Карла Нигърс
Опитай с търпение (5)

Пета глава

Докато чакаха пред „Забар“ на Бродуей, Джейк неочаквано си помисли, че тази Пейшънс Медрид май наистина може да го победи на канадска борба. Представи си го и се засмя. Тя изглеждаше много добре в черния си скиорски клин, дългия мъхнат пуловер в цвят слонова кост и ботуши с много връзки. Около врата си носеше ярък шал и всеки път, когато откъм Хъдзън подухваше студен вятър, се сгушваше в него. Въпреки че подозираше как е скрила томахавката на войната на кръста си, този жест му се струваше безкрайно мил.

— Хубав шал…

— Благодаря — сините й очи го стрелнаха. — Подарък ми е от една приятелка.

Изобщо не изглеждаше депресирана. Бяха прекарали цялата сутрин заедно, така че щеше да го забележи. Беше упорита и непокорна, както му бе обещал Терънс, но изобщо не беше нервна или унила. Матилда май грешеше по отношение на сестра си. Или пък имаше нещо друго? Всъщност това изобщо не му влизате в работата.

Плати кафето и Пейшънс му подаде неговата чашка. Той забеляза дългите и нежни пръсти с късо подрязани добре поддържани нокти. До ставата на палеца й имаше малък белег.

— Колко ни остава? — попита тя, когато се върнаха на широкия шумен тротоар.

— Докъде?

Пейшънс му хвърли подозрителен поглед.

— Докъдето отиваме!

Безнадеждно. Май не бе свикнала да се мотае безцелно насам-натам. На всеки друг Джейк би обяснил, че просто се разхождат из Уест Сайд, разглеждат забележителностите, потапят се в атмосферата на квартала… Но с Пейшънс бе някак различно и той осезателно го усещаше. Смущавате го странното и силно привличане, което изпитваше към нея. Едва ли беше заради ботушите й. А що се отнася до големите сини очи с дълги мигли, те не бяха първите хубави очи, които виждаше. Слънчевата светлина по странен начин си играеше в къдриците й, а тялото й, макар и облечено в тези скромни одежди, бе неустоимо съблазнително. Определено бе заинтригуван от тази особнячка, която не обичаше Ню Йорк, бе ексцентрична и свадлива, и се обличаше ужасно. Смехът й, смел и разкрепостен, караше сърцето му да се свива. Беше цяла мистерия, че до болка желае жена, която изобщо не е негов тип, роднина е на най-добрия му приятел и се е обрекла на самотен живот в планините.

Но тази госпожица с нейната естественост и непосредственост би била страхотно предизвикателство за всеки мъж.

— Добре. Все пак отиваме нанякъде, нали?

Жена, която неумолимо преследва целите си, а Джейк нямаше ясно определена цел. Просто искаше да се разходят из града.

— Апартаментът ми е съвсем близо — каза той бързо. — Исках да ти покажа какви промени съм започнал в него.

Претекстът пет пари не струваше за Пейшънс.

— Звучи прекрасно — тактично отбеляза тя.

Но той забеляза червените петна по страните й. Този път не бяха от студения вятър. Значи си дава сметка, че нещо става между нас. Джейк усети да го обзема глупава радост, въпреки че се бе зарекъл да внимава с емоциите. По-спокойно, по-спокойно, приятелю!

— Да се надяваме, че работниците няма да ни изритат.

Тя сякаш престана да се тревожи, може би защото нямаше да бъдат сами. Но не бяха ли сами през последните две нощи? Е, там, в чуждия апартамент, беше различно. У Търуилигър бяха на неутрална територия. Сега отиваха на негов терен.

Завиха към Хъдзън, след това по Уест Енд Авеню. Вятърът бе поривист и студен, даже за непредсказуемия март. Един обикновен нарцис би клюмнал нещастно. Но не и Пейшънс. Бе прекарала два часа в това ветровито време и бе свежа като в началото на разходката им. Можеше ли наистина да го победи на канадска борба? Той се усмихна замислено. Много вероятно.

Стигнаха до ъгловата сграда, където Джейк живееше. Архитектът му бе казал, че изисканите линии в архитектурата са скъпоструващ каприз, но Джейк бе купил този апартамент заради простора, размерите и удобното му местоположение. Изобщо не бе се замислил за атмосферата, архитектурата или цената.

Пейшънс изгледа многоетажното здание и рече одобрително:

— Не е така натруфено като сградата на Тили.

От нейните уста това си бе цял комплимент. Джейк я покани да влезе, представи я на портиера и на един съсед, който тъкмо слизаше надолу с двете си деца и кокер шпаньола си. Пейшънс коленичи, за да позволи на кучето да оближе лицето й. Тя обсъди с децата кокалите играчки за кучета и каишките против бълхи. Стивън, бащата, изгледа Джейк:

— Не си я открил в Ню Йорк, нали?

— Не, не съм я открил в града.

— По време на някоя от твоите алпинистки експедиции, а?

— Тя е сестра на съпругата на един мой приятел.

Стивън кимна, преизпълнен със съмнение.

— Приятно прекарване! — и той подкани децата и кучето да тръгват.

— Изненадана съм — рече Пейшънс, настигайки Джейк. — В Ню Йорк все пак живеят и нормални хора.

Въпреки предупрежденията и опасенията си относно душевното състояние на Пейшънс, той предположи, че една депресирана личност трудно би открила нещо хубаво около себе си. Не можеше обаче да разбере дали тя говори сериозно, или се опитва да го заблуди. След това малко изпитание, на което го бе подложило семейство Търуилигър, то му дължеше голяма благодарност. Да повдига духа на Пейшънс Медрид, особено когато тя не се нуждаеше от това, не бе никак лесна задача. На нея й доставяше удоволствие да се държи като темерут.

Качиха се с асансьора до апартамента. Жилището бе в истински хаос — завити с калъфи мебели, разместени или събрани накуп, и работници на всяка крачка. Пейшънс видимо се успокои и подхвана разговори с тях, сякаш бе дошла да инспектира работата им и дори направи няколко забележки съвсем на място. Един от работниците предложи да я разведе и да й обясни какво цели проектът. Тя прие и Джейк ги последва. Чу я как обсъжда материалите, лампериите, предимствата на строителството от двадесетте години… Дали я възприемаха сериозно? Или просто проявяваха любезност. Или я поднасяха. Но когато тя прояви интерес към различните видове бои и бояджийски тънкости, й отговориха с видимо уважение. На Джейк му стана ясно, че никой не би се осмелил да занася Пейшънс Медрид.

— Страхотен апартамент! — възкликна тя в края на обиколката. — Ти и Терънс имате толкова различни вкусове. Нямаш намерение да натъпчеш това място с ориенталски килими и безценни вази, нали?

— Не са ми по вкуса. Всъщност не съм прекарал кой знае колко време в този апартамент през миналата година.

Тя повдигна вежди:

— Приятелка?

— Пътувания.

— О, разбирам… — не беше ли облекчение това, което прочете в очите й? — Е, добре, докато наблюдавах как тези хора работят, огладнях. Има ли приличен ресторант наблизо, където обаче няма да банкрутираме?

— Един-два — рече той, без да влага прекалена ирония. — Ще ми позволиш ли да те поканя?

Тя дори не се поколеба.

— Страхотно! Благодаря.

Отравяха се по Бродуей към един уютен малък ресторант, където сервираха супи и хамбургери, и където Пейшънс, с нейната ски екипировка, щеше да се впише добре. Ню Йорк в действителност бе суров град към всеки, който се различаваше от останалите, камо ли към една планинарка. Джейк се надяваше, че към края на престоя си тя ще осъзнае това.

Пейшънс поръча супа от миди и хамбургер със сирене. Той — същата супа и спагети с калмари.

— Ядеш калмари?!

— Понякога — отвърна той.

— По-скоро бих седнала пред чиния гумени ластици!

— Винаги ли изказваш такива категорични мнения?

— Е, всъщност няма значение, щом става въпрос за храна — помирително промърмори тя. — Можеш да ядеш каквото поискаш. Не е като да критикуваш морала, нечие поведението или…

— Съгласи се само защото искаш да избегнеш конфликта, нали?

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами — продължи той внимателно, — при някои хора съгласието е израз на неодобрение. Те например се страхуват да кажат, че не обичат калмари, защото другият може да не ги хареса.

Сервираха им димящата супа заедно със солени бисквити. Пейшънс взе бисквита и изгледа Джейк.

— Не мога да разбера защо някой ще се притеснява, ако аз не обичам калмари.

— А какво ще кажеш, ако става въпрос за някой филм.

— Ако ти харесваш някакъв филм, а аз не го харесвам ли? Предполагам, веднага ще тя кажа.

Джейк не предположи — той знаеше, че ще каже точно това.

— А книга?

— Разбира се!

Той опита супата от миди. Беше гореща и с много подправки.

— Добре, а ако те поканя на специална вечеря и ти поднеса калмари. Ще ми кажеш ли тогава, че са гумени ластици?

Тя поклати глава.

— Би било много нелюбезно.

— А ще ядеш ли от калмарите?

— От учтивост ще хапна малко.

— А ако те попитам дали харесваш калмари?

— Зависи доколко се разбираме и дали ти наистина се интересуваш какво обичам и какво не. Но ако аз поканя приятели на вечеря и съм приготвила нещо, което те не обичат, надявам се да ми кажат, за да им предложа хотдог или нещо друго. Ако те значат нещо за мен, ще ме вълнува истинското им мнение. Но в някои случаи, етикетът е задължителен, тоест истината се премълчава.

— Но ти обикновено говориш това, което мислиш, нали?

— Общо взето, да.

Пристигнаха спагетите с калмари за него и нейния хамбургер. Той я наблюдаваше как смила огромна доза черен пипер върху сиренето, след това добавя обилна доза кетчуп.

— Е, добре — не издържа тя. — Какво те смущава?

— Нищо не ме смущава.

— Наистина ли? Как смяташ, нормално ли е лицемерието да доминира в човешкото общуване? — усмихнато го погледна тя.

— Аз предпочитам откритостта — каза той и така си беше.

— А аз толерантността. И търпимостта. Но не и конформизма. Според мен, толерантността означава уважение. Аз обичам планините, ти града. Това не значи, че трябва да обявя града за злокобно място или ти планините за… Не знам как да се изразя.

— За също толкова злокобни за градския човек.

Тя поклати глава и едва сдържа усмивката си.

— Не, грешиш! Никой не би могъл да помисли, че планините са злокобно място. Та преди да станем социални същества, ние сме живели в съгласие с природата.

— Ама че си упорита!

— Но толерантна.

— Как искаш да прекараш следобеда?

— Не зная. Какво бих могла да правя? Е, винаги мога да се върна в апартамента и да поработя.

Сякаш нямаше нищо интересно в Ню Йорк. Но Джейк реши, че тя му хвърля ръкавицата: „Покажи ми нещо в този град, което действително да харесам!“

Той бе обещал на Терънс. Но това беше само първият им ден заедно. Не искаше да го въвлича в спор за урбанизацията на съвременните градове и като възмездие да го завлече в Музея по естествена история.

— Решен съм да намеря нещо в този град, което действително да ти хареса — рече той, с което й даде да разбере, че приема предизвикателството.

— Ами… — подхвърли тя — хамбургерите бяха доста добри. Разбира се, за приготвянето на хамбургери не се иска кой знае какво…

— Пейшънс!

Тя се засмя.

— Хванах ви, господин Фар! Да беше ни видял с Тили в добрите стари времена, когато чичо Исая беше още жив — той спореше с нас, само и само да върви разговора. Как са калмарите?

— Вкусни.

Въздухът бе по-топъл и вятърът бе утихнал, когато излязоха навън. Пейшънс се радваше на минзухарите и нарцисите, които продаваха по улиците. Нищо не й убягваше и Джейк се възхищаваше на ведростта й. Съмненията му, че Матилда и Терънс не са поставили правилната диагноза на Пейшънс, се задълбочиха.

В крайна сметка избраха Планетариума. Нейна идея, разбира се. Той бе празен, тъмен, хипнотизиращ. Джейк усещаше уханието на сапуна й и се любуваше на изящното й лице, когато звездите над тях светнаха. Сякаш бяха на самотен планински връх. Той едва сподави желанието си да я целуне. Беше неочаквано, категорично и удивително като падаща звезда.

Пейшънс се наклони към него и прошепна:

— Обичам звездите…

Нежният й глас, лекото притискане на рамото й към неговото, облакът буйна коса — бяха повече, отколкото Джейк можеше да понесе.

— Някой път трябва да дойдеш да погледнеш звездите в Адирондакс.

Той долови поканата в гласа й и разбра, че някъде дълбоко в себе си тя мисли и иска същото като него. Бавно вдигна ръка и докосна с крайчеца на пръстите си устните й. След това, преди да успее да се спре, устните му ги последваха. Да, сякаш наистина бяха сами на най-високия връх на Адирондакс. Устните й имаха вкус на хладно северно езеро, съблазняващи и изненадващо еротични. Това е лудост!

— Пейшънс… — и той се застави да се отдръпне пламнал, измъчван, че целувката им бе прекалено кратка, прекалено невинна, прекалено нежна.

Искаш повече, много повече, помисли си той. Искаш всичко! Да, имаш нужда да се потопиш във водите на езерото в подножието на Адирондакс.

Запалиха лампите и Джейк почака тя да каже нещо за това, което се бе случило, но Пейшънс мълчеше и не поглеждаше към него. Мислеше или накрая наистина бе изпаднала в депресия?

Напрегнат, той чакаше и се надяваше да не е станал на глупак в очите й.

След миг тя го погледна и му се усмихна широко:

— Хайде да разгледаме и скелетите на динозаврите!

Тази жена беше непредсказуема. Ако Терънс и Матилда бяха сгрешили в преценката си за състоянието й, Джейк ги разбираше.

— Добра идея — съгласи се той и я последва да търсят костите на тиранозаврите.

 

 

Тя чувстваше как животът й или поне престоят й в Ню Йорк се изплъзват от контрол. Несъзнателно се бе озовала пред огромния гардероб на сестра си и размишляваше. Тили притежаваше повече дрехи, отколкото Пейшънс би могла да си купи за цял живот. Много от тях нямаше да й станат. Тили бе прекалено дребна и слаба. Откри една черна атлазена рокля, която щеше да прилепне по стройната й фигура, но по-скоро би навила изолирбанд около себе си. Нямаше и обувки, обувките на сестра й бяха малки, а тя си бе взела само маратонки и ботуши. Е, можеше да си наметне поне някой красив шал. Или просто да каже на Джейк Фар, че ще вечеря у дома. Като помисли обаче, реши, че идеята да остане насаме с него, не е чак толкова привлекателна. Той я бе поканил на вечеря, макар да бе сигурен, че няма какво да облече. Разбира се, че нямаше. Просто не бе взела вечерни рокли, подходящи за нощния живот в Ню Йорк. Бе сигурна, че ще прекара в големия град, затворена в апартамента на Тили с две котки, куче и работата си. Откъде би могла да очаква, че ще срещне мъж като Джейк Пътнам Фар!

Не искаше да мисли за целувката в планетариума. Не искаше!

Тили все пак сигурно имаше нещо, което Пейшънс би могла да облече. Трябваше да излезе от неудобното положение. Не искаше другите да мислят, че не знае как да се облича, само защото живее на север в планините.

Точно в този момент телефонът иззвъня.

— Пейшънс — каза Тили, — забравих да ти кажа нещо — май провидението се намесваше. — Зная, че си достатъчно голям инат, за да вземеш официални дрехи със себе си, затова ти направих предварително подарък за рождения ден. Опакован е и е прибран в моя гардероб.

Пейшънс отнесе безжичния телефон със себе си до гардероба, където откри пакета.

— Тили, някой ми върти номера.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че сестра ми е спретнала сериозен номер и се опитва да ме манипулира. Ти ли изпрати Джейк при мен с мисия да ме развежда из града?

— Джейк е приятел на Терънс — студено отвърна Тили. Така се държеше винаги, когато беше виновна.

— Тъкмо търсех нещо подходящо за обличане в твоя гардероб, тъй като с Джейк отиваме на вечеря и сега ти ми казваш, че си ми купила дреха. Май кроиш нещо, госпожо Търуилигър!

— Как може да си толкова подозрителна! Защо не започнеш да пишеш криминални романи? В момента ремонтират апартамента на Джейк и Терънс го е поканил да се нанесе у дома, тъй като не е знаел, че ти ще бъдеш там. Просто недоразумение.

— Толкова е странно — обаждаш ми се точно в момента, когато търся шал да поукрася моя черен клин…

— Това е просто съвпадение, Пейшънс! Пиех коктейл край басейна, когато се сетих, че в Ню Йорк наближава време за вечеря и ти вероятно съжаляваш защо не си взела официални дрехи със себе си. Затова се обадих.

— Имам си прилични дрехи!

— Знаеш какво имам предвид, Пейшънс…

Когато най-накрая завършиха разговора и Пейшънс разтвори пакета, тя разбра какво има предвид сестра й. В пакета откри смарагдовозелена рокля от копринено кадифе, копринени чорапи, които хармонираха с цвета на роклята, велурени обувки, красив шал, който по чудесен начин допълваше роклята, големи златни обеци и широка диадема за буйната й ягодово червеникава коса.

Пейшънс се облече, гримира се с козметиката на сестра си и обу обувките. Косата й бе безнадеждно рошава, но диадемата помогна. Огледа се в тристранното огледало на Тили и промърмори:

— Е, не изглеждам толкова зле.

Джейк — кучето, се бе намъкнал в стаята и се опитваше да се отрие в нея, но тя му забрани. Нямаше намерение да събира кучешки косми от роклята по време на вечерята.

Другият Джейк я чакаше в дневната и втренчено наблюдаваше небостъргачите. Бе вече седем часа. Когато тя се появи, той се обърна и учудено вдигнатите му вежди издадоха, че е успяла да го изненада. Когато й предложи да тръгват, гласът му бе по-дрезгав от обикновено. Той бе облякъл тъмен костюм, в който изглеждаше преуспял, изискан и много, много секси. Така ли беше наистина? Или тя бе стояла сама прекалено дълго в горите?

Взеха такси и отидоха в интимно малък елегантен италиански ресторант в горната част на Ист Сайд. Масите бяха покрити с бледожълти покривки, а върху тях имаше свещници с дълги бели свещи. Менюто беше превъзходно. Двамата прегледаха листа с вината и направиха своя избор. За вечеря тя поръча сьомга с лимон и пълнени сини домати. Когато дойде виното и сервитьорът напълни чашите, си пожелаха „Наздраве“.

Накрая Пейшънс не можа да се сдържи и попита:

— Джейк, за какво е всичко това?

Той вдигна салфетката от панерчето с топъл хляб и й го подаде.

— На вечеря съм с интересна и изключително привлекателна писателка.

Опитваше се да се измъкне.

— Тили ли те накара да ме изведеш?

— Не.

— Е, все пак мисля, че има нещо подозрително в…

Джейк я изгледа. Пламъците от свещите се отразяваха в очите му.

— Грешиш. Ти идваш в Ню Йорк, за да се погрижиш за котките на сестра си и откриваш, че съпругът й ме е поканил да остана у тях, докато ремонтират апартамента ми. Какво подозрително намираш в това?

— Така ли?

— Съвпаденията наистина са много, но…

— Твоя ли е идеята да ме поканиш на вечеря?

— Да — но преди тя да изпита облекчение от отговора му, той добави: — И не.

— Значи сте говорили с Тили?

Той поклати глава:

— С Терънс.

Пейшънс за малко да изпусне чашата си.

— С Терънс?! Искаш да кажеш, че той те е накарал?

— Не съвсем. Той каза, че си депресирана и…

— Депресирана? Аз? Не мога да повярвам! Ще се въздържа да кажа какво мисля за него при това положение само защото ти е приятел. Но погледни ме, Джейк! Потисната ли ти изглеждам?

Като се облегна назад, Джейк я погледна по-дълго, отколкото бе необходимо да направи преценка и по-съсредоточено, отколкото го изискваше ситуацията. Трудно можеше да се прочете нещо в изражението на лицето му. Пейшънс тайно се надяваше и нейната реакция да не бъде прекалено очевидна.

— Не — рече той накрая. — Не бих казал, че изглеждаш депресирана.

Пейшънс се опита да запази самообладание, макар да чувстваше, че очите на Джейк все още бяха вперени в нея.

— Откъде ти хрумна тази странна идея?

Джейк не отговори.

— Тили, нали? — Пейшънс очевидно намери отговора.

Джейк отново дипломатично се въздържа от коментар.

— Какво ги е прихванало? — измърмори тя, раздразнена и смутена. Сестра й бе й погодила номер, без тя изобщо да се усети.

— Нямам намерение да заставам между теб и сестра ти.

— Тогава не го прави — тросна се тя, въпреки че не му се сърдеше, а по-скоро се безпокоеше за пропастта, зейнала между нея и Тили.

— Пейшънс, поканих те на вечеря, тъй като исках да бъда с теб — гласът му бе спокоен, разумен и… съблазнителен. — Исках да те опозная по-добре. Вече прецених, че Терънс греши относно душевното ти състояние и…

— Душевното ми състояние! — тя за малко да се задави. — Не мога да разбера защо ти и той ме обсъждате зад гърба ми.

— Не те виня за раздразнението…

— Не съм раздразнена! — остро го прекъсна тя. — Ядосана съм и с всяка секунда все повече се разгневявам. Господи! Тили добре ме познава. Как е могла да си помисли, че съм депресирана! Изобщо самото понятие депресия ми е чуждо. Казала го е, просто защото… — тя замълча, не искаше в нейното емоционално състояние да изпусне нещо за сестра си и брачните й проблеми. Или да се издаде, че близостта на Джейк Фар през целия ден и целувката му е объркала чувствата й. Каквото и да кажеше, щеше да съжалява.

Донесоха им вечерята, тя се усмихна на сервитьора и каза, че всичко е прекрасно. Сервитьорът донесе пармски сирена и салата и се оттегли. Джейк напълни чашите с вино. Изражението му бе невъзмутимо — чудесно се контролираше. Разбира се, за него никой нищо не бе съчинявал зад гърба му.

Рибата миришеше прекрасно, както и сините домати. А тя бе гладна.

— Мисля, че разбирам какво става — рече Джейк.

— Надявам се да е така — той не беше някой глупак.

Без да я погледне, Джейк продължи:

— Сестра ти нарочно е организирала това пътуване, за да ни събере.

Пейшънс не каза дума. Очевидно сестра й се опитваше да се разсее заради собствените си любовни неуспехи. Въпреки че й бе много ядосана, нямаше намерение да обсъжда интимните й проблеми с най-добрия приятел на съпруга й.

— Слушай — продължи Джейк, — не за първи път някой приятел ми погажда подобен номер.

Пейшънс бързо изпи виното си, като се чудеше дали не е поредната млада дама, представена на Джейк Фар и отхвърлена от него. Тази идея съвсем не й хареса.

— Ако не възразяваш — каза тя студено, — първо искам сама да преценя цялата ситуация. Не можем ли да се наслаждаваме на вечерята и временно да забравим за всичко друго?

— Прекрасна идея — прие веднага Джейк. Усмихна се с неподправена нежна усмивка, която я остави десет пъти по-объркана. Всъщност не трябваше ли да благодари на Тили, че я е запознала с Джейк Фар?

Бе се държал прилично през последните двадесет и четири часа, защото му бяха внушили, че е депресирана. Всичките му действия са били продиктувани от това.

Беше прекалено! Ала какво можеше да направи? Да се наслаждава на вечерята, реши тя. И да поиска сметка от Тили при първа възможност.

 

 

— Да, сигурна съм, че това е името. Курорт „Скритата камила“, Скотсдейл, Аризона.

— Съжалявам, госпожо, но нямаме гост под това име…

— Трябва да имате.

— Моля проверете името и града и отново ни се обадете. Ще се радваме да ви помогнем, госпожо.

Пейшънс затвори телефона, смутена и леко притеснена. Може би трябваше просто да поспи и утре на свежа глава да обмисли нещата. Бе яла прекалено много и прекалено много време бе прекарала с един висок неотразим мъж. На сутринта всичко ще си дойде на мястото. Само че малко се съмняваше в това.

Върна се в дневната, където нейният съквартирант явно се бе захласнал по гледката на нюйоркските небостъргачи. Тя затаи дъх. Бе свалил сакото си и бе навял ръкавите на ризата си. Тъмните косъмчета на ръцете му контрастираха с белоснежната скъпа материя. Изглеждаше замислен и потаен както винаги. Само Тили да не бе си пъхала нахалния нос в живота й… Но в противен случай тя би могла никога да не срещне Джейк Фар! И тогава? Нямаше да се чувства толкова объркана.

— Даже еленовата глава в стаята ми не ме изнервя толкова.

— Моля? — обърна се Джейк.

Въпреки че бе много учтив, тя можа да усети по дрезгавия глас вълнението му. След вечеря взеха такси директно до Сентръл Парк Уест. Изглежда колата бе по-малка от първата, защото Пейшънс почувства прекалено осезаемо близостта му — бедрото му се притискаше до нейното, ръцете му заплашително потрепваха и тя ясно виждате силната му брадичка и малкия белег в ъгълчето на дясното око. Щом пристигнаха, Пейшънс изтича в спалнята, за да се обади на сестра си, като се надявате междувременно да се освободи от магнетичното му въздействие.

— Нищо — въздъхва тя. — Не открих Тили.

— Тя ще ти се обади ли?

— Не, не оставих съобщение.

Така беше, но нямаше и как да остави съобщение, тъй като проклетата й сестра не бе оставила точния си адрес.

— Може би двамата с Терънс вечерят — предположи Джейк. — Там е още рано.

Пейшънс не го опроверга, че Терънс и Тили не са заедно във Флорида. Докато не си изяснят нещата с Тили, нямаше желание да разкрива нищо, макар Джейк да бе най-добрият приятел на Терънс. Седнал на едно от елегантните канапета на семейство Търуилигър, той попита небрежно:

— Къде е хотел „Скритото фламинго“? Никога не съм чувал за него. Пейшънс, какво има?

„Скритото фламинго“ във Флорида…

„Скритата камила“ в Аризона…

Отначало тя и Джейк Фар съвсем случайно се бяха озовали на Сентръл Парк Уест по едно и също време. След това Тили бе накарала Терънс да каже на Джейк, че сестра й е депресирана. А сега, имената на хотелите — „Скритото Фламинго“, „Скритата Камила“… Беше прекалено много за Пейшънс, за да го преглътне. Трябваше да им обяви война!

— Необходимо е да помисля, преди да ти изложа съображенията си…

Не го погледна, но чувстваше погледа му върху себе си. Странно, топлина обля тялото й. Най-накрая му хвърли бърз поглед. Очите му през пялото време бяха приковани в нея. Тъмни, присвити, разбиращи…

— Просто търся начин — рече той — да те накарам да ми се довериш.

След това се изправи и с две крачки се озова до нея. Внимателно се вгледа в лицето й.

Какво ли вижда, учуди се тя. Гняв? Объркване? Размазан грим? Жена, която отчаяно иска да му се довери?

Той леко докосна ъгълчето на устните й. Нямаше представа защо. Той не обясни, тя не попита. Но самият полъх на докосването задейства някакъв център в нея и тя забрави за всички тайни планове на безумната си сестра и проблемите с брака й.

— Имам ти доверие — прошепна тя и сама се изненада от твърдостта в гласа си. — Ние прекарахме последните две нощи близо един до друг, нали? Не заедно и може би там е цялата работа… Нали разбираш какво искам да кажа?

— Мисля, че да — гласът му бе дълбок и възбуждащ. — Но не те питам дали се съмняваш в почтеността ми само защото не съм се нахвърлил върху теб. Питам те, имаш ли ми доверие?

И устните му докоснаха мястото, което само преди секунда бяха докосвали пръстите. Разбираше какво я пита.

Но той не й даде шанс да му отговори. Притегни я към себе си, така, че тя почувства възбудата му и езикът му разтвори устните й. Тя отвърна на неговата страст и на своята собствена.

След малко Джейк се отдръпна и попита с дрезгав глас:

— Имаш ли ми доверие?

Тя кимна, тъй като не бе в състояние да отговори.

— Добре.

— Какво добре?

— Ами — започна той, като продължи да я държи в прегръдките си, но изражението му бе непроницаемо, — прекарах ден с една интригуваща жена, която е свикнала сама да взема решения и да води своите малки битки. Мога да го разбера, тъй като аз самият съм такъв, само дето не съм толкова интересен…

— Ти провокираш повече въпроси у мен тази вечер, отколкото снощи.

— И ти също — засмя се той. — Не е ли забавно?

— Трябва да помисля, не бива да ти казвам за какво точно…

— Не искам да ми казваш нищо, което не си готова да ми кажеш. Искам просто да почувствам, че ми се доверяваш. Терънс е приятел, както и Матилда… А да, Тили. Бих искал да мисля, че и ти си приятел.

Преди тя да може да отговори, Джейк — кучето, се промуши между тях, като остави косми по кадифената й рокля и по черните панталони на другия Джейк.

— Съжалявам — премигна смутено Пейшънс.

Той махна с ръка:

— Поласкан съм, че ме ревнува от теб.

— Всъщност — каза тя — мисля, че той просто иска бира.

Джейк се засмя:

— Тогава сме двама.

Пейшънс с безпокойство проследи как двамата се отправят към кухнята. Когато те изчезнаха, Аполон и Афродита за секунда се настаниха до нея, за да я поздравят и да се притиснат до смарагдовозелената й рокля.

Изведнъж я осени просветление. Вече знаеше какво да прави. Представи си как далечните звезди се отразяват в обляната в лунна светлина повърхност на езеро край планинската й вила…

Трябваше незабавно да се върне вкъщи. Единствено там можеше спокойно да премисли всичко.

Тя наистина харесваше този мъж. И точно затова трябваше час по-скоро да напусне Ню Йорк.