Джудит Макнот
Рай (7)

Глава 7

Влязъл в къщата на Филип Банкрофт, Джонатан Сомърс неуверено се въртеше във фоайето, търсейки сред множеството някой, който също като него бе дошъл да изкаже задължителните съболезнования в деня на погребението на Сирил Банкрофт. Спря един сервитьор, носещ поднос с напитки, и си взе две чаши, въпреки че бяха предназначени за други хора. След като обърна водката с тоник, отпи и от уискито. Алкохолът щеше да му помогне да понесе изпитанията по погребението.

След малко Джон забеляза Паркър Рейнолдс, застанал в една ниша извън всекидневната с две млади жени и друг мъж. Спирайки се на бюфета, за да си вземе друго питие, той тръгна към приятелите си.

— Страшна сбирка, какво ще кажете — отбеляза със саркастична усмивка.

— Мислех, че мразиш погребенията и никога не ходиш на такива места — отвърна Паркър.

— Наистина ги мразя и не съм дошъл тук, за да скърбя за Сирил Банкрофт. Дойдох да спасявам наследството си — отпи глътка, опитвайки се да отмие горчивината, която изпълваше думите му. — Баща ми заплаши да ме лиши отново от наследство. Страхувам се, че този път наистина ще го направи.

Лейг Акерман, хубавичка брюнетка с приятна фигура, отправи към него невярващ поглед.

— Значи ще бъдеш лишен от наследство, ако не ходиш по погребения?

— Не, скъпа моя, баща ми ще направи това, ако не се „стегна“ и не направя нещо за себе си още сега. Преведено, това означава, че трябва да се появявам на погребенията на стари семейни приятели и да участвам в най-новите начинания на семейния бизнес. В противен случай ще ме отрежат от хубавичките суми, които семейството притежава.

— Звучи злокобно — каза Паркър с неприятен израз на лицето. — И какви са най-новите начинания на семейството?

— Петролни кладенци, колкото може повече петролни кладенци. Този път старецът се е докопал до сделка с правителството на Венецуела за провеждане на сондажни проучвания там.

Шели Филмор отправи поглед към малкото огледало над рамото на Джон.

— Не ми казвай, че те изпраща в Южна Америка.

— Нещо много по-съществено — горчиво промърмори той. — Баща ми ме превръща в известна личност, определяйки мен да провеждам интервютата с екипите, които ще изпрати там. И знаете ли какво още направи старото копеле?

Приятелите му бяха свикнали с тирадите срещу баща му така, както и с неговото пиянство, но все пак очакваха да чуят новините.

— Какво е направил? — попита Дъг Чатфънт.

— Проверява ме. След като избрах първите петнайсет здрави, опитни мъжаги, моят старец настоя да се срещне с всеки един от тях, за да прецени избора ми, и отхвърли половината. Единственият, който наистина хареса, бе един на име Фаръл, работник в стоманолеярна, когото аз не бих наел. Преди две години се е мяркал из малки петролни площадки някъде по полетата на Индиана, но никога не е бил на истински кладенец. И най-вече, пет пари не дава за самата работа. Интересува се само от възнаграждението от сто и петдесет хиляди долара, които ще получи за двегодишния си престой там, и съобщи това на баща ми.

— Тогава баща ти защо го наема?

— Харесвал стила му — присмя се Джон, гаврътвайки останалото питие. — Харесвали му идеите на Фаръл, които смята да осъществи с тези пари. Очаквах да промени решението си да го изпраща във Венецуела и да му предложи моя пост. Но ми бе заповядано да доведа Фаръл тук следващия месец, да го запозная с операцията и с някои хора.

— Джон — отбеляза кротко Лейг, — вече си пиян и говориш високо.

— Съжалявам, но трябваше да слушам баща ми как хвали този юнак в продължение на два проклети дни. Казвам ви, Фаръл е арогантно амбициозно копеле! Не е от нашия кръг, няма пари, няма нищо!

— Според описанието ти трябва да е божествен — пошегува се Лейг.

— Мислите, че преувеличавам? Ще го доведа в клуба на танците по случай Четвърти юли и сами ще видите що за човек моят баща смята, че трябва да бъда.

— Не се прави на луд — скастри го Шели. — Баща ти може да го харесва като служител, ала ще те кастрира, ако доведеш такъв като него в Гленмор.

— Знам, обаче си струва.

— Но не ни го натрисай, ако ще го водиш — предупреди го тя, разменяйки поглед с Лейг. — Няма да прекарваме вечерта, опитвайки се да водим разговор с някакъв стоманолеяр, както и ти не можеш да заплюеш баща си.

— Няма проблем. Ще го оставя сам да се оправя, а баща ми да гледа през това време и да решава. Тогава старият няма да може да ми каже нито дума. В края на краищата той ми нареди да „пробвам Фаръл в трудно положение“ и „се погрижа за него“, докато е в Чикаго.

Паркър се засмя на заканите му.

— Сигурно има и по-лесен начин да решиш проблема си.

— Има, разбира се. Мога да си намеря богата жена, която да ме издържа, за да продължа да живея така, както съм свикнал, и след това да кажа на баща ми да си гледа работата — огледа се и направи знак на хубавичко девойче в униформа на прислужничка, което минаваше с поднос напитки. То бързо се отправи към него и той й се ухили.

Джон се обърна и вниманието му бе привлечено от зашеметяваща блондинка, облечена в черен шифон с висока яка, която слизаше по стълбите към всекидневната. Той я зяпаше с отворена уста, когато тя се спря, за да разговаря с възрастна двойка.

— Кого следиш така? — запита Дъг, проследявайки погледа му.

— Не зная коя е, но бих искал да разбера.

— Къде е? — попита Шели и всички погледнаха в посоката, в която се беше втренчил Джон.

— Ей там — отговори той, посочвайки с чаша в ръка.

Паркър се засмя:

— Всички ние я познаваме от години, просто не си я виждал отдавна. — Четири неразбиращи лица се обърнаха към него, а той широко се усмихна. — Това, приятели, е Мередит Банкрофт.

— Ти не си наред! — отговори Джон, втренчен в нея. Не можеше повярва, че стеснителното обикновено момиче се е превърнало в самоуверената млада красавица пред него. В този момент тя вдигна глава и той видя очите й, огромни аквамаринени очи. Внезапно си спомни същите тези очи, гледащи стреснато към него преди много години.

Мередит слушаше, когато й говореха, усмихваше се, когато й се усмихваха, но като че ли не проумяваше, че дядо й беше умрял и стотиците хора, които се движеха от една стая в друга, бяха тук именно поради тази причина. Фактът, че не го беше познавала добре, беше намалил скръбта до тъпа болка. Тя мерна Паркър по време на самото погребение и знаеше, че сега е някъде в къщата. Струваше й се обаче неправилно и срамно да тръгне да го търси с надеждата да продължи романтичните си взаимоотношения с него точно в такъв момент. Още повече, че започваше да й омръзва винаги тя да го преследва. Сега беше негов ред да предприеме нещо. Като че ли самата мисъл за това го беше довела до нея и тя чу до болка познатия глас в ухото си:

— Там, в нишата, има един човек, който застрашава живота ми, ако не те заведа при него, за да те поздрави.

Стигнаха до мястото и Мередит се намери в неудобното положение да бъде представена на четирима души, които вече познаваше и които допреди няколко години се правеха, че не я виждат, когато ги срещаше. Сега обаче изглеждаха особено нетърпеливи да я заприказват и включат в своята среда. Шели я покани на парти през следващата седмица, а Лейг настоя да бъде в тяхната компания на танците в Гленмор по случай Четвърти юли.

Паркър нарочно я представи на Джон най-накрая.

— Не мога да повярвам, че това сте вие — каза той, но алкохолът правеше думите му малко неразбираеми. — Госпожице Банкрофт — продължи със своята победоносна усмивка, — току-що обяснявах на тези хора тук, че спешно се нуждая от богата и красива съпруга. Ще се омъжите ли за мен следващата седмица?

Баща й беше споменал за непрекъснатите разпри на Джон с родителите му. Тя предположи, че „спешната нужда“ от женитба с „богата жена“ е вероятно в резултат на една от тези разпри, неговото държание й се стори смешно.

— Следващата седмица е най-неподходящото време — отговори тя, усмихвайки се широко. — Баща ми ще ме лиши от наследство, ако се омъжа, преди да съм завършила колеж. И така, ще трябва да живеем при вашите родители.

— Пази Боже! — потрепери Джон и всички се засмяха.

Хващайки лакътя на Мередит, Паркър я спаси от по-нататъшните глупави разговори, като каза:

— Мередит има нужда от свеж въздух и ние отиваме да се поразходим.

Навън те пресякоха ливадата и тръгнаха по алеята.

— Как се справяш? — запита я.

— Добре, само малко съм уморена — в настъпилата тишина се опитваше да си спомни някакви умни и изискани фрази, но после реши да говори простичко: — Сигурно си имал интересни преживявания през последната година.

Той кимна и каза нещо, което тя най-малко искаше да чуе:

— Имаш възможност да си една от първите, която ще ме поздрави. Със Сара Рос ще се женим. На партито в събота ще обявим годежа си.

Светът болезнено се завъртя. Сара Рос! Мередит познаваше тази жена и не я харесваше. Въпреки че беше необикновено красива и много жизнена, тя винаги я беше дразнила с глупостта й суетността си.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи — каза, опитвайки се да скрие разочарованието си.

— Аз също.

Разхождаха се около петнадесет минути и разговаряха за неговите и за нейните планове. Беше наистина приятно да се общува с него, мислеше си Мередит с чувството на огромна загуба. Той я насърчаваше и подкрепяше напълно желанието й да учи в „Нортуестърн“ вместо в „Меривил“.

Вървяха към входа, когато една лимузина спря и от нея излезе впечатляваща брюнетка, следвана от двама млади мъже, не по-възрастни от двадесетина години.

— Виждам скърбящата вдовица, която най-накрая благоволи да се появи — съобщи Паркър с нехарактерен за него сарказъм и погледна към Шарлот Банкрофт. На ушите й блестяха огромни диамантени обици и независимо от обикновения си сив костюм изглеждаше привлекателна. — Забеляза ли, че на погребението не пророни нито една сълза? В тази жена има нещо, което ми напомня за Лукреция Борджия.

— Тя не идва, за да приема съболезнования. Иска да се прочете завещанието веднага след като хората се разотидат и още довечера ще се върне в Палм Бийч.

— Като спомена за пътуване — каза Паркър и погледна часовника си, — се сетих, че имам среща след час — наведе се и я целуна по бузата. — Кажи на баща ти, че съм се сбогувал.

Мередит го гледаше как се отдалечава, отнасяйки със себе си всичките й мечти.

Опитвайки се отчаяно да не мисли за загубата си, тя се насили да поздрави Шарлот. По време на службата жената не беше казала дума нито на нея, нито на баща й. Просто стоеше между синовете си с безизразно лице.

— Как се чувстваш? — попита учтиво Мередит.

— Нетърпелива съм да си вървя вкъщи — отговори й с леден глас. — Кога ще свършим работата?

Шарлот беше вече на стълбите, когато се обърна към нея:

— Не съм разговаряла с баща ти от онзи паметен ден в Палм Бийч. Следващият път, когато ще приказвам с него, ще бъде, когато му потърся сметка, и тогава той ще моли за разговор с мен. Дотогава ще трябва да играеш ролята на посредник, Мередит — и влезе в къщата с двамата си сина, застанали от двете й страни като почетна охрана.

Денят в Палм Бийч, който Шарлот беше споменала, все още бе жив в спомените на момичето. Преди седем години с баща й бяха отишли във Флорида по покана на дядо й. Беше се преместил там, след като получи удар. Когато пристигнаха, разбраха, че не са били поканени просто за да прекарат заедно Великден, а по-скоро за да присъстват на сватбата на Сирил Банкрофт с Шарлот, негова секретарка от близо две десетилетия. На тридесет и осем години, тя беше тридесет години по-млада от него, при това вдовица с двама сина, с няколко години по-големи от Мередит.

Така и не разбра защо Филип и Шарлот се ненавиждаха, но от малкото, което беше чула от разпаления разговор между баща й и дядо й, враждата беше започнала много преди това, още когато Сирил живееше в Чикаго. В присъствието на самата Шарлот я беше нарекъл „амбициозно, свадливо нищожество“, а баща си — „изкуфял застаряващ глупак“, изнуден да се ожени, за да могат синовете й да получат дял от парите му.

По време на това пътуване бе видяла дядо си за последен път. Оттогава той продължаваше да контролира бизнеса и вложенията си, но остави ръководството на „Банкрофт и компания“ изцяло в ръцете на сина си. Въпреки че магазинът представляваше по-малко от една четвърт от стойността на семейното състояние, неговото ръководство изискваше по същество цялото внимание на Филип. За разлика от останалите огромни богатства „Банкрофт“ беше нещо повече от обикновено място за търговия и дивиденти: магазинът беше основата на богатството в семейството и източник на особена гордост.

— Това е последната воля и завещанието на Сирил Банкрофт — започна адвокатът на дядо й, когато Мередит и баща й седнаха в библиотеката заедно с Шарлот и нейните синове. Първите дарения бяха големи суми за различни благотворителни цели, по 4000 долара на прислужниците на Сирил, по 15 000 долара на шофьора, икономката, градинаря и болногледача.

Тъй като адвокатът специално беше настоял за присъствието на Мередит, тя вече беше разбрала, че вероятно ще получи някакво наследство. Независимо от това подскочи от мястото си, когато Уилсън Рилей спомена името й: „На моята внучка Мередит Банкрофт дарявам сумата от четири милиона долара.“ Младата жена остана с отворена уста, шокирана от огромната сума, но трябваше да се концентрира, защото той продължаваше да чете: „Въпреки че обстоятелствата не ми позволиха да опозная Мередит по-добре, за мен бе очевидно от деня, в който я видях за последен път, че тя е състрадателно и интелигентно момиче, което ще използва тези пари разумно. За да й помогна да направи това, правя настоящото завещание с уговорката, че сумата ще бъде държана под попечителство, заедно с всякакви лихви, дивиденти и т.н., докато навърши тридесет години. Посочвам сина ми, Филип Едуарт Банкрофт, да действа като неин попечител и да се грижи за посочените суми.“

Спирайки, за да се изкашля, Рилей погледна Филип, после Шарлот, синовете й Джейсън и Жоел, и продължи:

— „В интерес на истината разделих останалата част от моето състояние колкото е възможно по-равностойно между останалите ми наследници. На сина ми Филип Банкрофт оставям «Банкрофт и компания», универсален магазин, който съставлява приблизително една четвърт от цялото ми състояние“ — чу Мередит, но не можа да разбере. В интерес на истината беше оставил на единственото си дете една четвърт от цялото си състояние? Значи ако е разделил всичко по равно, жена му щеше да има право на не повече от една втора, а не три четвърти. После, като че ли някъде отдалече тя чу адвокатът да привършва: — „На моята съпруга Шарлот и законно осиновените ми синове Джейсън и Жоел оставям равни части от останалите три четвърти от моето състояние. Определям Шарлот Ранкрофт да бъде попечител на Джейсън и Жоел, докато навършат тридесет години.“

Думите законно осиновени нараниха Мередит. Тя видя в погледа на баща си болката от предателството. Той бавно обърна глава и погледна Шарлот. Тя също го гледаше със злобна, тържествуваща усмивка.

— Ти, престъпна кучко, каза, че ще го накараш да ги осинови, и си го направила!

— Предупредих те преди много години, че ще го направя, а сега те предупреждавам, че сметките ни все още не са уредени — добави тя с още по-широка усмивка, подхранваща се от неговата ярост. — Помисли върху това, Филип. Няма да можеш да заспиш тази нощ, за да пресмяташ къде ще те ударя и какво ще ти отнема, така както ти ме накара да лежа будна преди осемнадесет години.

Лицето му се изопна от стиснатите челюсти да не я удостои с отговор. Мередит наблюдаваше синовете на Шарлот. Лицето на Джейсън беше копие на майчиното — тържествуващо и отмъстително. Жоел се мръщеше на върховете на обувките си. „Жоел е по-мек — беше казал баща й преди годили — Шарлот и Джейсън са като ненаситни баракуди, но поне знаеш какво можеш да очакваш от тях. По-малкият — Жоел, кара косата ми да настръхва. В него има нещо особено.“

Почувствал, че Мередит го гледа, Жоел вдигна глава. Всъщност, когато го беше срещнала на сватбата, беше направил всичко възможно, за да се държи добре с нея. По това време на Мередит й беше мъчно за него, защото майка му открито предпочиташе Джейсън, който беше две години по-голям и изпитваше към брат си само презрение.

Мередит не можеше да понася напрегнатата атмосфера в стаята.

— Извинете ме — каза на адвоката. — Ще почакам навън, докато свършите.

— Трябва да подпишете тези документи, госпожице.

— Ще ги подпиша, преди да си тръгнете, но след като баща ми ги прочете.

Излезе навън. Започваше да се мръква. Слезе по стълбите, излагайки лицето си на вечерния ветрец. Входната врата зад нея се отвори и когато се обърна, очаквайки да бъде повикана от адвоката, видя Жоел да стои там, също притеснен от свадата. Колебаеше се дали да остане.

Тя се опита да му се усмихне.

— Тук е много приятно, нали?

Младежът кимна, приемайки деликатната покана да остане с нея. На двадесет и три години, беше с няколко сантиметра по-нисък от брат си и не толкова привлекателен като него. Загледа я, като че ли се чудеше какво да каже.

— Променила си се — промълви накрая.

— Предполагам. Не сме се виждали единадесет години.

— След това, което се случи тук, сигурно съжаляваш, че въобще си ни срещнала.

Мередит сви рамене.

— Утре може и да мисля така, но сега просто нямам думи.

— Бих искал да знаеш — отбеляза той сдържано, — че не съм заговорничил, за да открадна чувствата или парите на дядо ти.

Тя нито можеше да го мрази, нито да му прости за това, че бяха измамили и лишили баща й от законното му наследство. Въздъхна и погледна към небето.

— Какво имаше предвид майка ти, като каза, че има да урежда сметки с баща ми?

— Това, което знам, е, че се мразят, откакто се помня. Чудя се каква е била първоначалната причина, но със сигурност знам, че майка ми няма да се спре, докато не удовлетвори желанието си за отмъщение.

— Господи, каква бъркотия!

— Госпожице — отговори той, — тя едва започва.

По гърба й полазиха ледени тръпки от тази мрачна перспектива. Отправи поглед към Жоел, но той просто вдигна вежди и отказа да продължи.