Джудит Макнот
Рай (8)

Глава 8

Мередит извади от гардероба роклята, с която щеше да бъде на партито по случай Четвърти юли, и съблече хавлията. Това лято беше започнало с погребение, бе продължило с петседмична битка с баща й за колежа, в който смяташе да продължи образованието си — битка, вчера ескалирала в истинска война. В миналото винаги бе отстъпвала, за да му достави удоволствие. Когато беше несправедливо строг с нея, тя си казваше, че го прави, защото я обича и се страхува за нея; когато беше груб, си спомняше, че има големи отговорности, които го изморяват… Но сега със закъснение бе открила, че неговите планове за нея са в пълна противоположност с нейните. Тя обаче не желаеше да се отказва от мечтите си само за да го успокои.

Винаги бе смятала, че някой ден ще има възможността да последва стъпките на всички свои предшественици и ще заеме полагащото й се място в „Банкрофт и компания“. Всяко следващо поколение мъже от рода с гордост бяха заработвали пътя си през йерархията на магазина — започвайки от ръководител на отдел и после по стълбицата до поста вицепрезидент и по-късно президент или главен изпълнителен директор. Накрая, когато е трябвало да предадат магазина на синовете си, са ставали председатели на Борда. В продължение на сто години всички Банкрофт бяха успели да минат по този път и на никого от тях нито пресата, нито персоналът се бе присмивал заради некомпетентност или незаслужено заето място. Мередит вярваше, тя знаеше, че може да докаже способностите си по същия начин, ако й дадяха тази възможност, всичко, което искаше, беше тази възможност. И единствената причина, поради която баща й отказваше да й я даде, бе фактът, се бе родила момиче.

Притеснена до сълзи, облече роклята и се отправи към огледалото на тоалетната масичка. Без никакъв интерес огледа коктейлната рокля без презрамки, която си беше купила преди няколко седмици за случая. Взе четката и разреса дългата си коса. После го я отхвърли назад и сви в непретенциозен кок, като пусна няколко къдрици около ушите си. Прическата й придаваше изискан и нежният, прасковен тен, който беше придобила, й стоеше добре. Но дори и да не беше така, нито щеше да се разтревожи, го да смени тоалета си. Беше й абсолютно безразлично как е облечена и отиваше на танците само защото не можеше да си представи да остане вкъщи и притеснението да я влуди. Пък и беше обещала на Шели Филмор и другите приятели на Джонатан да бъде с тях.

Седна до тоалетката и обу обувки с висок ток от копринено розово моаре. Когато се изправяше, погледът й попадна на сложено на рамка копие от стар брой на „Бизнес Уик“. На корицата имаше снимка на представителния магазин на Банкрофт в центъра на града, с униформените пазачи на главния вход. Четиринадесететажната сграда беше забележителност в Чикаго, а пазачите — един исторически символ на поддържаното отлично обслужване на клиентите на „Банкрофт“. Вътре в списанието имаше дълга възторжена статия за магазина. Коментираше се забележителната компетентност на наследниците Банкрофт в управлението на тяхното наследство. Споменаваше се за възможността генът на търговията да се е предавал на поколенията, тръгвайки от основателя Джеймс Банкрофт.

Мередит знаеше, че ако баща й се наложи, тя никога няма да стане президент на „Банкрофт“. Въпреки че беше обсъждал с нея всички въпроси, свързани с магазина така, както беше правил неговият баща, той решително се беше противопоставил тя да работи там. Разбра това по време на една вечеря скоро след погребението на дядо й. В миналото неведнъж беше споменавала намерението си да следва традицията и да заеме мястото си в „Банкрофт“, но Филип или не беше слушал, или не й беше повярвал. През онази вечер той се отнесе несериозно към идеите й и грубо я уведоми, че не очаква да бъде наследен от нея, нито пък иска тя да направи такова нещо. Тази привилегия щяла да бъде запазена за един бъдещ внук. После с леден глас я информира за напълно различна традиция, която очакваше от нея да следва: жените от рода Банкрофт никога не бяха работили в магазина или където и да е. Тяхното единствено задължение е било да бъдат примерни съпруги и майки и да отдават своите таланти за благотворителни и обществени начинания.

Мередит не искаше да приеме това, не можеше. Беше твърде късно. Дълго преди да се влюби в Паркър — или си мислеше, че е влюбена? — тя се беше влюбила в „своя“ магазин. Когато стана на шест, вече разговаряше на малко име с всички портиери и служители от сигурността. На дванадесет знаеше имената на всеки вицепрезидент и отговорностите му. На тринадесет бе придружила баща си в Ню Йорк, където прекара един следобед в „Блумингдейл“, разглеждайки магазина, докато Филип присъстваше на заседание. Когато си тръгнаха оттам, тя имаше свои виждания — разбира се, не всичките правилни — с какво „Банкрофт“ превъзхожда „Блумингдейл“.

Сега, на осемнадесет, вече имаше общи познания за проблемите по компенсирането на работещите в магазина, границите на печалбата, търговската техника, производствената отговорност. Тези неща я очароваха и именно тях искаше да изучава. Нямаше намерение да прекара следващите четири години от живота си, занимавайки се с класически езици и ренесансово изкуство.

Когато му каза всичко това, той така удари с ръка по масата, че чиниите подскочиха.

— Ще идеш в „Меривил“, където и двете ти баби са учили, и ще живееш у дома. У дома! Ясно ли е? Въпросът е приключен! — после дръпна стола си назад и разярен напусна стаята.

Като дете Мередит беше правила всичко, за да го радва — с постиженията, поведението и послушанието си. Всъщност тя беше една образцова дъщеря. Сега обаче беше разбрала, че цената на тези радости за него и поддържането на мира ставаше все по-висока. Изискваше подчиняване на нейната индивидуалност и отказ от мечтите й за нейното собствено бъдеще, да не говорим за жертвите й в обществения живот.

Абсурдното отношение на баща й относно нейните срещи или посещения на различни забавления сега не бяха най-важният проблем, но вече бяха станали повод за недоволства и недоразумения през това лято. Сега, когато беше на осемнадесет години, той беше започнал да й налага още по-строги ограничения, отколкото преди. Ако Мередит имаше среща, той лично посрещаше младия човек на вратата и го подлагаше на обширен разпит, което беше намек за него да не повтаря поканата си. Постави й ограничение за прибиране най-късно до полунощ. Ако отиваше да прекара нощта у Лиза, той винаги намираше причина да позвъни, за да провери дали наистина е там. Ако шофираше вечерно време, настояваше да знае маршрута й, а когато се връщаше вкъщи, искаше пълен отчет за всяка минута. След всичките тези години, прекарани в частни училища с възможно най-строги правила, тя жадуваше да опита вкуса на истинската свобода. Мисълта да прекара следващите четири години у дома, под непрекъснато засилващия се контрол на баща си, беше тягостна и непоносима.

Досега никога не беше възразявала, защото това само засилваше гнева му. Той не обичаше никой да му се противопоставя и веднъж раздразнен, можеше да се сърди със седмици. Но не само страхът от гнева му я беше възпирал в миналото. На първо място, беше силното й желание да получи неговата похвала. На второ, разбираше колко унизен трябва да е бил от държанието на майка й. Паркър например обясняваше отношението на баща й към нея със страха да не я загуби и да не би тя да направи нещо, което да предизвика приказки за отминалия скандал. Мередит не харесваше последното, но го приемаше и така прекара пет седмици от лятото, опитвайки се да постигне съгласие с баща си. Когато не успя, тя възобнови споровете. Вчера обаче между тях се разрази първата словесна битка. Пристигнало бе съобщението за таксата на обучението й в университета „Нортуестърн“ и Мередит му я занесе в кабинета. Спокойно и тихо каза:

— Няма да уча в „Меривил“. Отивам в „Нортуестърн“, за да получа образование, което струва нещо.

Той я погледна така, че стомахът й се сви.

— Така ли? И как точно възнамеряваш да плащаш таксата за обучението си? Казах ти, че аз няма да я плащам, а ти не можеш да пипнеш нищо от наследството си, докато не станеш на трийсет. Сега е твърде късно да кандидатстваш за стипендия и никога няма да получиш студентски заем, така че забрави за това. Ще живееш вкъщи и ще учиш в „Меривил“. Разбираш ли ме, Мередит?

Тя загуби контрол над себе си.

— Постъпваш абсолютно нелогично! — извика. — Не можеш ли да разбереш?

Той бавно се изправи, погледът му буквално я режеше с презрението си.

— Разбирам отлично. Разбирам, че има неща, които искаш да направиш, и хора, с които искаш да ги направиш, знаейки, че аз няма да ги одобря. Ето защо настояваш да отидеш в голям университет и да живееш на общежитие. Това най-много ти харесва, нали, Мередит? Това е възможност да живееш в стаи, където се размотават разни момчета и които се напъхват в леглото ти. Или…

— Ти си болен?

— А ти си точно като майка си! Получи всичко най-добро и единственото, което те интересува, е да се въргаляш в леглото…

— Проклет да си! — избухна Мередит. — Никога няма да ти простя тези думи. Никога! — обърна се и се отправи към вратата.

Зад нея гласът му изтрещя като гръмотевица:

— Къде смяташ да отидеш?

— Навън — отговори тя през рамо. — И още нещо, няма да се прибера до полунощ. Свърши се с вечерните часове.

— Върни се! — изкрещя той.

Мередит не му обърна внимание и изскочи на улицата. Яростта й се увеличи още повече, когато се качи в поршето, което й беше подарил за шестнадесетия й рожден ден. Баща й беше болен! Прекара нощта при Лиза и нарочно остана там до три след полунощ. Когато се върна, завари Филип да я чака, крачейки във фоайето. Започна да крещи, наричаше я с различни имена, които късаха сърцето й, но за пръв път в живота си не се уплаши от гнева му. Понасяше всяка негова жестока дума и решимостта й да му се противопостави нарастваше.

 

 

Защитен от външни хора и зяпачи с висока желязна ограда и пазач на входа, клубът „Гленмор Кънтри“ се простираше върху хектари фантастични ливади, изпъстрени с цъфтящи храсти и цветя. Дългата виеща се алея бе осветена от газови лампи, заслонени от стари дъбове и явор чак до самия му вход.

Слънцето току-що беше започнало да залязва, когато Мередит мина с колата си през главния вход. Обикновено в залеза имаше нещо, което повдигаше настроението й, но когато излезе от колата, беше твърде потисната и загрижена. Освен дрехите си нямаше нищо друго, което можеше да продаде, за да събере парите, необходими й за колежа. Поршето беше на името на баща й, а наследството й — под контрол. В банковата си сметка имаше точно 7700 долара на свое име. Мередит търсеше начин сама да плати таксата и с тези мисли бавно навлезе в запълнения паркинг.

В специални вечери като тази спасителите в клуба изпълняваха и задълженията на обслужващ персонал. Един от тях побърза към вратата, за да й отвори.

Освен че беше Ден на независимостта, Четвърти юли отбелязваше и годишнина от основаването на „Гленмор“ и клубът беше оживял от смеховете и разговорите на членовете му, които обикаляха от стая в стая, облечени във фракове и вечерни рокли.

Мередит тъкмо се канеше да слезе долу, когато видя Шели Филмор и Лейг Акерман. Бяха й телефонирали, за да й напомнят, че ще я очакват тази вечер. Стояха в крайния ъгъл на бара заедно с няколко други приятели на Джонатан, както и една възрастна двойка, в които разпозна господин и госпожа Ръсел Сомърс — вуйчото и лелята на Джонатан. Тя се отправи към тях, но замръзна, когато видя баща си в друга групичка от хора вляво.

— Мередит — започна госпожа Сомърс, — роклята ти е невероятна. Къде намери това нещо?

— От „Банкрофт“.

— Откъде другаде! — засмя се Лейг Акерман.

Господин и госпожа Сомърс се обърнаха, за да поговорят с други приятели, и Мередит погледна баща си, надявайки се, че той ще стои надалеч от нея. Беше тук вече няколко минути и чувстваше, че неговото присъствие я прави несигурна. Изведнъж й хрумна, че той ще й развали вечерта. Тогава ядосано реши да му покаже, че няма да му разреши да направи това. Поръча си коктейл с шампанско и после се обърна към Дъг Чалфонт с една от най-чаровните си усмивки, преструвайки се на възхитена от това, което той й обясняваше.

Навън залезът бе отстъпил място на тъмнината, вътре разговорите ставаха все по-оживени, а Мередит отпиваше от коктейла и разсъждаваше дали да не си намери работа и така да даде на баща си още едно доказателство за решението си да учи в добър колеж. Погледна назад крадешком и забеляза, че той я наблюдава с неодобрение. Чудеше се от какво е недоволен сега. Може би от роклята без презрамки, или от вниманието на Чалфонт, а може би от чашата шампанско в ръката й?

До нея Шели Филмор ги убеждаваше, че е време да отидат в трапезарията, в противен случай рискуват да загубят запазената маса.

— Джонатан каза, че ще дойде преди вечеря — добави тя. — Някой виждал ли го е? Боже мой! — възкликна тя, втренчена във вратата на хола. — Кой е този? Та той е страхотен! — забележката й, направена с по-висок тон, предизвика интерес не само сред групата, в която беше Мередит.

— За кого говориш? — попита Акерман, оглеждайки стаята.

Мередит, която беше точно срещу входа, моментално разбра кой точно беше предизвикал израза на благоговение и жажда върху лицето на Лейг. На вратата беше застанал мъж, пъхнал дясната си ръка в джоба на панталона си, висок към един и осемдесет, с дълги крака и коса, черна почти колкото фрака, който прилепваше към широките му рамене. Лицето му беше загоряло, имаше светли очи. Стоеше там и спокойно изучаваше елегантно облечените членове на „Гленмор“, а Мередит се чудеше защо Шели го беше нарекла „страхотен“. Сякаш някой скулптор беше издялал чертите му така, че нарочно да им придаде сурова мъжественост — не толкова красота. Брадичката му беше четвъртита, носът — прав, беше стиснал челюстите си с желязна решителност. За Мередит той беше по-скоро арогантен, горд и упорит. А тя никога не беше харесвала тъмни мъже.

— Погледни раменете му — продължаваше Шели, — виж лицето му! Е, Дъглас — подразни тя Дъг Чалфонт, — ето, това се нарича истински, неподправен сексуален призив.

Дъг огледа мъжа и сви рамене.

— На мен не ми става нищо — обърна се към другия мъж в компанията и попита: — А на теб, Рик? Действа ли ти?

— Не мога да кажа нищо, докато не видя краката му — пошегува се той. — Аз съм мъж, който си пада по хубави крака, и затова Мередит ми харесва.

В този момент на вратата се появи Джонатан. Малко нестабилен, той прехвърли ръка през раменете на непознатия и заоглежда стаята. Мередит забеляза леката триумфална усмивка, която отправи към приятелите си, когато ги видя в края на бара, и разбра, че е полупиян. Тя се притесни от високия смях, който се понесе от Лейг и Шели.

— О, не — простена Лейг. — Моля те, не ми казвай, че този великолепен мъжки екземпляр е работникът, когото Джонатан е наел за техните петролни кладенци.

Дъг избухна в смях и заглуши думите й, затова Мередит се наведе към нея и я попита:

— Съжалявам, не те чух какво каза.

Говорейки бързо, за да приключи, преди двамата мъже да дойдат при тях, тя й обясни:

— Мъжът с Джонатан всъщност е работник в стоманолеярна от Индиана. Бащата на Джо го е наел да работи на петролните им кладенци във Венецуела.

Шокирана не само от подигравателните погледи, разменени между приятелите на Джонатан, но и от обяснението на Лейг, Мередит попита:

— Но защо го е довел тук?

— Това е шега, Мередит! Джо е сърдит на баща си за това, че го е принудил да наеме това момче, както и за това, че му го е дал за пример. Джо го е довел тук напук на баща си. И знаеш ли какво е най-смешното? — прошепна тя, тъй като двамата вече се бяха приближили. — Лелята на Джо ни каза, че в последния момент баща му и майка му решили да прекарат уикенда на вилата си, вместо да дойдат тук…

Тъй като Джонатан твърде високо и неразбрано поздрави всички, които бяха наоколо, включително леля му и вуйчо му и бащата на Мередит, се обърнаха към тях.

— Здравейте, лельо Хариет, вуйчо Ръсел — той изчака, докато всички му обърнат внимание. — Бих искал да се запознаете с моя приятел Мат Теръл, не, Ф-Фаръл — започна да хълца той. — Лельо, вуйчо — продължи, като се хилеше високо, — поздравете Мат. Той е последният образец на баща ми за това какъв трябва да стана, когато порасна!

— Здравейте — поздрави официално лелята на Джонатан. Откъсвайки леден поглед от пияния си племенник, тя направи усилие да бъде любезна с мъжа, когото беше довел със себе си. — Откъде сте, господин Фаръл?

— От Индиана — отговори гостът спокойно.

— Индианаполис? — попита лелята, като се мръщеше. — Мисля, че не познаваме семейство от Индианаполис.

— Не съм от Индианаполис и съм сигурен, че не познавате семейството ми.

— И откъде сте? — продължи бащата на Мередит, готов да разпитва всеки мъж, който се мернеше около нея.

Мат Фаръл се обърна и тя го наблюдаваше с възхищение как спокойно посрещна изпитателния поглед на баща й.

— От Едмънтън, южно от Гери.

— С какво се занимавате? — продължи грубо Филип.

— Работя в стоманолеярна — отвърна му толкова безцеремонно и твърдо, колкото и Банкрофт.

След думите му настана тягостна тишина. Няколко двойки на средна възраст, които чакаха лелята и вуйчото на Джонатан, се огледаха с неудобство и се отдалечиха.

Госпожа Сомърс очевидно реши, че и те трябва да тръгнат.

— Приятна вечер, господин Фаръл — хладно произнесе тя и заедно със съпруга си се отправи към залата за вечеря.

— Е — обади се весело Лейг Акерман, оглеждайки всички в групата, освен Мат Фаръл, който стоеше отзад и малко встрани. — Хайде и ние да похапнем — тя хвана под ръка Джо и го насочи към изхода, като добави натъртено: — Резервирала съм маса за девет души.

Мередит набързо преброи хората без Мат Фаръл. Парализирана от отвращението си към Джонатан и неговата групичка, тя остана прикована на мястото си. Баща й видя, че е застанала близо до Фаръл, и се спря на път за трапезарията, като подхвана лакътя й.

— Остави го — произнесе достатъчно високо, за да чуе и той, и тръгна.

Обхваната от гневно и отчаяно възмущение, Мередит го наблюдаваше как се отдалечава и после хвърли поглед към Фаръл, не знаейки какво да прави. Мъжът се беше обърнал към френската врата и гледаше към хората на терасата с безразличието на човек, който е наясно, че не е на мястото си, и затова ще се държи така, както той реши.

Дори и да не беше обявил, че е работник в стоманолеярна, само след няколко минути щеше да е разбрала, че той не принадлежи към техния кръг. Нито фракът му беше по мярка, което означаваше, че е нает, нито можеше да говори с онази увереност на човек, който очаква да бъде приет и знае цената си. Нещо повече, в маниерите му липсваше всякаква изтънченост, което едновременно я интригуваше и отблъскваше.

При всичко това беше учудващо, че изведнъж го оприличи на себе си, но това беше самата истина. Видя го да стои самотен, като че ли не се засягаше от това, че го бяха изолирали — видя себе си в „Свети Стефан“, седнала с книга в скута, опитвайки да се преструва, че това не я интересува.

— Господин Фаръл — опита се да произнесе тя колкото е възможно по-спокойно, — желаете ли да пийнете нещо?

Той се обърна, поколеба се за момент, после кимна.

— Скоч и сода.

Мередит направи знак на келнера, който забърза към нея.

— Джими, господин Фаръл би желал скоч със сода.

Когато се обърна, видя, че Фаръл я наблюдава леко намръщен. Погледът му изучаваше лицето, гърдите и талията й, после отново се върна към очите й, като че ли изразяваше подозрението си към нея, опитвайки се да разбере защо прави всичко това.

— Кой беше човекът, който каза да ме оставите? — внезапно попита той.

Беше й неприятно да му каже истината.

— Баща ми.

— Приемете моето най-искрено и дълбоко съчувствие — мрачно се пошегува събеседникът й, а Мередит избухна в смях, защото никой досега не се бе осмелявал да критикува баща й и защото тя изведнъж усети, че Мат Фаръл е „бунтар“, какъвто бе решила да бъде и тя. Това ги правеше близки по дух и вместо да му съчувства или да се отврати от него, изведнъж го прие като смел тип, несправедливо подхвърлен в групичка кучета с родословно дърво.

Реши да го спаси.

— Бихте ли желали да танцуваме? — попита тя и му се усмихна като на стар приятел.

Той я погледна развеселен.

— Какво ви кара да мислите, че един стоманолеяр от Едмънтън, Индиана, знае как да танцува, принцесо?

— А вие знаете ли?

— Мисля, че мога да се справя.

Това беше доста скромна оценка за способностите му, реши Мередит няколко минути по-късно, когато вече танцуваха на терасата под нежната мелодия на оркестъра. Всъщност той беше умел танцьор, но с малко консервативен стил.

— Как се справям?

— Засега мога да кажа, че сте в такт и се движите добре. Впрочем това е най-важното — усмихвайки му се, добави: — Необходима ви е малко повече практика.

— Колко време ми препоръчвате?

— Не много. Една вечер ще бъде достатъчна, за да научите някои нови движения.

— Не знаех, че има „нови“ движения.

— Има — каза Мередит, — но първо трябва да се отпуснете.

— Първо? — повтори той. — През цялото това време имам чувството, че вие ще трябва да се отпуснете след това.

Внезапно тя се сети за какво мисли той и за какво намеква. Поглеждайки го сериозно, запита студено:

— За танци ли говорим, господин Фаръл?

За момент я изучава с интерес. Очите му не бяха светлосини, както си беше помислила отначало, а металносиви, косата му беше тъмнокестенява, а не черна. Тихият му глас прозвуча извинително:

— Сега се упражняваме, нали? — и обясни със закъснение причината, поради която тя усещаше напрежение в движенията му: — Преди няколко седмици скъсах мускул на крака.

— Съжалявам — отвърна Мередит, извинявайки се, че го беше помолила да излязат навън. — Боли ли ви?

На загорялото му лице се появи стряскаща усмивка.

— Само когато танцувам.

Тя се засмя на шегата и почувства, че притесненията й започват да намаляват. Те останаха навън за още един танц, говорейки за незначителни неща. Когато се върнаха в хола, Джими им донесе питиетата. Подтиквана от неприязън към Джонатан, Мередит реши да се пошегува:

— Джими, моля те, запиши питиетата на сметката на Джонатан Сомърс.

— Вие не сте ли член тук? — учудено попита Мат.

— Член съм — усмихна му се загадъчно. — Това обаче беше едно малко отмъщение от моя страна.

— За какво?

— За… — със закъснение разбра, че каквото й и да кажеше сега, щеше да прозвучи на Фаръл като съжаление или щеше да го притесни, и затова сви рамене. — Просто не харесвам особено Джонатан Сомърс.

Той я погледна особено и отпи от чашата с уиски.

— Сигурно сте гладна. Ще ви оставя да се присъедините към приятелите си.

Това беше учтив жест, но Мередит нямаше желание да отиде при групата на Джо и като се огледа, разбра, че ако оставеше Фаръл сам, никой нямаше да направи и най-малък опит да го заговори. Всички в хола се държаха настрана от тях.

— Всъщност — каза тя — храната тук не е нещо особено.

Той се огледа и остави чашата си с жест, показващ й, че е решил да си тръгва.

— Нито пък хората.

— Те не странят, защото са подли или арогантни.

— А защо?

Тя видя няколко възрастни двойки, които бяха приятели на баща й, всичките — добри хора.

— Е, най-напред бяха неприятно изненадани от постъпката на Джонатан и от това, което знаеха за вас — къде живеете и какво работите. Искам да кажа, че повечето от тях просто решиха, че нямат нищо общо с вас.

Той очевидно смяташе, че тя го покровителства, защото се усмихна учтиво и каза:

— Време е да си вървя.

Неочаквано й се стори несправедливо да го остави да си отиде сега и да си спомня само за унижението тази вечер.

— Не можете да си тръгнете сега — заяви с решителна усмивка. — Елате с мен и си вземете питието.

Той присви очи.

— Защо?

— Защото — обяви упорито — по-лесно е да го направиш с питие в ръка.

— Да направиш какво? — упорстваше младият мъж.

— Да се смесиш с останалите. Отиваме да направим точно това.

— В никакъв случай! — Мат я хвана за китката и я дръпна, но беше късно.

— Моля ви, развеселете ме — каза тя тихо с умоляващ поглед.

На устните му се появи несъзнателна усмивка.

— Имате най-удивителните очи…

— Всъщност късогледи — подразни го тя. — Случвало ми се е да се блъсна в стената. Много неприятно. Подайте ми ръка и ме водете, за да не се спъна.

Остана обезоръжен от шегата и от усмивката й.

— Имате и решителен характер — продължи той и с неудоволствие й подаде ръката си, готов да се впусне в тази авантюра.

Близо час тя го развежда от група на група, а очите й го оглеждаха развеселено, докато изричаше очевидни полуистини за това кой е той и какво работи, за да живее. Мат стоеше до нея, наблюдаваше я и искрено се забавляваше.

— Ето, виждате ли — обяви тя весело накрая, когато се отдалечиха от шума и музиката, излязоха през вратата и се отправиха към поляната. — Няма значение какво казваш, а какво не казваш.

— Това е интересна теория. Имате ли и други такива?

Мередит поклати глава, разсеяна от нещо, което несъзнателно регистрираше през цялата вечер.

— Не разговаряте като работник от стоманолеярна.

— Колко такива познавате?

— Само един — призна тя.

Той изведнъж стана сериозен.

— Често ли идвате тук?

Прекараха първата част от вечерта, играейки този вид глупава игра, но тя усети, че той не искаше повече да играе. Разхождайки се покрай алеите с рози в цветната градина, той започна да я разпитва за самата нея. Мередит му каза, че току-що е завършила образованието си. Когато Мат зададе следващия си въпрос за бъдещите й планове, тя осъзна, че той погрешно е разбрал, че е завършила колеж. Но вместо да се изясни и да рискува неочаквана реакция, когато той разбереше, че е на осемнадесет, а не на двадесет и две години, отмина въпроса, като бързо го попита за неговите намерения.

Той й призна, че след шест седмици заминава за Венецуела по работа. Оттук нататък разговорът им леко преминаваше от тема на тема, докато накрая двамата спряха под старо яворово дърво на поляната. Мередит не усещаше грубата кора на дървото върху голия си гръб, увлечена от разговора. Мат беше на двадесет и шест години и освен че беше остроумен и говореше изключително добре, той можеше и да слуша внимателно това, което тя казваше, като че ли то беше най-важното нещо в света. Усещането беше едновременно смущаващо и ласкателно, създаващо нереално чувство за взаимност и уединение. Тя току-що беше спряла да се смее на шегата, която той й разказа, когато голям бръмбар прелетя край лицето й и зажужа до ухото й. Подскочи, опитвайки се да го отпъди.

— Дали не е в косата ми? — попита притеснено, навеждайки глава.

Той хвана раменете й и заразглежда косата й.

— Не, няма го, но това беше само един майски бръмбар.

— Майските бръмбари са отвратителни, а този беше огромен — когато той произнесе нещо неразбрано, тя му се усмихна с хитра усмивка и премина на „ти“. — След шест седмици ще спреш да се подиграваш, когато няма да можеш да излизаш навън, без да настъпиш някоя змия.

— Така ли? — промърмори той, гледайки устните й. Ръцете му се плъзнаха нагоре и обхванаха нежно лицето й.

— Какво правиш? — прошепна Мередит глупаво, когато той бавно започна да гали долната й устна с палеца си.

— Питам се дали да се насладя на фойерверките.

— Те ще започнат след половин час — отговори му с разтреперан глас, знаейки много добре, че ще я целуне.

— Имам чувството — промълви той, бавно навеждайки главата си, — че ще започнат още сега.

Изненада я с наелектризиращо изкусителна целувка, първоначално ефирна и галеща, която разпрати искри по цялото тяло на Мередит. И преди я бяха целували, но това бяха неопитни, бързащи момченца. Никой не я беше целувал като Мат Фаръл. Ръцете му започнаха да се движат, едната надолу по гърба й, за да я привлече по-близко до себе си, а другата се плъзгаше по врата й. Устата му лекичко разтваряше нейната. Унесена, тя пъхна ръцете си под фрака, плъзна ги нагоре по гърдите и раменете му и после го обви около врата му.

В момента, когато се допря плътно до него, устата му се разтвори още малко, езикът му премина топъл по устните й, принуждавайки ги да се разтворят. Ръцете му обхванаха гърдите й, галейки ги през роклята, после нетърпеливо се спуснаха зад нея. Обхващайки задните й части и притискайки я към себе си, той я накара да усети възбуденото му тяло. Мередит се стегна от тази принудителна близост, но после, поради необясними причини, прокара пръстите си през косите му и жадно притисна устните си към неговите.

Като че ли бяха изминали часове, когато той спря. Сърцето й убиеше лудо, тя стоеше в неговите ръце с опряно в гърдите му чело, опитвайки се да се справи с бурните си усещания. Хрумна й, че вероятно той е сметнал нейното държание за много странно, като се има предвид, че това беше само една целувка. Тази неприятна възможност я накара да вдигне глава. Очаквайки да чуе озадачен смях, тя отправи поглед към изсечените черти, но там не видя никаква насмешка. Сивите му очи бяха сериозни, лицето му бе потъмняло от страст, ръцете му я притиснаха, като че ли не желаеха да я пуснат. Тялото му бе все така възбудено и Мередит изпита особено чувство на удоволствие и гордост, че той бе развълнуван от целувката колкото нея. Съвсем несъзнателно се беше втренчила в устата му. В тези твърди устни имаше толкова чувственост и някои от целувките му бяха толкова изтънчено нежни… Мъчително нежни… Жадувайки да усети устните му отново върху своите, Мередит го погледна с неосъзната молба.

Мат разбра и от гърдите му се изтръгна полусмях, полувъзглас, а ръцете му вече здраво я притискаха.

— Да — прошепна дрезгаво той и впи устни в нейните в ненаситна, изтощителна целувка, която спря дъха й и я влуди от удоволствие. След известно време наблизо прозвучаха гласове и Мередит се отдръпна, извъртайки се в паника. Множество двойки излизаха от Клуба, за да наблюдават фойерверките, но доста по-напред от всички тя видя баща си да крачи към тях разярен.

— О, Господи! — прошепна. — Мат, трябва да си тръгнеш, още сега.

— Не.

— Моля те! — почти извика. — Аз ще се оправя. Той няма да ми направи нищо тук, ще чака, докато бъдем само двамата. Но не знам какво може да стори на теб.

Само момент по-късно Мередит научи отговора.

— Двама мъже идват, за да ви придружат навън, Фаръл — изсъска баща й с изкривено от ярост лице. Обърна се към дъщеря си и грубо я сграбчи за ръката. — Ти идваш с мен!

Двама сервитьори от клуба вече вървяха по пътеката. Когато баща и я дръпна, тя помоли още веднъж Мат:

— Моля те, върви и не прави сцени.

Баща й я издърпа две крачки напред и тя нямаше друг избор, освен да върви или да я влачат, но въздъхна облекчено, видяла двамата сервитьори, които се приближаваха към Мат, да забавят хода си и да спират. Очевидно той беше тръгнал към шосето, помисли си облекчено. Баща й явно бе стигнал до същото заключение, защото когато мъжете погледнаха въпросително към него, им каза:

— Оставете това копеле да си върви, но се обадете на изхода, да не би да се върне отново.

После се обърна към Мередит. Лицето му беше посиняло от гняв.

— За майка ти говореше целият клуб и да бъда проклет, ако разреша това да се случи и с теб! Чуваш ли? — пусна ръката й, като че ли бе изцапана от докосването на Мат, но не повиши глас. Един Банкрсфт никога не правеше достояние на другите семейните си проблеми. — Върви си вкъщи и стой там! Ще ти трябват двадесет минути, за да се прибереш. Ще ти се обадя след двадесет и пет и Господ да ти е на помощ, ако не си там!

Казвайки това, той се обърна и влезе в клуба. Болезнено унизена, Мередит го гледаше как се отдалечава, после влезе вътре и си взе чантичката. По пътя към паркинга видя три двойки в сенките на дърветата, които се целуваха.

Погледът и се замъгли от сълзи на безсилна ярост. Беше отминала покрай самотната фигура, която вървеше по пътя с преметнато на рамото сако, преди да се сети, че това е Мат. Тя натиска спирачка, обзета от вина за срама, който му беше причинила.

Той се приближи до колата от нейната страна и като се наведе леко, погледна през отворения прозорец.

— Добре ли си?

— Да — с усилие на волята погледна към него. — Баща ми е истински Банкрофт и никога не се разправя на обществено място.

Той видя напиращите в очите й сълзи. Пресегна се през прозореца и погали бузата й.

— И не плачат пред други хора, нали?

— Не — призна Мередит. — О-отивам си вкъщи. Мога ли да те закарам донякъде?

Погледът му се премести от лицето към ръцете й, които стискаха кормилото.

— Да, но нека аз да покарам това нещо — говореше така нехайно, като че ли сам искаше малко да покара скъпата кола, но следващите му думи издадоха неговата загриженост за способността й да шофира в това състояние. — Ще те отведа вкъщи и оттам ще си повикам такси.

— Бъди ми гост — весело предложи тя, решена да преглътне малкото гордост, която й бе останала. Излезе и заобиколи колата, за да седне на другото място отпред.

Мат нямаше проблеми с управлението и минута по-късно колата се плъзна гладко по широкия път. Фаровете пресичаха тъмнината и вятърът подухваше от прозорците, докато те пътуваха в мълчание. Някъде назад множество ракети избухнаха в заключителна каскада от червено, бяло и синьо.

Мередит гледаше блестящите искри, които постепенно изчезваха.

— Искам да се извиня за това, което се случи тази вечер. Заради баща ми, искам да кажа…

Младият мъж й хвърли развеселен поглед.

— Той трябваше да се извинява. Наранена бе гордостта ми, когато видях онези двама сервитьори на средна възраст, които трябваше да ме изхвърлят. Можеше да изпрати поне четирима — заради мен самия.

Мередит го зяпна учудено, защото той очевидно изобщо не беше разтревожен от гнева на баща й. После се усмихна, почувства се чудесно в компанията на такъв човек. Поглеждайки широките му рамене, каза:

— Ако наистина искаше да те изхвърли оттам насила, трябваше да изпрати поне шест.

— Моето самочувствие и аз ти благодарим — провлече с усмивка и Мередит, която само преди няколко минути се беше заклела, че никога повече няма да се засмее, избухна в смях.

— Смехът ти е прекрасен — произнесе той тихо.

— Благодаря — отвърна тя, стресната и доволна от комплимента. В бледата светлина на таблото изучаваше тъмния му профил, наблюдаваше как вятърът роши косата му, чудейки се какво беше това в него, което можеше да направи няколко прости тихи думи да изглеждат като нежна милувка. В съзнанието й изплуваха думите на Шели, давайки й вероятния отговор: „истински, неподправен, сексуален призив“. Само преди няколко часа тя въобще не намираше Мат за изключително привлекателен, а сега беше убедена в това. Всъщност беше сигурна, че жените го преследват. Да, в това нямаше съмнение, защото той знаеше да целува и несъмнено имаше сексуално привличане.

— Завий тук — помоли тя след четвърт час, когато приближиха огромната желязна ограда, натисна едно копче и вратата се отвори.