Карла Нигърс
Опитай с търпение (7)

Седма глава

Пейшънс се събуди в шест часа, щастлива, че е в собственото си легло, в собствената си къща. Не бе забравила обаче, че Джейк Фар е в съседната стая.

Облече се и прекоси малката спалня. От съвместния им престой в апартамента на семейство Търуилигър бе наясно, че неговият режим е по-различен от нейния.

Тя отвори вратата и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. Нямаше представа докога ще спи Джейк. Той изглеждаше много уморен предишната нощ и не бе привикнал да става рано като нея, макар тази сутрин тя да се бе излежавала по-дълго от обикновено.

Отвори вратата още малко и погледна към кушетката. Не можеше да стои повече затворена в стаята си. Имаше толкова неща за вършене.

Джейк изглеждаше изтерзан и измъчен. Единият му крак се подаваше изпод одеялото. Очите му бяха затворени и по челюстта му бе набола брада. Още се чудеше от къде на къде се бе озовал на кушетката й.

— По-добре в нея, отколкото в леглото ми — промърмори тя под нос. — Или по-зле…

Той се размърда.

— Буден съм — чу го да казва без особен ентусиазъм. Още не бе отворил очи. — Не мога изобщо да кажа, че съм спал.

— Тежка нощ ли прекара?

— Кучето ти искаше да излезе някъде около пет часа.

— Малко наруши режима си в Ню Йорк. Обикновено не става преди пет и половина или даже шест.

— Прекрасно.

— Пусна ли го навън?

Той отвори очи.

— Не, направо го изведох.

Пейшънс не можа да сдържи усмивката си.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно? — изгледа я свирепо Джейк.

— Искам да ти кажа, че тук няма нужда да извеждаш кучето на разходка. Просто отваряш вратата и то си знае работата. Тук не е Ню Йорк.

Тя погледна към печката и видя своя Джейк преливащ от самодоволство. Очевидно бе щастлив, че е преметнал един богат нюйоркчанин. Пейшънс реши да не се поддава на веселието му — все пак Джейк Фар бе неин гост. Забеляза, че навън има мъгла. Типично за март.

Печката излъчваше благодатна топлина. Или тя идваше от впитите в нея очи на Джейк Фар?

Бе облякла тъмнозелен клин и свободен жълт пуловер в чест на своя гост.

— Поддържах огъня през нощта — рече той.

— Благодаря.

— Няма защо, за мен това бе единственият начин да оцелея.

Той отметна одеялото и се изправи. Изглеждаше смачкан, но сексапилен повече от всякога. Прокара ръка през косата си, жест, който бе неудържимо мъжествен. Физическата й реакция я разтърси от крайчеца на устните до пръстите на краката. Опита се да се стегне, преди да направи нещо, за което после да съжалява.

Измъчваше я чувството, че е необходимо постоянно да се контролира. Физическото присъствие на Джейк Фар бе направо пагубно.

— Странно, че не съм те чула. Спала съм по-дълбоко от обикновено.

Дълбоко, но неспокойно. Имаше цветни сънища — с Джейк Фар. Не искаше да си ги припомня, поне докато той се бе разположил на кушетката и в непосредствена близост. Представляваше прекалено голяма заплаха за стабилността й, за да анализира чувствата си към него.

— Искаш ли да пиеш нещо топло?

— Какво например?

Очевидно не бе хареса снощния й чай.

— Кафе.

Тя смля прясно кафе и сложи кафеварката.

По радиото предаваха последните новини от Олбъни.

Кучето се измъкна изпод печката и тя го пусна да излезе навън. След това изпълзяха и котките и й напомниха за себе си. Е, в тази къща нямаше порцеланови чинийки за котки. Трябваше да се задоволят с тенекиените чинии от чичо Исая.

— Нали Аполон и Афродита започнаха да приличат на котки?

— О, мисля, че хубаво трябва да ги изкъпеш, преди да ги върнеш на сестра си!

— Предполагам, че да.

Пейшънс наля две чаши кафе и сложи филийки върху печката. Вдигна вестниците и списанията и ги хвърли настрана, за да освободи място.

— Какво си въобразяваш, че ще постигнеш, идвайки тук? — невинно попита тя.

Джейк вдигна рамене. Стори й се, че и той си играеше на небрежност и незаинтересованост.

— Не зная…

— Тили ли те разтревожи?

— Дори да преувеличаваше…

— Тя те е излъгала, Джейк!

Той седна и отпи от кафето.

— Не исках да те изоставя…

— Защо? Та ние почти не се познаваме. Нищо не ми дължиш.

— Да, но сестра ти и Терънс са мои приятели. Мисля, че поне трябваше да си дам труд да те видя как си и да ги уверя, че се чувстваш прекрасно.

Нима искаше Джейк да признае, че е пристигнал само за да я види отново?

Тя скочи и започна да събира полуизгорелите филийки от печката.

— Малко се прегорели — каза тя, — но стават за ядене.

— Тук се чувстваш като у дома си, чудесно се справяш — усмихна се Джейк.

— Но тук наистина е моят дом!

— Не забелязах да се притесняваш и на Сентръл Парк Уест. Дали ще готвиш на печка с дърва, или на последното чудо на техниката, май няма никакво знание за теб.

Тя посочи с нож към кухненския ъгъл.

— И тук имам нормална печка.

— Няма нужда да се оправдаваш.

— Не се и опитвам.

— Това, което искам да кажа, е, че ти можеш да се приспособяваш към всяка ситуация и не си някоя вещоманка…

— Чудесно е, нали?

— Да — призна той, като огледа скромната й покъщнина — може и така да е.

— А ти, какво ще кажеш за себе си?

— Ако трябва да избирам между скъп апартамент и страхотна гледка, избирам гледката. Но зависи от обстоятелствата.

— Тили казва, че си страстен катерач.

— Това е моето хоби.

— Какви планини предпочиташ?

— Без значение. Покорил съм всички върхове в Адирондакс. Всъщност трябваше да замина за Нова Зеландия да покоря и тамошните, докато трае ремонтът вкъщи, но това пътуване отпадна и се озовах в апартамента на сестра ти.

Да покорява върхове в Нова Зеландия? Този човек надминаваше очакванията й. Съжали, че не е разпитала сестра си както трябва за него.

След закуска, той настоя да почисти и тя го остави с удоволствие да се разпорежда из кухнята. Наметна якето си и излезе навън. Необходимо й бе да подиша свеж планински въздух, за да възстановя душевното си равновесие.

Бе й приятно да закусва в компанията на Джейк. Едва се сдържа да не прокара длан по наболата му брада. Какво се случи с мирния й подреден живот?

Тя тръгна към езерото и се качи на пристана. Четирикракият Джейк я следваше по петите.

Над езерото се стелеше утринна мъгла, ала във въздуха се усещаше диханието на пролетта. Тя си пое дълбоко дъх, щастлива, че е вкъщи, далеч от Ню Йорк.

— Вълненията — завърши на глас, решила да бъде откровена поне пред себе си.

Ню Йорк бе място, кипящо от живот.

Помнеше блесналия в светлини нощен град, треската, която я обзе при вида на мащабния ремонт на Джейк; елегантната вечеря и удоволствието да бъде в компанията му…

Независимо какво си мислеха околните за нея, тя обичаше да излиза от време на време в обществото. Да облече вечерна рокля, да сложи грим, високи обувки. Но тази зима не бе излизала никъде. Имаше много работа. Дали не бе се превърнала в отшелник? Нямаше обичай да го прави всяка зима.

Джейк Фар бе този, който я накара да види Ню Йорк в друга светлина. Нещо повече — смути душата й и обсеби мислите й. Не можеше да си го обясни. Толкова силно привличане.

Дали и той се чувстваше така? Или просто проявяваше любопитство към жена, която може сама да се справя в планините, знае как да нацепи дърва, да запали огън, да стреля…

Кучето бе домъкнало някаква пръчка на пристана. Тя я взе и я хвърли в езерото.

— Хайде, Джейк, донеси я! Хайде, мързеливецо!

— Предполагам, че говориш с кучето си — чу глася на Джейк Фар зад себе си. Не бе усетила кога се е приближил. — Но ако питаш мен, аз не бих скочил в ледената вода заради някаква глупава пръчка.

Пейшънс пак усети да я залива топла вълна. Всеки път, когато той се доближеше до нея, ставаше така. Тя прецени, че няма накъде да отстъпва, щеше да се озове в леденото езеро.

— Плуването е хубав спорт — подхвърли Пейшънс.

— Няма спор. Кога откриваш плувния сезон?

— По Великден. За около десетина секунди. Определено не съм морж.

— Кога се стопля водата?

— Не се стопля изобщо, но някъде в средата на юли става приятна.

— Май спомена, че караш кану?

— Винаги, когато имам възможност. Джейк ми прави компания.

— Звучи прекрасно. Мислиш ли, че можем да погребем сега?

Тя побърза да кимне в знак на съгласие. След няколко минути двамата с Джейк Фар отидоха до навеса да издърпат кануто и да вземат веслата.

Как ли ще понесе близостта му в тясното кану? Няма място да се обърнеш, трябва да си седиш кротко и да гребеш, да гребеш…

— Гребал ли си досега? — попита го тя, колкото да каже нещо.

— Мда…

Добре, помисли си тя.

Джейк управляваше кануто прекрасно. Каза си, че не трябва да се притеснява и да се разсейва при гледката на силните му рамена и тъмната коса.

Стигнаха средата на тихото спокойно езеро. Той седна на носа, като не сваляше очи от нея.

Слънцето беше пробило мъглата и небето се бе прояснило, отвсякъде ги заобикаляха планини. Тя усещаше смутено очите му върху себе си.

Кучето Джейк стоеше на края на пристана и лаеше към тях. Бе отказал да се качи в лодката. Пейшънс настоя, но песът държеше на своето и недоволно бе изръмжал.

— Всичките ли от семейство Медрид сте такива непредсказуеми…

— Да, но казват, че винаги може да се разчита на нас.

— Мога да го потвърдя…

Гласът му бе малко дрезгав. Дали не си въобразяваше, че Джейк Фар я гледа по някакъв особен начин?

Може би за него си оставаше превъртялата сестра на Тили Търуилигър. А може би грешеше? Не знаеше колко време възнамерява да остане. И какво ще прави, когато той си отиде.

Поривистият вятър разклати кануто и изду пуловера й. Бе свалила якето си. Вятърът бе топъл за март, нямаше да настине дори да я подуха малко. От това силно мъжко присъствие около нея, хладният порив бе направо балсам за пламналото й тяло. Освен него, гребането и усилията да озапти развинтеното си въображение бяха допринесли за сегашното й състояние.

— Хайде да се връщаме? — предложи Джейк.

Тя кимна в отговор и той насочи кануто към брега със силни ритмични загребвания. Пейшънс му показа вилите покрай брега.

— Да — рече Джейк, — снощи ги видях.

— Значи Тили те е насочила да минеш по обиколния път.

— Не знаех…

— Има още едно отклонение от магистралата вляво, веднага след първото. До вилата ми е само около километър. Тили очевидно е искала да си помислиш, че живея накрай света.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Май нещо се притесняваш за сестра си — подхвърли Джейк.

Пейшънс въздъхна.

— Не зная какво да мисля. Постъпва доста странно напоследък. Аз… — тя прехапа устни. За малко да сподели с Джейк брачните й проблеми. Това, че бавно я разсъбличаше с поглед, не означаваше, че трябва да забрави семейната лоялност.

— Хайде — рече Джейк спокойно, — ще си поговорим във вилата.

Тя потрепери. Обзе я някакво внезапно, съвсем неуместно чувство. Самотата беше ужасно състояние. Копнееше да има с кого да си говори, да сподели проблемите и грижите си, да се повесели…

Преди шест месеца щеше да се изсмее на подобна сантименталност. Не съжаляваше за тъжната зима, прекарана единствено с компютъра. Имаше приятели, родители, Тили… Но в живота и нямаше мъж. Мъжете бяха някак различни и тя…

Бавно наближиха брега. Разтопеният сняг, зелените треви, стърчащи от калта, мъртвите влажни листа и набъбналите пъпки на дърветата я караха да си внушава, че нарушава спокойствието и девствеността на природата, за чието съхраняване апелираше като писател. Как би могла да остави всичко наоколо и да живее целогодишно в града? В апартамент като този на Джейк Фар… с Джейк Фар.

Тя изтърва греблото в езерото и изруга. Той успя да го сграбчи, докато преминаваше покрай него и отново й го подаде. Трябваше да се надигне, за да го вземе и за малко отново да го изпусне. Никога не бе срещала някой, който да е по-сексапилен в реалния живот, отколкото във въображението й. Да го вижда пред себе си бе по-объркващо, отколкото да си мисли за него. Той я изгледа развеселено и разбиращо.

— Изглеждаш ми някак отнесена…

Тя се усмихна едва-едва.

— Случват се и такива дни.

А денят още не бе превалил. Ръцете й трепереха. На слънчева светлина очите му й се сториха по-тъмни. Не можеше да не забележи мускулите на ръцете и раменете му, прибрания корем, стегнатите бедра, така очертани в прилепналите джинси. Някак не се връзваше с представата й за нюйоркски бизнесмен.

Започна яростно да гребе, но бе излязла от ритъма. Накрая Джейк спокойно я помоли да му позволи да ги изведе на брега. Тя се ядоса на себе си, остави мокрото гребло и сви ръце в скута си. Никога не бе позволявала някой да я гледа със снизхождение. Кучето лаеше колкото сила има.

— О, стига! — извика му тя.

Джейк изравни кануто с пристана и се хвана за него.

— Защо не слезеш тук, а аз ще изтегля лодката на док?

Тя съгласи. Джейк не бе й виновен, не искаше да го засегне. Държеше се нормално. Проблемът бе у нея. Вниманието й непрекъснато бе атакувано от тревожни мисли за досегашния й живот. Независимо дали го искаше или не, този мъж бе нарушил привидното равновесие на нейния свят.

Разбира се, не по негова вина двамата се бяха озовали на Сентръл Парк Уест, а сега заедно в планината. Тили си бе позволила да предопредели живота й.

В този миг Пейшънс имаше нужда от топъл чай и да остане сама. Тя се хвана за перилата и тъкмо да скочи на пристана, когато глупавото й куче се блъсна в нея и я накара да загуби равновесие.

— Джейк! — изкрещя Пейшънс. — Идиот такъв!

Естествено Джейк си помисли, че вика на него.

— Какво? — стъписано се извърна той и в същия миг четириногият му адаш се сгромоляса в кануто. — Господи какво правиш!

Ала бе прекалено късно. Кануто застрашително се наклони и кучето цопна във водата. Побеснял, Джейк изкрещя нещо нечленоразделно и се хвърли през глава след него. Пейшънс, наполовина ужасена, наполовина обхваната от истеричен сиях, увисна на пристана. Краката й цопнаха до колене в ледената вада, но тя успя да се задържи и не падна. Кучето незабавно заплува към брега. Изглеждаше объркано и сащисано. Нямаше и представа, че виновникът за разигралата се сцена е самото то.

Тя загуби от поглед Джейк Фар.

Някъде зад нея се чу плясък и цветиста ругатня какви точно телесни части щяха да му замръзнат в проклетото ледено езеро. Пейшънс едва сподави смеха си. Трябваше да внимава да не я застигне неговата участ. След като успя да качи единия си крак на пристана, тя се извърна точно навреме, за да види как Джейк Фар, до кръста във вода, се насочва към брега. Другият Джейк яростно лаеше срещу него.

Когато той излезе, кучето неочаквано реши да се отърси от водата и отново го изпръска от глава до пети.

Излязъл от кожата си, Джейк гневно заплаши, че ще го сготви за вечеря.

Пейшънс нямаше сили да се сдържа и се задави от смях. Двамата Джейковци извърнаха възмутено глави по посока на смеха й.

— Млъкни! — изкрещя Джейк и се завтече към нея.

Пейшънс се опита да се качи, но бе така омаломощена от смях, че едва успя да се задържи на едно коляно да не цопне обратно във водата.

Джейк Фар се покатери на пристана, дишайки тежко. По лицето му се стичаха струйки вода и го правеха да изглежда още по-чаровен. Просто да си загубиш ума!

— Да не би да си откачила? Внимавай, ще паднеш!

— Толкова съм прогизнала, че едва ли мога повече да се намокря.

Тя огледа тъмната му влажна коса и прилепналата по тялото риза.

— Моля те, помогни ми да се кача на пристана.

— О, нима госпожицата се нуждае от помощ?

— Джейк, не съм виновна…

— Няма да ти простя този смях, да знаеш!

— Беше толкова комично!

— Знаеш ли колко е студена водата?

— Да, кракът ми още е в нея.

— Но не и цялото тяло!

Този тип щеше да я преследва до дупка. Просто трябваше да се предаде и да скочи във водата, за да бъдат квит.

— Наистина съм невинна…

— Мила — снижи той съблазнително глас, от което тялото й отмаля, и тя едва не се свлече във водата, — може да си всичко друго, но не и невинна.

Неочаквано я сграбчи за ръката, но нито я изтегляше, нито я буташе в езерото.

— Колебаеш се дали да ме метнеш през рамо, или да ме бутнеш във водата?

— Нито едното, нито другото.

Джейк хвана и другата й ръка, и с удивителна лекота я придърпа към мокрите си гърди.

— Просто се чудех — рече той — дали ще ни е достатъчна печката да се стоплим, или…

— Или?

— Или ще се наложи да предприемем и нещо друго — хвърли й той предизвикателна усмивка.

Май бе замислил пиратски набег.