Карла Нигърс
Опитай с търпение (11)

Единадесета глава

Пейшънс се събуди рано. Взе душ, облече се, изрита кучето от другото легло и позвъни на камериерката, преди Джейк да се е помръднал дори.

Да се спи след изгрев-слънце е престъпление, обичаше да повтаря чичо Исая. Дълго време Пейшънс се бе придържала към този принцип, но сега бе склонна да прояви толерантност.

Но наистина ставаше късно. Наближаваше осем! Надяваше се заедно със закуската да й донесат и вестник. Обикновено по това време вече беше наясно какво става по света.

Мина й през ум да разбуди Джейк, като накара новия му приятел да го оближе по лицето, но после реши, че няма да е честно. След подобна нощ един мъж имаше нужда от сън. Пейшънс също. Навикът и гузната съвест я бяха разбудили по-рано, отколкото тялото й би искало.

Не си правеше илюзии — Джейк Фар се бе досетил, че не му е казала всичко за Тили.

На вратата тихо се почука. Пейшънс веднага скочи да отвори. Но едва не изпадна в шок, когато видя на прага сестра си, облечена в елегантен костюм.

— Тили, откъде, за Бога, си разбрала, че съм тук?

Сестра й подмина въпроса.

— Това сега е най-малката ти грижа. Пейшънс, няма да повярваш, но…

Пейшънс й направи знак да замълчи.

— Не, Тил, ти няма да повярваш — тя хвърли поглед назад, за да се увери, че Джейк Фар спи дълбоко и махна към вратата. — Не съм сама, извинявай.

— Кой е?

— Не се прави на идиотка, Тили!

— Да не искаш да кажеш, че е Джейк?

— И единият Джейк, и другият.

— Господи… — Тили поклати глава, леко пребледняла — Ако успея да се измъкна невредима от тази бъркотия цял живот ще се преструвам, че не ви познавам и двамата.

— Не мислиш ли, че е малко късно?

— Въобще не е влизало в сметката да се влюбваш в него!

Пейшънс се намръщи. Нямаше никакво намерение да обсъжда своя любовен живот със сестра си. Тили въздъхна. Беше много привлекателна, по-ниска и по-изящна от Пейшънс. Косата й също бе червена, но в по-приглушен оттенък, а прическата й от двеста долара я правеше неотразима.

— Терънс ми е вдигнал мерника.

— Значи не е бил в течение на малкия ти заговор! Сигурно е бил много изненадан, когато е мислел, че отива във Флорида, а се е озовал на няколко крачки от дома си в Ню Йорк.

— Ако бях на твое място, нямаше да съм толкова саркастична. Онова приятелче вътре не ти ли каза, че е видял Терънс снощи?

Пейшънс усети как пребледнява.

— Това е положението — рече Тили, но явно тази малка победа й донесе удовлетворение. — Видя ли сега? Трябваше да се вслушаме в съветите на скъпия чичо Исая и да не се забъркваме с разни нюйоркски типове.

— Не беше моя идеята да се срещна с Джейк!

Очите на Тили започнаха да мятат искри.

— Само не ми казвай, че не си знаела как един ден ще си отмъстя, Пейшънс Медрид! Ти започва първа.

Пейшънс прехапа устни — беше точно така.

— Снощи видях Джейк Фар и проклетото ти куче в едно такси край хотела. Терънс мислеше, че не зная какво става и се опита да ме заблуди. Но него никак не го бива да лъже. Погледнах през прозореца и видях как той се качва в таксито. Сигурно са си поприказвали надълго и нашироко с Фар. Те… — Тили повдигна рамене. — Е, сигурно ще се изкарат жертвите в цялата тази история.

— И с право — възмути се Пейшънс.

— Трябва да направим нещо.

— Какво например?

Явно и Тили нямаше представа точно какво.

— Как ме намери?

— Чрез Ема Далтън. Обадих й се веднага, щом видях Джейк и Терънс заедно. Тя си призна всичко — Тили прехапа долната си устна. — Е, и какво ще правим?

— Да не си забравила, че сме Медрид, Тил! Какво правим обикновено при криза? — паниката й изчезна и тя се усмихна: — Овладяваме положението, разбира се!

 

 

Джейк отвори очи и се стъписа — току-що бяха сервирали най-богатата закуска, която някога бе виждал. Имаше и две съобщения за него. Първото бе написано с ясния почерк на Пейшънс:

„Джейк, аз излизам да разходя кучето. Приятна закуска. Надявам се, че си достатъчно гладен.“

За второто съобщение трябваше да се обади на рецепцията.

— Имате бележка от господин Търуилигър — каза администраторката.

— Бихте ли ми я прочели?

— Разбира се.

„Джейк, днес ще изведа Матилда извън зоната на активни действия. Следвам плана. Париж ще бъде ли достатъчно далече?“

— Благодаря — засмя се Джейк и се зае със закуската.

Пейшънс Медрид не се опитваше да скрие дяволския си апетит. Бе поръчала яйца, кисело мляко, панерче малки хлебчета и кифлички, пресни плодове, кафе и… бутилка шампанско. Е, не беше „Дом Периньон“, но му мина през ума, че може да се храни цяла седмица с парите, които трябваше да плати за тази закуска. Наля си кафе и се замисли за сестрите Медрид.

О, сладко отмъщение! Предстоеше.

Пейшънс се върна след няколко минути, задъхана с поруменяло лице.

— Помолиха ни да напуснем.

— Хванаха те, така ли?

— Изглежда нямам твоята дарба да се оправям безпроблемно в големия град — тя отметна назад буйната си коса. Беше облечена с клин и норвежкия си вълнен пуловер. Добре поне, че беше оставила ризата на прословутия си чичо в гората. — Имам петнадесет минути да си приготвя багажа, да си взема кучето и да се чупя. Как е закуската?

— Стига да се нахрани половината хотел.

— Дано да е така — струва цяло състояние.

Джейк замълча. Отиде до прозореца и преглътна от кифличката с масло и сладко от боровинки.

Пейшънс фучеше из стаята, трупаше нещата си на куп и проклинаше кучето затова, че се бе опитало да се сприятели с някаква дама, окичена с диаманти. Джейк не я попита за подробности. Тя пак бе изпаднала в едно от особените си настроения и разговорът отново можеше да се завърти около болната финансова тема.

Той погледна към улицата долу. Изведнъж ги забеляза и замръзна, предвкусвайки радостта от победата.

— Пейшънс, ела тук за минута! Мисля, че виждам сестра ти.

— Какво? Сериозно ли говориш?

Тя изтича до прозореца, погледна надолу и се намръщи, като видя Терънс и Матилда Търуилигър да се качват в някакво такси. Джейк забеляза, че Терънс действа спокойно, сякаш целеше този, който ги наблюдава отгоре, да има предостатъчно време да ги види.

— Къде предполагаш, че отиват? — попита меко Джейк.

— Може би просто са излезли да обиколят магазините.

Но в този момент се появи пиколото и натовари куфарите на семейство Търуилигър в багажника на колата.

— Те напускат хотела!

Пейшънс се втурна към вратата, но Джейк я сграбчи за лакътя.

— Няма да успееш да ги настигнеш.

— Но аз обещах на Тили, че никога няма да я изоставя на Терънс и…

Джейк се забавляваше.

— Ти си говорила с Тили?! Какво точно й каза?

Тя разбра, че се е провалила и прехапа устни.

— Пейшънс?

Красивите й сини очи го стрелнаха, ала той издържа погледа й. Сестрите Медрид бяха забъркали цялата тази каша, беше убеден. Ако някой бе за съжаление, помисли си Джейк, това бе Терънс и той самият.

Но след нощта, която бяха прекарали…

— Какво знаеш? — прекъсна мислите му тя.

Пейшънс отиде до подноса със закуската, наля си кафе и налапа парче ананас. Той се възхити на самообладанието й. Тази жена определено умееше да се справя в неочаквани ситуации.

— Къде отведе Терънс сестра ми?

— В Париж.

Тя поклати глава.

— Добре, че не е на някой пустинен остров.

— Предполагам, че е обмислил и този вариант, но тъй като и той заминава с нея, е решил да не се самонаказва.

— Много ли й е сърдит?

— Да речем, че повече от една година Терънс търси да открие човека, отговорен за една подобна история…

Стори му се, че спокойствието на Пейшънс се разколебава.

— Не зная какво да кажа.

— Не ти ли хрумна, че Тили търси начин да си отмъсти?

— Не мислех, че ще го направи толкова скоро. А и бях решила, че след като тя и Терънс се ожениха, ми е простила — Пейшънс невъзмутимо изяде няколко зърна грозде. — И когато ми сви номера, че уж двамата с Терънс имат брачни проблеми, съвсем свалих гарда и се хванах на въдицата й.

Както и Джейк. Но той бе в много по-неизгодно положение, защото не знаеше истинските обстоятелства, при които Терънс Търуилигър и Матилда Медрид се бяха запознали.

— Ти си избрала името на Терънс от „Уолстрийт Джърнъл“?

Пейшънс кимна. Може би съжаляваше, но лицето й остана безизразно. Сякаш сватосваше другите всеки ден.

— Бе някакво съобщение от неговата фирма, искам да кажа на Терънс Търуилигър ІІІ. Как бях могла да устоя на такова име?

Джейк предпочете да не й отговаря. Разбира се, че не бе могла да устои на съблазънта. Бе подправила фирмена бланка на своя компютър и бе изпратила писмо, уж от името на Терънс до сестра й, с което заплашваше, че ще заведе иск срещу нея по не знам какви причини. Така се бяха запознали. Продължението беше известно.

— Мислех си, че Тили Търуилигър звучи толкова смешно и преди нещо да се случи, те ще осъзнаят каква правят.

— Значи, когато Тили ти е казала, че има проблеми ти си била причината да се запознаят.

Тя се отпусна на края на леглото и си пое дълбоко дъх.

— Ти я познаваш достатъчно и чудесно разбираш, че тя е разчитала на чувството на вина, което ще изпитам и изобщо няма да я заподозра.

— Но се получи — констатира Джейк, приближи се и седна до нея. Животът със сестрите Медрид, бе казал Терънс, никога не е скучен. Джейк вече разбираше какво точно е имал предвид.

— Но го сподели с мен, нали сме приятели.

— Сърдиш ли се?

— На сестра ти? Не. Имаше да ми връща. Бях и скроил един страхотен номер на предишната Коледа и тя се закле да ми отмъсти. Но никога не съм си мислил, че ще ме подхвърли на малката си сестра — той се ухили. — Е, смятам, че се справих.

Стори му се, че Пейшънс потрепери.

— Какво ще правим сега?

— Добре, Терънс се е погрижил да отведе сестра ти — Джейк се пресегна, взе каната с кафе и си сипа още една чаша. — Ти и твоят рошав пес сте изхвърлени от хотел „Плаза“. Имаме две изоставени котки на Сентръл Парк Усет.

— Значи всичко си е постарому.

— Не, не съвсем. Не мисля, че някога ще се върне онази събота сутрин, когато вратите на асансьора се отвориха и кучето ти се нахвърли върху мен.

— Джейк…

— Да, с тази разлика, че сега сме заедно — ти, аз и твоите любимци. Въпросът е какво смяташ да правиш?

 

 

Това, което Пейшънс направи, бе, че сериозно хлътна по Джейк Пътнам Фар.

Терънс задържа Тили далече от Ню Йорк още три седмици. Пейшънс получи картички от Париж, после от Рим, от Виена, от Копенхаген, от Амстердам… Във всички картички се повтаряше едва и съща молба: „Пейшънс да прояви търпение и да продължи да се грижи за котките“. Звучаха така, сякаш представата на Терънс за отмъщение много допадаше на Тили.

И Пейшънс се погрижи добре за Аполон и Афродита. Дори се сприятелиха в известен смисъл. Афродита започна да харесва бира. Аполон се научи да донася пръчка, която му подхвърлиш и дори надмина Джейк. Животните отвикнаха да влизат в спалнята на Джейк Фар. Но не и Пейшънс. Тя прекарваше там всяка нощ. Всъщност това не беше неговата спалня, каза си тя веднъж, нито нейната, нито тяхната дори. Колкото и да бе тъжно, те си нямаха своя спалня.

Пейшънс пак се залови с работата си. За нейно учудване, и той направи същото. Вечер излизаха да вечерят някъде навън или приготвяха вечерята заедно. Ходеха на театър, на хокейни мачове, на кино и се разхождаха из Сентръл Парк, хванати за ръка. Говореха надълго и нашироко за политика и икономика, за философия и любов, за околната среда. Спореха. Любеха се. Пейшънс постепенно стигна до извода, че едва ли би могла да живее без него. Всеки път, когато бяха заедно, бе по-запомнящ се и по-въздействащ от предишния. Винаги откриваха нещо ново у другия.

И тогава дойде време Пейшънс да се прибира обратно в планините. Терънс и Тили се връщаха.

 

 

И така в първия ден на април Пейшънс се събуди сама на кушетката на чичо Исая. Запали огън, за да се стопли, после пусна Джейк навън. Облече си спортния екип и реши да се разходи около езерото. Опитваше се да се върне в рамките на предишното си самотно съществуване.

— Не мога да дойда с теб — беше казал Джейк.

Поне беше честен. Имаше важна делова среща с неговия архитект. Неговият архитект за неговия апартамент; така, както това беше нейната стара дървена вила.

Дали привързаността към личната собственост означаваше, че трябва да живеят разделено? Дали беше нужно той да запази апартамента си, а тя своята вила?

Пейшънс вървеше все по-бързо и по-бързо, свежият въздух изпълваше дробовете й, а калта джвакаше под маратонките й. Четири дни, откакто се беше върнала. Междувременно Тили се обади ядосано по телефона във връзка с изненадващия интерес на Афродита към бирата. Но Джейк не бе звънял. И Пейшънс не му се обади. Може би всеки от тях имаше нужда да остане за малко насаме със себе си и да разбере по-добре какво ги свързва, и какво ги разделя.

Така или иначе Джейк Фар бе независим мъж, свикнал сам да се оправя в своя периметър на действие. Пейшънс го разбираше. Те не се оказаха чак толкова различни, колкото сестра й си бе мислила, когато бе решила да ги запознае.

Като завърши разходката си, тя направи малко упражнения, хвърли няколко камъчета във водата, и се усмихна на спомена как Джейк Фар бе паднал в леденостуденото езеро.

В далечината се чу приближаваща кола. Сърцето й силно заби. Сезонът за туристи още не беше настъпил.

Дали не беше Джейк?

Тя хукна към къщичката си, но видя, че това е камионетката за доставките, която тъкмо паркираше на заден пред вилата й.

— Извинете, но сигурно сте сбъркали адреса…

— Вие сте Пейшънс Медрид, нали?

Якият мъж не дочака отговор и направо скочи от кабината.

— Какво карате? — попита тя.

Но той не й обърна внимание. Бързаше. Отвори задната врата на микробуса и извади матрак и дървена рамка с пружини.

— Но аз не съм поръчвала никакъв матрак!

— Платен е — избоботи мъжът. — Къде искате да го сложа?

Явно имаше намерение да остави товара, независимо дали го е поръчала, или не. Пейшънс посочи верандата. Почти без никакво усилие, той вдигна матрака и рамката, качи ги по стълбите и ги подпря на перилата. Беше най-малкото двойно легло.

Подписа, че е получила доставката и той си тръгна.

Пейшънс почеса Джейк по главата.

— Е, какво ще правим сега с това легло?

— Надявам се, че под „ние“ — чу глас зад гърба си — имаш предвид ти и аз, а не ти и той.

Стресната, тя се обърна и видя Джейк Фар да се приближава по алеята. От бученето на заминаващия микробус, не бе чула шума на колата му.

Слънцето танцуваше в тъмната му коса и се отразяваше в очите му. Беше приятен пролетен ден и той бе само по пуловер и джинси. Усети как я обзема топло чувство. Очите й се напълниха със сълзи. Не й се случваше често. Иначе би изневерила на себе си. Та тя беше Пейшънс Медрид! Отшелницата. Беше особен случай и можеше чудесно да се грижи за себе си. Но разбра, че сега не е необходимо да го доказва. Нито на себе си, нито на него.

— Джейк…

— Към мен ли се обръщаш или към онова рошаво псе?

— Към теб. На него съм му измислила ново име.

Той присви очи подозрително.

— Какво?

— Зийк. Звучи почти като Джейк и той не е толкова объркан.

— Случайно, да не би да познаваш някой Зийк?

Тя поклати глава.

— Признай си, че си нарекла това проклето куче в моя чест!

— Аз не те познавах тогава…

Той се приближи.

— Разбрала си, че най-добрият приятел на Терънс се казва Джейк и когато това грозно, мършаво куче се е появило, не си могла да устоиш на изкушението. Нарекла си го Джейк, за да подразниш Терънс.

— Той ли ти го каза?

— Не, сам се досетих. Терънс ме предупреди, че подобен род прозрения са пряк резултат от общуването с фамилия Медрид.

— Може и така да е.

Той сключи ръце около кръста й.

— Прав съм, нали?

Да, беше прав. Пейшънс замълча.

— Ако не си признаеш — каза той тихо и заплашително в ухото й, — ще потопя хубавото ти задниче в езерото.

— Слушай, Джейк, какво си въобразяваш! Не знаеш ли с кого си имаш работа?

Ала той я грабна на ръце и наистина побягна към езерото.

— Да не си посмял!

— Признай си!

— Не можеш да накараш някого да свидетелства срещу себе си.

Той направи няколко крачки към брега.

— Джейк, наистина, ако ме хвърлиш във водата, ще съжаляваш! Обещавам ти, че ще съжаляваш…

Ала той сякаш бе оглушал. Носеше я като стар килим и спря чак на края на пристана.

— Признай, че си нарекла кучето си с моето име!

— Тогава изобщо не те познавах!

Той въздъхна.

— Според теб, каква е водата?

— Ледена!

— Чудесно…

— Добре, добре! — изкрещя тя. — Наистина, нарекох го с твоето име. Имах предположения относно твоя характер.

Той не каза нито дума и продължи да я притиска към гърдите си. Отнякъде дотича кучето. Беше кално, лигаво и изглеждаше по-рошаво и грозно от всякога! Клекна до тях и започна да се почесва и облизва. Гледката си струваше.

В този миг Пейшънс осъзна, че е обречена. Стана за секунда.

Джейк изръмжа и я пусна в езерото. Тя цопна и потъна. Ако я бе хвърлил напред, нямаше да се оправи така бързо — шокът от водата щеше да бъде прекалено голям. Но тя достигна дъното и се отблъсна. Стрелна се над водата и го сграбчи за крака. Той загуби равновесие, изрева от ужас и цопна в ледената вода. Преди той да може да си поеме въздух, тя доплува до брега и се затича към верандата. Ако проклетият матрак и рамката не се бяха изпречили на пътя й, щеше успее да се скрие. Ала Джейк я догони и се нахвърли върху нея.

— Мокра съм от глава до пети! Не смей да ме пипаш!

— Не бъди толкова сигурна!

Очите му блестяха. Но не от желание за отмъщение, от нещо друго. Ръцете му бавно охлабиха хватката си. Мокра и трепереща, тя се усмихна и притисна пръст до устните му.

— Едва ли ще приема облога.

— О, Пейшънс! — прошепна той.

— Зная. Четирите дни ми се сториха цяла вечност.

— Ако имаш нещо против матрака, ще го върна обратно. Ако питаш мен — всичко може да си остане същото, с изключение на матрака, пълен с конски косми. Него не мога да го понеса.

— Джейк…

Той поклати глава и не й позволи да го прекъсне.

— А другата седмица имаме среща с моя архитект в Ню Йорк. Струва ми се, че дори и специалист не би могъл да ми помогне да превърна моя апартамент в наш апартамент. Искам ти да го направиш. Но ако не желаеш да живеем в Ню Йорк, няма проблеми. Ще измислим нещо друго — той се усмихна. — Говоря толкова бързо, защото бих желал да приключим, иначе ще се простудя до смърт и въпросът ще отпадне от само себе си. Пейшънс, обичам те! Искам да стана част от твоя живот. И ти от моя. По дяволите, ако трябва да благодаря на Тили, че ни скрои такъв номер, ще го направя…

— Джейк, Джейк… — усмихна се тя, почувствала прилив на нежност. — Не зная какво да ти кажа…

— Кажи ми, че ме обичаш.

Тя се засмя.

— Обичам те!

— За цял живот?

— И след това.

Той я взе в прегръдките си и прошепна:

— Тогава да опитаме да се стоплим на проклетия матрак с конски косми.

 

 

Седмици по-късно, в един топъл юнски следобед, Джейк и Терънс обядваха в Световния търговски център. Двамата бяха самото въплъщение на проспериращи бизнесмени от Уолстрийт. Терънс внимателно извади оранжева картичка от джоба си.

— Ти получи ли подобно нещо?

Джейк кимва утвърдително. Очевидно Пейшънс ги бе отпечатала на някой от своите компютри — имаше един в планините и един в Ню Йорк.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Терънс.

— Покана за срещата на фамилия Медрид през септември.

— Знаеш ли колко са всъщност членовете на тази фамилия? Стотици. И всички носят имена като Пейшънс, Матилда, Джибидая, Исая… Всичките са интелигентни, упорити и… странни. Не, това съвсем не е обикновена семейна среща — лицето на Терънс помръкна. — Това, приятелю, е дело на нашите мили съпруги.

— Искаш да кажеш, че са го уредили, за да ни доизмъчат?

— О, да!

Джейк се засмя. Знаеше, че Терънс има право. Сестрите Медрид винаги имаха последната дума и никога не се предаваха. Но в лицето на Терънс Търуилигър и Джейк Пътнам Фар си бяха намерили майстора.

— Предлагам да им го върнем.

— Няма проблеми — рече Джейк.

Двамата мъже сведоха глави и докато около тях се водеха разговори за фондовата борса и курсовете на акциите, внимателно се заеха да обмислят следващия си ход.

— Как смяташ, дали картинката ще бъде друга, когато станем на осемдесет години? — въздъхна накрая Терънс.

Джейк се замисли за миг, но само се засмя. Нямаше спасение.