Карла Нигърс
Опитай с търпение (6)

Шеста глава

Джейк чу как Пейшънс снове из апартамента, събира нещата си и се готви за тръгване с котките и кучето. С ръце зад тила, той се отпусна върху голямото легло. Дали да стане и пръв да си вземе довиждане? Беше шест часа сутринта и тя явно възнамеряваше да се измъкне, преди той да се е събудил.

Е, добре, ще й даде тази възможност.

Нямаше основателна причина, поради която тя да иска да си тръгне. Какво пък толкова, ако Матилда съзнателно ги е събрала за седмица заедно? Той бе изпадал и в по-лоши ситуации, благодарение на инициативни сватовници. Не че не се разбираха добре с Пейшънс. Именно поради това, че може би прекалено добре се разбираха, тя се е решила на това паническо бягство. Той бе докоснал открит нерв и тя се опитваше да се измъкне. Спомни си за реакцията й на въпроса му за „Скритото фламинго“. Терънс не бе оставил номер, както бе обещал, иначе Джейк щеше да му се обади и да му поиска сметка за това, което става. Но защо Пейшънс бе толкова шокирана, когато той спомена къде са отседнали сестра й и Терънс?

Трябвало да си помисли, преди да му кажа повече, бе споменала тя. Ала очевидно бе помислила и бе решила нищо да не му казва.

— Джейк — тихо извика тя. Той знаеше, че не вика него. — Хайде, тръгваме! Не можем да останем повече.

Усети как кучето душеше пред вратата на спалнята му. Грозният пес щеше да му липсва.

Но те щяха да се видят скоро. Джейк бе сигурен в това. Той и Пейшънс Медрид имат работи за довършване, независимо дали тя го признава, или не.

Когато всичко утихна, той стана и отиде в кухнята. Не се изненада, когато откри кратка бележка от бившата си съквартирантка.

„Скъпи Джейк,

Реших да се прибера вкъщи — взела съм котките, така че не се безпокой за тях. Ще уведомя Тили. Ползвай продуктите, които съм оставила.

Благодаря ти, че ме разведе из Ню Йорк. Беше много по-приятно, отколкото очаквах.

Пейшънс“

Е, не беше от бележките, които се запазват за поколенията. Той смачка листчето и го хвърли в кофата за боклук, но там забеляза още цяла купчинка от смачкани бележки. Той ги извади на масата и започна да ги разгръща една по една. Всяка от тях започваше с името му. Седем опита.

„Скъпи Джейк,

Съжалявам, че не се сбогувах, но не исках да те събуждам.“

„Скъпи Джейк, Беше забавно, но…“

„Скъпи Джейк,

Сигурна съм, че в очите ти ще изглеждам страхливка, поради това, че се измъквам призори, но исках да избегна натовареното движение и…“

„Джейк, Аполон, Афродита и аз заминаваме за планините. Довиждане.“

„Джейк“

„Джейк,

Реших да се прибера вкъщи, но не заради теб или че ние двамата…“

„Скъпи Джейк,

Прекарах страхотно с теб в Ню Йорк, но реших, че е по-добре да замина. Взех животните със себе си. Приятно прекарване на Сентръл Парк Уест. Ще ти се обадя. Не, няма да ти се обадя.“

Значи тя се бе опитала да намери най-точните думи за прощалното си послание. Той бе заинтригуван, поласкан и прие предизвикателството.

Къде в Адирондакс беше споменал Терънс, че живее тази особнячка? Той намери карта на щата, направи си цяла кана кафе и се зае да изследва североизточната част — градове, селища, планински върхове, номера на шосетата, езера… Всъщност почти всички имена му бяха познати.

Пейшънс Медрид тепърва щеше да разбере с кого си има работа.

 

 

Шест часа след като пристигна във вилата си, Пейшънс излезе на разходка около езерото с Джейк, като преди това бе напълнила сандъка с дърва, запалила печката и направи огромно количество сос чили. Бе се отказала да пази гостите от Ню Йорк бели и сресани. Те си харесаха мястото на Джейк под печката. Той пък нямаше нищо против — трите нощи в големия град го бяха накарали да се пристрасти към топлите постели. Но след като Пейшънс го изрита от леглото си за трети път и го заплаши да го изхвърли на двора, той реши да си възвърне мястото под печката. Котките обаче не бяха на същото мнение.

Пейшънс се сгуши на дивана с бележник в ръка готова за мозъчна атака. Нищо друго не можеше да я отвлече от опасните мисли, освен работата. Чудеше се какво ли е направил Джейк Фар, след като е намерил бележката й. За момент тя си представи, че веднага е тръгнал към Адирондакс. Но ако беше така, щеше вече да е пристигнал. Освен ако не се е загубил.

— Не — каза си тя на глас — той не е мъж, който може да се загуби.

Какво ли бе направил? Смачкал е бележката, след това спокойно е закусил и е продължил да си живее както досега. Тя въздъхна и точно в този момент телефонът иззвъня.

Тили беше бясна:

— Пейшънс, не мога да повярвам! Ти си взела Аполон и Афродита в планините!

Тя не питаше. Знаеше отговора. Избухването й бе израз на гняв и възмущение.

— Разбира се! И се чувстват чудесно, като на бал.

— Какво?

Пейшънс не оцени нотката на подозрение в гласа на сестра си.

— Наслаждават се на живота в красивите Адирондакски планини.

— Не си ги пускала навън, нали?

— Не, разбира се, че не — бе се опитала, те не искаха. Нищо не можеше да я раздразни повече от домашни котки. — Тили, престани да се безпокоиш. Знаеш, че няма да допусна да им се случи нищо лошо.

— Защо не ме информира предварително, че ще ги вземеш със себе си?

— Исках да ти се обадя — каза Пейшънс хладно, — но нямах номера ти.

— Да, зная.

Отново никакъв намек за вина.

— Откъде знаеш, че съм тук?

— Откъде мислиш? Джейк Фар ми каза, когато се опитах да се свържа с теб преди малко.

Пейшънс облиза устни. Не искаше да издава обърканите си чувства към най-добрия приятел на Терънс. Надяваше се със завръщането си във вилата да го забрави, но уви.

— Значи той ще остане в апартамента ти?

— Засега — Тили направи пауза, изкашля се и попита: — Какво знае той?

— Нищо.

— Как разбра?

— „Скритата камила“ и „Скритото фламинго“. Тил, би могла да измислиш нещо по-оригинално.

— Не съм писателка като теб.

— Аз се занимавам с научнопопулярна литература. Факти, не измислици или лъжи. Разбитият брак, временната раздяла за размисъл — всичко това са хитрини, за да ни събереш с Джейк Фар.

Последва тишина от другия край на линията. Накрая Тили каза меко:

— Е, не съвсем…

— Защо не ми кажеш какво става в действителност?

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— И едното, и другото. Ще ти разкажа всичко, когато се върна, тъй като сега съм в много неловко положение. Обещавам.

— А Терънс?

— Той все още е мой съпруг — въздъхна Тили с доза отчаяние.

— Ще се погрижа за Аполон и Афродита — успокои я Пейшънс. — Не се притеснявай за тях, чу ли?

— А Джейк?

— Ако котките му отстъпят мястото под печката, мисля, че ще се разбира добре с тях.

Тили изстена:

— Нямам предвид проклетия ти пес! Искам да кажа Джейк Фар.

— Когато говорих с него, ми се стори, че не е раздразнен от теб. Просто е твърдо решен да…

— Твърдо решен какво?

— Не мога да ти кажа.

Аполон изпълзя изпод печката, протегна се и скочи в скута на Пейшънс. Бе покрит със сажди, прах и дървени трески. Никой не може да разкрие по-добре немарливостта на една домакиня, както една бяла котка.

— Добре — примири се Пейшънс, — няма значение. Той е в Ню Йорк, а аз съм във вилата. Идеята, че страдам от депресия твоя ли е, или на Терънс? Той казал на приятеля си, че чудатата сестра на съпругата му е изпаднала в депресия и го помолил да ме разведе из Ню Йорк.

— Сериозно ли говориш? Та ти никога в живота си не си се чувствала депресирана. Просто не е в твоя стил и затова не е моя идея, повярвай ми.

— Не можете ли да съгласувате действията си с Терънс, когато става въпрос за мен? Друг е въпросът, че не желая да се бъркате в живота ми.

— Разбирам. Наистина разбирам. Но не мога да виня Терънс. Внушил си е, че Джейк е точно твоят тип.

— Как би могъл нюйоркски бизнесмен да е мой тип?

— Той не е обикновен нюйоркски бизнесмен. За Бога, Пейшънс, Джейк Фар е изкачил много повече планини от теб!

След тези думи Тили набързо се сбогува и затвори, без да спомене къде е отседнала и какво точно целят двамата с Терънс. Пейшънс едва се сдържа да не захвърли телефона.

Чувстваше се така, сякаш тежката ръка на съдбата се намесваше, ала не знаеше дали в нейна полза? Погали Аполон и той веднага започна да мърка. Джейк се бе промъкнал под печката, а Афродита, не по-малко изцапана, отколкото котарака, се покатери на корема на песа.

— За Бога, Пейшънс, Джейк Фар е изкачил много повече планини, отколкото ти! Добре… — промърмори тя. — Никога не съм твърдяла, че мога правилно да преценявам хората. Особено мъжете.

Беше ли подценила Джейк Фар? Не, не го беше подценила. Просто не бе успяла да го оцени. Бе избягала от Ню Йорк, преди да е имала тази възможност.

— А сега накъде?

Първо ще се наспи добре. Утре сутринта ще почисти вилата. След това ще изкъпе котките, може би и Джейк.

Нищо не може да стимулира мозъка по-добре от физическия труд и свежия планински въздух. До утре следобед трябва да реши какво да прави със сестра си, съпруга й и нюйоркския бизнесмен — катерача супермен. Не само Джейк Фар можеше да се похвали с твърда решимост.

 

 

В полунощ в Адирондакските планини ставаше тъмно като в пъкъла. Джейк едва се придвижваше по тесния разкалян път с джипа си и бе благодарен, че не се е качил на някоя от ниските си спортни коли. На няколко пъти бе затъвал в локви, от които му се струваше, че никога няма да се измъкне.

Матилда го бе предупредила.

„Пътят е много лош — бе казала тя. — Пейшънс прави всяка пролет основен ремонт на джипа си.“

Бе си помислил, че Тили преувеличава. Сега се молеше само да е налучкал верния път, бил той и лош.

„Пътят се вие през горите в продължение на километри, преди да стигне до езерото…“

Джейк нямаше проблем да намери лош път в безкрайните гори на Адирондакс. А в планините имаше и хиляди езера. Дори и да бе тръгнал по погрешен път, пак щеше да излезе на брега на някое езеро.

Пред колата му просветнаха очи на животно, което му се стори прекалено голямо за миеща мечка и прекалено малко за истинска мечка. Преди да разбере какво е, то се скри в тъмната гора.

Резервоарът му бе наполовина пълен. Ами ако не открие вилата на Медрид? Нима щеше да се наложи да прекара нощта в тази пустош? Не че няма да се справи — разбира се, че ще оцелее. Знаеше как да се оправя в гората. Но се съмняваше, че сутринта ще бъде в настроение да се справи с Пейшънс Медрид. През последните четиридесет минути не бе видял жива душа. Къде ли се е залутал?

„Не бих те помолила да направиш това, Джейк, но наистина се безпокоя за нея…“

Да, да! И той бе добрата душа, която се помъкна в този непрогледен мрак, за да я спасява. А имаше билети за футболното дерби на сезона тази вечер. На трибуната.

Защо Пейшънс Медрид, която той целуна, и Пейшънс, която сестра й му описа, не съвпадаха? Точно това несъответствие между двете Пейшънс го накара да се отправи на север. Трябваше да ги помири една с друга. Трябваше да разбере коя е целунал снощи, за коя е мечтал нощес, коя не можеше да забрави… Трябваше да разбера коя всъщност е червенокосата и дали не е по-добре да я остави в горите с нейните животни. По дяволите…

Той наби спирачките и спря на сантиметри от гладкото като огледало езеро. Сърцето му лудо биеше. Остана с крак върху педала, като гледаше спокойните води, в които се отразяваше покритото със звезди нощно небе. Поотпусна волана. Преглътна. Пое си дълбоко дъх. Нямаше как да не се е озовал в царството на Медрид. Всичко наоколо бе изненадващо красиво, феерично, надхвърлящо въображението му. Ако някога реши да стане отшелник, ще бъде щастлив да открие такова място, от което просто дъхът ти спира.

„Завиваш деветдесет градуса надясно — му бе обяснила Тили Търуилигър. — Следвай пътя, докато стигнеш до другия край на езерото. Ще минеш покрай няколко летни вили. Вилата на Пейшънс е последната — тя владее цялата северна част на езерото. Ако е студено, вероятно ще забележиш пушек от комина.“

Следвайки инструкциите на сестра й, Джейк даде заден ход и направи завой. Пътят се стесни още повече. Последваха дупки, камъни, корени, клони… Приятна вила с огромна веранда отляво. Баир, след това още една вила. Пътят отново се изгуби в гората, отдалечи се от езерото и след около километър той забеляза още една стара вила. Колата му подскочи през три последователни дупки. Помисли, че джипът се е повредил, но слава Богу, бе издържал. Какво ли прави Пейшънс, когато й потрябва мляко? По дяволите, как позволи на Тили да го въвлече в тази авантюра? Не, тя не е виновна. Ти вече бе решил да отидеш. Използваш Тили просто като извинение.

През тъмните стволове на високите вечнозелени дървета, той отново видя осеяното с отражения на звезди езеро. Сигурно наближаваше.

Изведнъж пред погледа му изникна дървена вила, сгушена в гората недалеч от брега. От прозорците струеше приглушена светлина, а от комина се виеше дим. Джейк подкара по тясната алея и паркира.

Поколеба се дали да изключи двигателя — можеше да му се наложи да се върне обратно в Ню Йорк. Та нали Пейшънс го бе зарязала тази сутрин! Може би бе трудно решение, но го бе предпочела. Какво право имаше той да й се натрапва? Нали бе отрекла да е била дресирана някога.

„Разбира се, че ще го отрече! — бе изстенала Тили. — Пейшънс никога няма да се признае за слаба.“

И той бе взел трудно решение. И сега трябваше да го изпълни.

Изключи мотора и слезе от колата. Студеният планински въздух го освежи моментално. Той взе раницата си от задната седалка, преметна я през рамо и се отправи по покритата с плоски камъни пътека към вилата. Внимателно се приближи. Ако Джейк бе навън, можеше да не го познае и да го нападне изневиделица. Можеше да има и други зверове, които да се навъртат наоколо в тъмното. Сега бе на неин терен и трябваше да бъде готов за всякакви изненади. Почти не се чувстваше виновен, че стои на прага й в полунощ. Все пак нали през последните няколко дни нейното куче го бе нападнало в асансьора, тя бе конфискувала леглото му заедно с онези „мили“ създания…

Той се изкачи на верандата и почука на солидната дървена врата.

— Пейшънс?

— Слава Богу, че първо гледам, после стрелям — чу гласа й зад гърба си.

Обърна се бавно и съгледа насочената към него карабина.

— Зъбите ти тракат — подхвърли той.

Тя отпусна дулото.

— Това няма да ми попречи да те уцеля.

— Ще имаш ли нещо против да вляза.

— Отворено е. Внимавай да не избягат котките.

Той влезе вътре и тя го последва, като залости външната врата и опря карабината на стената.

— Заредена ли е?

— Не. Ако беше някой злонамерен тип, бе достатъчно да те халосам по главата. За това не ми трябват муниции. Преди петнадесет минути чух, че някой приближава и излязох за всеки случай навън.

Каква противоречива личност бе тази Пейшънс! Зъбите й тракаха, ала изричаше сурови думи. С нейните дълги фини пръсти и женствени очертания под износения грозен пуловер. С буйната й коса, обгръщаща красивото лице с нежна кожа и огромни блестящи очи… Изглеждаше страхотно самоуверена и едновременно с това — странно уязвима. Джейк никога не бе срещал такава загадъчна жена в живота си.

Тя закачи медната лампа над малката букова маса. Доколкото можа да види, хижата й се състоеше от две стаи. Кухнята, дневната и трапезарията се извиваха под формата на буквата „Г“. Мебелите бяха или ръчна изработка, или закупени от някоя разпродажба. Двете котки и кучето спяха заедно под печката. Как бяха свикнали един с друг, бе загадка за Джейк. С крайчеца на окото си забеляза компютъра и лазерния принтер до стената, под портрет на старец с дълга бяла брада, застанал до куче или мечка, Джейк не можа да различи добре. Бе сигурен, че това е прословутият чичо Исая. През отворена врата зърна отметнати завивки на леглото.

— Съжалявам, че те събудих — извини се той.

— Не бях заспала. Ще ми кажеш ли какво правиш тук?

В полумрака той виждаше острия блясък на очите й и упорито вирнатата брадичка. Очевидно не му вярва. Не се страхуваше от него — просто му нямаше доверие.

— Говорих със сестра ти. Тя се безпокои за теб и помоли да проверя как ся.

Пейшънс въздъхна.

— Защото съм депресирана, нали?

— Защото си на ръба да станеш мизантроп и отшелник.

Тя измърмори, сне пиринчения чайник от печката и със свободната си ръка взе две чашки.

За малко да размисли, когато видя как тя сипа нещо като храна за птици във всяка от чашите и го разбърка с вода от чайника. Хвърли още една цепеница в огъня и той си помисли, че това определено е жена, която е свикнала сама да се грижи за себе си.

Джейк взе стол, но не седна веднага. Гледаше намръщено съдържанието в чашите.

— Това е успокояваща настойка от билки — рече тя.

Напитката беше ужасна.

— Имах много работа — каза Пейшънс затова останах тук през цялата зима. Нито съм депресирана, нито пък съм някаква отшелница. Не разбираш ли какво цели Тили?

Той се бе отказал изобщо да гадае какво искат сестрите Медрид. Сега не можеше да си представи, как е преглътнал обясненията на Матилда. Сестра й изглеждаше великолепно.

— Ами…

— Мъчи се да ни събере. Физически… Искам да кажа… — тя се изчерви и млъкна, което според Джейк бе необичайно за нея. — Опитва се да ни ожени.

— Да, но твърди, че не може да си представи по-неподходяща двойка от нас двамата.

Пейшънс го изгледа уморено.

— Ооо…

— Не зная на кого да вярвам!

— Не че мисля, че сме подходящи един за друг…

Той се усмихна. Значи подобна мисъл й бе минавала през ума.

Тя се изправи с чаша ръка и заяви:

— Отивам да си лягам. Можеш да прекараш нощта на ето тази сравнително удобна кушетка. Ако ти потрябва още едно одеяло, само извикай. Утре сутринта ще си изясним нещата.

Сложи още едно дърво в огъня, след това се отправи към спалнята си и затвори плътно вратата след себе си. Джейк слушаше дишането на животните, пукането на огъня и си мислеше как бе се натикал в подобно диво място.

Изля „чая“ в умивалника и се загледа за миг през прозореца.

Боровете хвърляха дълги сенки около вилата. Да, нощта нямаше да има край… Не се чуваха нито полицейски сирени, нито клаксони на таксита.

Кушетката се оказа по-удобна, отколкото очакваше. Той свали обувките си и легна по джинси, след това дръпна мекото износено одеяло върху себе си. Кучето изпълзя изпод печката, облиза лицето му и се разположи до него на кушетката. Миришеше на бор и гнили листа. Аполон и Афродита, загубили снежната си белота, любопитно надзърнаха към тях.

Трябваше да признае, че Пейшънс не живееше зле. Но какво ли правеше, когато й писнеше от четириногата компания?