Карла Нигърс
Опитай с търпение (9)

Девета глава

В живота на Джейк Фар имаше много неща, които би променил, ако можеше да се върне назад. Изгубеното време в колежа, прекарано по футболни мачове, вместо в подготовка за изпити по икономика. Връзката, която бе поддържал прекалено дълго с жена, която мразеше алпинизма, мразеше Уолстрийт, и както сама бе признала накрая, мразеше и него. Десетте хиляди долара, които бе вложил във фирмата на приятел, от която нищо не излезе. Залагания по хокейни мачове. Лоши решения…

Ала всичко бледнееше пред предложението да пътуват до Ню Йорк с джипа на Пейшънс. Би трябвало да го провери, преди да има неблагоразумието да й предложи подобно нещо. Трябваше да се повози малко с нея, за да разбере как шофира една горска отшелница, преди да излезе на магистралата. Трябваше да помисли и къде ще сложат рунтавото кално куче и двете котки. Ама че лекомислие! Но го съзнаваше едва сега, когато нещастното му тяло бе попаднало под опасната власт на тази дива синеока червенокоса и бог знае как би завършило всичко.

Не че тя бе толкова лош шофьор. Пейшънс не превишаваше опасно скоростта, тъй като ръждясалият й джип едва ли бе в състояние да вдигне висока скорост, но не внимаваше зад волана. В най-неочаквани моменти ще махне някоя от котките от гърба си или ще се обърне и ще подаде кокал на кучето, или ще пресегне ръка към оръфаната карта в жабката. Това пътуване определено каляваше нервите му.

— Само ми кажи — не издържа накрая той, — мога да свърша всичко вместо теб!

— Прав си. Просто не съм свикнала да имам спътник.

Да, Пейшънс Медрид бе свиквала да върши всичко сама. Дали можеше, не, дали искаше да се промени? Не да се откаже от независимостта си, а просто да я сподели с някой друг? С него например?

Джейк Фар се размърда неспокойно. Може би имаше някаква странна алергия към котки и мозъкът му отказваше да работи в съприкосновение с тях. Афродита се бе сгушила в скута му и мъркаше. Аполон пък се бе покатерил върху облегалката за глава на неговата седалка — внезапно набиване на спирачките и проклетото животно щеше да впие ноктите си във врата му. Джейк — кучето, се бе опънал върху цялата задна седалка. Въпреки това, от време на време хвърляше ревниви убийствени погледи към съименника си, може би защото му бе окупирал любимото място.

Никога Джейк не се бе завръщал в Ню Йорк с по-голямо удоволствие.

В джипа на Пейшънс бе усетил всяка дупка, неравност и издатина по пътя. Не че в Ню Йорк ги нямаше, но на него му бе все едно. Нали си беше у дома. Наближиха Сентръл Парк Уест и колата спря пред сградата на Търуилигър. Джейк прие да паркира джипа, докато Пейшънс се погрижи за животните. Той веднага си спомни, о, нима би могъл да забрави, как в събота сутрин вратите на асансьора се разтвориха и голямото грозно лигаво куче се втурна вътре. Беше се отписал. Но бе зърнал за първи път Пейшънс, докато стоеше притиснат в ъгъла на асансьора. Не беше ли това пръстът на съдбата? Или по-скоро, ръката на Матилда?

Кучето, котките и червенокосата излязоха от джипа. За миг Джейк си представи как портиерът ще пребледнее като ги види.

Да паркира джипа бе цяло изпитание. Пазачът на паркинга позна уникалната таратайка.

— Да не се е случило нещо с дамата и кучето й?

Джейк се поколеба дали да не отрече, че изобщо ги познава.

— Не, нищо не се е случило, просто се върнаха отново в апартамента на сестра й.

— Значи тя наистина е сестра на госпожа Търуилигър?

— Да.

Пазачът поклати глава — нюйоркчанин, който бе видял какво ли не.

— Е, никога не бих предположил.

— Сигурен съм.

В сградата на Търуилигър един от портиерите веднага го попита колко време възнамеряват да останат с госпожица Медрид. Джейк забеляза бял котешки косъм върху униформата му и разбра, че завръщането на Пейшънс не е минало без инциденти.

Джейк я откри в разкошната баня, където се опитваше да изкъпе Аполон и Афродита. Две снежнобели египетски кърпи с монограми, които едва ли бяха предназначени за котки, висяха метнати на ръба на ваната.

— Имаше ли проблеми?

— О, да, разбира се. Афродита едва не ми одра ухото, а Джейк избяга, но портиерът го хвана и ми предложи да отнесе Афродита. Много мило, нали?

Джейк се съмняваше, че портиерът е постъпил мило. По-вероятно се бе опитал да спаси фоайето от погром.

— Ето… Готово, Аполон — рече доволно Пейшънс, като остави нещастния котарак върху една от кърпите и го загърна хубаво. — Ще оцелееш, нищо ти няма.

Аполон очевидно бе на друго мнение. Той бързо се промуши покрай Джейк. Преди Афродита да го последва, Пейшънс я сграбчи, сложи я във ваната и започна да заличава следите от пребиваването в планините от разкошната й козина.

Джейк си помисли, че би могъл да остане и да наблюдава Пейшънс Медрид цял ден, но рече:

— Отивам да проуча местопребиваването на Терънс и сестра ти. Ще се справиш ли сама?

Афродита се освободи и мълниеносно изчезна от ваната, като остави след себе си пяна и мокра диря. Пейшънс се засмя. Джейк забеляза драскотините по ръце й.

— Е, трябва само да се справя с този малък бунт. Нали няма да се бавиш?

Той се почувства неловко. Тя се държеше някак резервирано, за разлика от времето, прекарано в нейните владения на север. Може би, защото бяха сами в огромната баня с вана, достатъчно голяма за двама. Устатата му пресъхна, докато размишляваше върху този въпрос.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро — каза той и избяга от банята от страх отново да не направи някоя глупост.

Всичко по реда си. Ако иска да спечели Пейшънс, трябва първо да открие сестра й и Терънс. А след това… Каквото стане, стане.

Едно беше сигурно — ремонтът на апартамента му ще включва и вана точно толкова голяма колкото тази на Сентръл Парк Уест.

 

 

— Сигурна ли си? — попита Джейк своята приятелка Ема Далтън час по-късно.

Тя въздъхна. Бе проявила повече търпение, отколкото той заслужаваше.

— Разбира се, че съм сигурна. Нали аз направих резервациите. Много ли е болна сестрата на Матилда?

Джейк прехапа долната си устна. Не обичаше да лъже:

— Ема…

Тя присви очи. Беше дребна млада дама, с пригладена черна коса и измамно сладка усмивка. Черният й скъп костюм, шит по поръчка, затвърдяваше впечатлението за умна, пробивна особа, на върха на кариерата си. Тя бе станала един от водещите туристически агенти в града със собствени усилия и много тежък труд. Бяха приятели с Джейк от години. Ема въздъхна и го изгледа разбиращо.

— Джейк Пътнам, ти ме излъга!

Той кимна.

— Мошеник такъв!

— Съжалявам…

— Имаш ли основателна причина?

— Мисля, че да.

— Семейство Търуилигър са добри клиенти. И са ми приятели колкото и ти — тя се отпусна в удобното кресло, като си играеше с някаква химикалка. — Мога да издам местопребиваването им поради сериозна причина като болест или смърт, но тук подозирам сърдечни мъки… Е, аз обичам историите с щастлив край.

Той се покашля:

— Ще тя обясня всичко, когато нещата се изяснят.

Тя нямаше намерение да го остави толкова лесно да се измъкне.

— Сестра й има нещо общо, нали?

Джейк се направи, че не я чува.

— Благодаря ти, Ема — изправи се той. — Обещавам, че няма да те забърквам в тази история.

— На мен тя ми изглежда точно твоят тип. Планинарка, доколкото чувам, ловува, сама дере убитите животни…

Митът за Пейшънс Медрид! Джейк не бе видял никакви ловни трофеи в хижата. Даже бе надзърнал във фризера — месото бе от магазина.

— Ще говорим по-късно за това — бързо рече той.

— Джейк Фар, да не би да си се влюбил? — изгледа го тя подозрително.

Неговите приятели едва ли щяха да изпитат съчувствие към него. Щяха да се забавляват, че се е влюбил да уши в…

Коя, по дяволите, все пак беше тази Пейшънс Медрид?

— Е — каза Ема, — ако питаш мен, крайно време беше.

Тъй като току-що му бе направила голяма услуга, Джейк се въздържа да не й каже, че никой не я е питал за мнението й.

— Ако и сега останеш ерген, ще те дисквалифицираме от списъка на най-добрите партии, тъй като това предполага известно желание за дълготрайна връзка — додаде тя.

Да чуе това от жена, която неведнъж бе декларирала решимостта си да избегне брак!

— От кого го чувам…

— Не започвай с моя любовен живот, докато ти изнасям лекция за твоя! Освен това, имам много работа — и тя бързо се пресегна към телефона и му махна с ръка за довиждане. — Хайде, тръгвай!

И Джейк си тръгна. Беше доволен, че живее в Ню Йорк, нещо повече, беше щастлив, че има такива приятели. Нима би могъл да се откаже от всичко това заради някаква си изолирана планинска вила?

По пътя към Сентръл Парк Уест, той се отби в офиса си. Всичко беше наред. Отговори на няколко обаждания и се отправи обратно към апартамента. Пейшънс бе в кухнята и тъкмо се справяше с огромен пакет от магазина за деликатеси, който включваше десет вида ястия, на които не бе могла да устои, и шест вида десерти.

— Успя ли да ги откриеш?

— Ако имаш предвид къде са отседнали, да, успях.

Той я хвана за ръка и я поведе към дневната с великолепния изглед към Сентръл Парк и посочи на юг.

— Там.

— Какво искаш да кажеш? Флорида, луната, къде?

— „Плаза“.

— Каква „Плаза“?

— Хотел „Плаза“, Пейшънс.

— Искаш да кажеш нюйоркския „Плаза“, така ля?

Джейк кимна. Видя, че и тя е шокирана колкото него. Той самият още не бе решил дали иска да удуши семейство Търуилигър, или да се смее до сълзи. И дали изобщо си струваше да се безпокои. Такива номера не бяха типични за Терънс. И дали в действителност бракът им не беше в криза?

— Трябва да го обсъдим — рече бавно той.

Пейшънс го стрелна с поглед.

— Какво толкова ще обсъждаме? Сестра ми ме е излъгала. Наистина станах жертва на интригите й. Е, този път тя постъпи… доста непочтено с мен.

На Джейк му се стори, че Пейшънс не е особено изненадана, че сестра й не е напускала Ню Йорк, нито пък кой знае колко обидена. Беше просто ядосана. Той умишлено замълча, като я следваше към гостната.

— Какво ще правиш?

— Ще си събера багажа.

— Пейшънс… — започна той, когато видя, че тя започва да опакова нещата си в голям брезентов сак. — Слушай, няма защо да си тръгваш. Хайде да вечеряме заедно и да обсъдим положението. Прекалено е далече до твоята горска вила.

Тя го погледна с пламтящите си сини очи.

— Кой е казал, че ще се прибирам вкъщи? Това би означавало да се предам.

И тя взе сака, мина покрай него и го тръшна в хола, като ядосано го плъзна по полирания под към стената. Дишаше учестено, разтворила устни, зачервена от яда и усилието. Беше се преоблякла в ръждивочервен клин, и широк мохерен пуловер в по-светъл оттенък на ръждивочервеното.

— Тогава къде отиваш? — попита Джейк спокойно.

Очите й срещнаха неговите и гневно проблеснаха. Тя се опита да успокои дишането си. Отпусна се за миг и Джейк прочете по лицето й твърда решимост. Ала се съмняваше дали нещо е в състояние да разколебае доверието между двете сестри. Пейшънс се усмихна коварно и рече:

— Възнамерявам да отседна в хотел „Плаза“.

Точно това му беше минало през ума.

— Пейшънс — започна Джейк, но спря. Спомни си думите на Терънс наскоро, след като той и Матилда се бяха оженили: „Има едно нещо, което разбрах, Джейк — никога да не заставам между жена ми и сестра й. Между тях съществува рядко срещана близост, макар да са различни като деня и нощта. Никога не съм срещал две сестри толкова привързани една към друга!“. Така си беше.

— Ако сестра ми е в беда — рече Пейшънс, — трябва да го разбера веднага!

— Ами ако не е?

— Просто трябва да изясня нещата.

— Защо, по дяволите?

Тя се отправи към кухнята и каза през рамо:

— За да мога да преценя дали смъртта й да бъде бавна или бърза…

Самохвалство, реши Джейк.

— И ти си като кучето си! — извика той след нея. Лаеш, но не хапеш!

Мъртва тишина. Никакъв звук откъм кухнята. Човек трябваше да се съобразява с жена като Пейшънс. Като си подсвиркваше, за да й покаже, че хич не му пуха за нейната реакция, той се отправи към хола!

Ала в този миг тя се втурна през вратата на кухнята и го притисна към стената. Беше силна. И добре тренирана. Бе използвала и елемента на изненадата. Нямаше да излезе лесно наглава с нея.

— Добре, Джейк Фар, ще ти покажа как мога да лая и да хапя!

Но го бе подценила.

— Хмм… Хайде, опитай!

Тя го погледна и разбра, че е направила грешка.

— Само да си посмял да ме пипнеш!

Джейк се засмя.

— Късно е.

И със завидна лекота й приложи класическа хватка, като я хвана през кръста, завъртя и я понесе през хола, като накрая я притисна към отсрещната стена.

— Трябваше да те изритам, когато имах възможност! — процеди тя. — Никога не прощавай на враговете си!

— Правилно — рече той. — А и не ги подценявай.

— Слушай, Джейк, аз никога… Не! Не смей да ме гъделичкаш!

Пуловерът й се бе вдигнал над гърдите й и разкриваше съблазнителна плът. Как би могъл да устои? Тя се смееше, буташе го с лакти, докато накрая, в изблик на енергия, опря юмруци на гърдите му и го блъсна. Ала той не я пусна и двамата паднаха заедно на пода, преплели крака. Никой не желаеше да се предаде.

Би могъл да я обладае тук и сега. Но не го направи. Не бе сила на волята, благородство или благоразумие. Просто тя означаваше твърде много за него. Трябваше да се успокои за сестра си. И тогава…

Отдаден на мислите си, той й позволи както беше по гръб да се покатери върху него и да го възседне. Косата й бе разпусната и гъстите къдрави кичури падаха върху лицето. Беше се задъхала от борбата. Виждаше как гърдите й се повдигат и спускат бързо…

Само да намерят сестра й и после няма какво да го спре.

 

 

Малко след вечеря Пейшънс напусна апартамента. Изглеждаше напълно способна да се справи самостоятелно в големия град. Джейк я изпрати до таксито. Той предложи да носи сака й, но тя отказа. Чудеше се колко ли гости на хотел „Плаза“ пристигат с такъв непривлекателен багаж. Изведнъж забеляза познат монограм.

— Ем Ем Ти?

— Матилда Медрид Търуилигър — Пейшънс се засмя и отвори вратата на таксито. — И свекърва й, и… снаха й й подариха сакове с монограм. Можеш ли да повярваш?

Тъй като добре познаваше семейство Търуилигър, Джейк повярва.

— Разбира се, Тили използва единия за плаж и за ваканции. Другият ми го даде на мен.

— Имаше ли проблеми с резервацията?

— Какво?

— С резервацията, Пейшънс.

— По дяволите, това е огромен хотел, не мисля, че ще има проблеми.

Джейк въздъхна. Тя тръшна сака върху задната седалка на таксито, обърна се към него и рече намръщено.

— Джейк, да не съм паднала от Марс. Зная, че не е някакъв крайпътен мотел. Не се обадих предварително за резервация, защото… съм разсеяна. Но не се притеснявай, ще се оправя.

Тъй като нямаше деликатен начин да зададе следващия въпрос, той не се и опита да бъде дискретен.

— Няма да имаш проблем с парите, нали?

— Не, взела съм цяла бала банкноти.

Джейк замълча и си я представи как изважда шепа намачкани банкноти и стоварва брезентовия си сак с монограм върху бюрото за резервации в „Плаза“. Добре, че поне се съгласи да остави кучето при него. Но шансовете да получи стая, дори и да има свободна, не ставаха по-големи. Той се чудеше какво има предвид с това „цяла бала банкноти“, но не попита. Както бе казала, не бе паднала от Марс. Беше талантлива писателка, специализирала се по въпросите на опазването на околната среда. Току-що бе завършила първата си голяма книга. Би трябвало да знае как да си запази стая в хотел.

Но тя бе разтревожена за сестра си, бе объркана от чувствата си към него, а това бе Ню Йорк. Пейшънс се качи в таксито и Джейк затвори вратата, като й пожела късмет. Тя се усмихна и му махна.

Не бе срещал толкова решителна и непокорна жена. Той се върна в апартамента на Търуилигър и като изрита всички животни от кабинета, затвори и набра номера на Ема Далтън вкъщи.

— Искам да те помоля за още една услуга — започна той.

— Две услуги за един ден? Къде са светските хроникьори.

— Ема, моля те, много съм притеснен.

— Ах, тази мъжка гордост! Добре, приятелю, не се безпокой. Ала да знаеш, че някой ден ще ти се обадя да ми се издължиш. Какво мога да направя за теб, казвай?

— Една стая в „Плаза“?

— За кога?

— За тази нощ.

— Добре, по дяволите, Джейк! Да не би да искаш луксозен апартамент, шампанско, шоколадови бонбони, масажистка?

— Просто стая, Ема — рече той търпеливо. — Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се, че мога — обидено се дръпна тя. — Но ми дължиш още една голяма услуга, Джейк Пътнам Фар!

— Няма да го забравя.

— Ще ти напомня, ако трябва.

Той й даде необходимите данни и пет минути по-късно Ема се обади отново:

— Няма проблеми — и затвори.

След като свърши, което си бе наумил, Джейк едва се въздържа да не запали огън, да си избере някоя хубава книга и да прекара остатъка от вечерта в кабинета.

Ала вместо това, трябваше да изведе грозното куче на Пейшънс на разходка. Никой не спря да го погали, не го нарече красиво животно. Повечето хора ги гледаха с широко отворени очи, тъй като песът заплашваше всеки момент да се освободи от каишката и да обърне града с главата надолу. Мелезът не бе свикнал с правилата на града, не умееше да се държи като домашно животно и да се наслаждава на живота сред цивилизацията. И той като господарката си, предпочиташе свободата в планините.

След десетина пресечки за сетен път Джейк се увери, че четириногият му приятел никога няма да свикне с града истински. Той потупа умореното старо куче по главата.

— Какво ще кажеш, приятел, дали Пейшънс ще се оправи.

Но кучето нямаше готов отговор, както и Джейк. Затова най-накрая, с бавна крачка те се отправиха обратно към Сентръл Парк Уест.

 

 

— Да, госпожице Медрид — каза униформеният администратор зад бюрото за резервации в „Плаза“. Имам резервация на вашето име.

— Но аз не съм правила такава!

Той се усмихна, наведе се над бюрото и каза с тих, заговорнически глас:

— Ема Далтън каза, че може да се изненадате. Говорих с нея преди няколко минути. Тя се погрижи за всичко?

— За всичко? — Пейшънс изпусна сака в краката си.

— Погрижили са се за вашата нощувка, включително за всичко, което поръчате в стаята си.

Коя, по дяволите, беше тази Ема Далтън?

Пейшънс се огледа в елегантното фоайе и си спомни как като колежанки бяха дошли с Тили в Ню Йорк, за да видят коледната елха в Рокфелер Сентър и надзърнаха в „Плаза“. Доколкото можа да види, хотелът не бе се променил кой знае колко.

— Бих ли могла да попитам колко струва стая във вашия хотел?

Той й каза колко би й струвала, нищо че някакъв господин бе поел разходите. Пейшънс веднага се досети кой. Лицето й остана безизразно. Но като чу цената, за малко да се задави. Е, имаше колкото да си плати нощувката. Гордостта никога не бе създавала пречки на членовете на семейство Медрид, те бяха практични хора и не биха се противопоставили, ако някой им предложи вечеря или нощувка в Манхатън. Ала никога не оценяваха собственото си достойнство или достойнството на другите по банковите им сметки. Пейшънс взе картичката на хотела и благодари на администратора, който се представи като Франк.

Отнесе сака си в стаята и се отказа да изчислява колко струва на Джейк всеки квадратен метър от нея. Но оцени по достойнство елегантното, неповторимо очарование на „Плаза“. Седна и набра номера на апартамента на Сентръл Парк Уест. Джейк се обади чак след четвъртото иззвъняване.

— Как би го приел, ако ти кажа, че не съм опряла до подаяния?

— Ами прекрасно, оправяй се сама.

— И няма да спориш с мен?!

— Не.

— И няма да ме накараш да почувствам, че без теб съм загубена?!

— Не — каза той с нисък плътен глас.

Не искаше да си признае колко я е трогнал.

— Сигурно печелиш добре?

— Свикнал съм да плащам по нюйоркски цени.

Тя не беше. Всъщност, не обичаше да се разделя и с един долар, ако можеше да си го спести. Пестеливостта бе източник на живот за нея, по-скоро избор, а не необходимост — макар че писането по проблемите на околната среда едва ли се заплащаше така добре, както консултантските услуги в областта на мениджмънта или с каквото там Джейк се занимаваше. Той бе свикнал не просто с цените на Ню Йорк. Това бе пък неговият начин на живот.

— Коя е Ема Далтън?

— Туристическият агент, за който ти споменах. Тя ми каза къде са отседнали сестра ти и Терънс.

— О! Мислиш ли, че може да открие и в коя стая са. — Не вярвам хотелската охрана да ме остави да надзъртам през ключалките. Никак не ми се иска Тили да ме измъква от затвора.

— Мога да я помоля, но се страхувам, че днес попрекалих с молбите към нея.

— Тогава недей. Не бих искала да те поставям в неудобно положение. Все ще го измисля.

Той измърмори нещо неразбрано под нос.

— Какво има? — попита тя.

— Ами кучето ти настоява да ляга в леглото при мен.

— Ти вече си в леглото?!

— Да. Но „Тримата мускетари“ изобщо не могат да се сравнят с онова, което имах предвид, преди да решиш да прекараш нощта в „Плаза“.

Тя почувства приток на топлина по няколко стратегически места. Това й напомни колко лесно реагира физически на Джейк. Не, не бе нещо, което се поддава на контрол.

Къде, по дяволите, отиде здравият й разум! Всичко бе толкова объркано, но и така просто. Тя искаше да се люби с него.

— Пейшънс, на телефона ли си още?

Тя се изкашля.

— Ммм, да.

— Приятни сънища — измърмори той.

След този разговор не бе уверена дали изобщо ще може да заспи.