Джудит Макнот
Рай (54)

Глава 54

Все още се усмихваше на следващата сутрин, когато посегна към вестника, поставен пред вратата на апартамента й. Щом видя заглавието на първа страница, краката й се подкосиха.

„МАТЮ ФАРЪЛ РАЗПИТВАН ВЪВ ВРЪЗКА С УБИЙСТВОТО НА СТАНИСЛАВ СПИЖАЛСКИ“

Сърцето й заби оглушително, с треперещи ръце вдигна вестника и прочете текста. Започваше с припомняне на цялото фиаско с измамника адвокат, който им беше дал невалидни документи за развод, и завършваше със застрашителното изявление, че вчера следобед Мат е бил разпитван от полицията.

Мередит отново препрочиташе изречението, обляна в студена пот. Мат е бил разпитван вчера. Вчера. Той не само че не й беше казал това снощи, но дори не намекна, че има някакъв проблем. Онемяла от очевидното доказателство за способността му да скрива чувствата си, да я излъже, тя крачеше бавно из апартамента, приготвяйки се за работа. Възнамеряваше да му позвъни.

Когато пристигна в кабинета си, Лиза крачеше напред-назад пред вратата.

— Мередит, трябва да говоря с теб.

Тя погледна приятелката си от детинство и несигурността й в нейната лоялност пролича в колебливата й усмивка.

— Чудех се кога ли ще направиш това.

— Какво искаш да кажеш?

Мередит погледна невиждащо към нея.

— Имам предвид Паркър.

Това като че ли хвърли Лиза в отчаяние.

— Паркър? О, Господи, исках да говоря с теб за това, само че още не бях събрала кураж. Мередит… — умоляваше я тя. — Знам, мислиш, че съм най-голямата лъжкиня и лицемерка в света заради начина, по който се шегувах с него пред теб, но кълна се, не го правих, за да предотвратя женитбата ти с него. Опитвах се да се убедя, че той не е нищо друго, освен един стиснат банкер. И, по дяволите, ти не беше влюбена в него! Виж колко бързо падна в ръцете на Мат, когато той се върна — решителността й се изпари.

— Моля те, моля те, не ме мрази! Моля те, Мередит! — повтаряше тя и се разплака. — Обичам те повече от сестрите си и толкова съм се мразила, че съм влюбена в човека, който ти искаше…

— Не мога да те мразя — каза Мередит с бегла усмивка. — Аз също те обичам и освен това нямам други сестри — Лиза се хвърли към нея и те се прегърнаха така, както се бяха прегръщали като момичета.

После Лиза каза:

— Всъщност не съм тук, за да говорим за Паркър. Дойдох да те попитам за разпита на Мат в полицията. Прочетох в сутрешните вестници и съм тук, за да се уверя. Искам да кажа, полицията смята ли, че Мат е убил Спижалски?

Мередит отговори спокойно:

— Трябва ли да мислят така? А ти защо мислиш така?

— Аз не мисля така — запротестира ужасена. — Но просто си спомням вашата пресконференция, когато той говореше с адвоката си по телефона. Мат беше бесен на Спижалски, всеки можеше да го види, че отчаяно бе решен да те опази от скандал. Тогава той спомена нещо, което беше необичайно и звучеше заплашително.

— За какво говориш?

— Говоря за това, което Мат каза, когато адвокатът му го предупреди, че Спижалски е маниак, който иска да разиграе грандиозно шоу в съда. Мат нареди на адвоката си да накара Спижалски да промени мнението си и да го изведе извън града. Накрая заяви, че „ще се погрижи“ за него след това. Нали не мислиш — привърши Лиза — че начинът да „се погрижи“ за него би могъл да означава пребит и хвърлен мъртъв в канавката?

— Това е най-абсурдното, най-възмутителното нещо, което съм чувала! — отговори гневно Мередит. Гласът на баща й обаче накара и двете да се обърнат.

— Полицията няма да приеме такава забележка за абсурдна — обяви той от свързващата врата на заседателната зала. — Още повече, че е твой дълг да ги информираш.

— Не — отговори тя, започвайки да се паникьосва как ли органите на реда биха разтълкували забележката на Мат, но после внезапно се сети. Беше толкова облекчена, че дори се усмихна. — Аз съм негова съпруга и не съм длъжна да повторя това, дори и в съда.

— Ти си го чула и освен това не си омъжена за гадното копеле! — обърна се той към Лиза.

Тя погледна към Мередит и видя умоляващия й поглед. Тогава без никакво колебание я подкрепи:

— Всъщност, господин Банкрофт — започна с извинителна усмивка, — не съм съвсем сигурна какво точно каза Мат. Знаете как работи фантазията ми — добави тя и се отправи към вратата. — Затова съм и добър дизайнер, имам доста живо въображение.

Когато баща й я погледна отново, Мередит му каза нещо, което току-що се бе сетила:

— В желанието си да виниш Мат за всичко започваш да халюцинираш въз основа на противоречивата си логика. Заклеймяваш го, че няма никакви чувства към мен и ме използва само за да ти отмъсти. Ако това обаче е вярно, как тогава можеш да повярваш, че ще убие Спижалски, за да ме предпази от скандал?

Знаеше, че бе спечелила точка в нейна полза, защото баща й промърмори нещо и излезе.

В шест часа вечерта обаче отново бе обзета от съмнения.

— Ето първите две доказателства, Мередит — обяви баща й, влизайки заедно с Марк Брейдън и подхвърляйки ядовито двата доклада върху бюрото й.

Изпълнена с внезапна тревога, тя бавно отстрани бюджета по рекламата, който преглеждаше, погледна към сериозните лица на двамата мъже и придърпа листовете към себе си. Първият бе обширен доклад с основни данни за Мат, който Марк бе успял да подготви. Всичките наименования на компании, които съпругът й притежаваше или в които законно имаше дялове, а те не бяха никак малко, бяха заградени с червен молив, като осем от тях бяха допълнително отбелязани с големи хиксове. Тя погледна и другия отчет, който съдържаше имената на хора, институции и компании, които неотдавна бяха придобили повече от 1000 дяла от капитала на „Банкрофт“; сърцето й заби ускорено от страх. Осемте имена, отбелязани с червените хиксове в проучвателния доклад за Мат, бяха в списъка на новите акционери. Събрани заедно, означаваше, че той вече имаше огромен дял от акции в „Банкрофт и компания“ и всички бяха закупени под други имена, а не с неговото или на „Интеркорп“.

— Това е само началото — язвително отбеляза баща й. — Този списък не е най-последният, а докладът за Мат не е пълен. Господ знае още колко е купил и под какви имена. Когато акциите са се покачили, Фаръл очевидно е решил да постави няколко бомби в магазините, за да подбие цената им и да може да ги купува по-евтино. Сега вече — каза, облягайки се върху бюрото — ще трябва да признаеш, че този субект стои зад всичко, което ни се случва.

— Не — произнесе с каменен глас Мередит, но призоваваше Господ на помощ, защото не беше сигурна всъщност какво отричаше. — Това само доказва, че той е решил да купува наши акции. Може би е преценил, че са добра дългосрочна инвестиция и изпитва задоволство да печели от твоята компания! — тя стана разтреперана и погледна към двамата. — Този факт е много далеч от поставянето на бомби в магазините ни и убийството на хора!

— Защо изобщо съм се заблуждавал, че си разумна? — повиши глас Филип. — Това копеле вече е собственик на земята в Хюстън, която искахме да купим, и Бог знае колко наши акции притежава! Сигурно има толкова, че да му осигурят място в Борда на директорите още сега.

— Стана късно — прекъсна го Мередит и започна да прибира документите, върху които искаше да поработи вкъщи. — Вие с Марк можете да продължите с преследването на вещици, но без мен!

— Стой настрана от него, Мередит! — предупреди я гневно баща й, когато тя се отправи към вратата. — Ако не направиш това, ще бъдеш негов съучастник! Най-късно до петък ще разполагаме с достатъчно доказателства, за да го предадем на властите…

Тя се обърна и го изгледа презрително.

— На кого?

— Като начало — на Комисията по сигурността и борсите. Ако е придобил пет процента от капитала ни, а аз съм сигурен в това, той нарушава закона, защото не е уведомил комисията. А щом е нарушил закона, тогава полицията няма да мисли, че е чиста вода ненапита, стигне ли се до убийството или бомбените заплахи.

Мередит излезе и полека затвори вратата след себе си. На път за паркинга успя да се усмихне за довиждане на няколко от колегите си, но когато седна в колата, която Мат й беше подарил, спокойствието я напусна. Хвана кормилото с двете си ръце и се загледа в циментената стена, треперейки неудържимо. Постепенно се овладя, запали колата и потегли. Мат беше невинен, усещаше го с всяка частица от тялото си, и тя нямаше да го обвинява повече, съмнявайки се в него. Само ако можеше да види Мат сега, да погледне в очите му, да чуе гласа му, щеше да се увери, че той не бе извършил нещата, в които го обвиняваше баща й…

Когато натисна звънеца на входната врата, тя продължаваше да си повтаря, че единствената причина, поради която трябваше да го види, бе, за да се почувства спокойна при вида му. О’Хара отвори вратата и грозноватото му лице се разтегна в широка усмивка, когато я видя.

— Здравейте, госпожо Фаръл! Мат ще е доволен да ви види! Нищо не може да го зарадва повече от вас, особено ако — той сниши гласа си и я огледа, — ако носите и някой куфар.

— Страхувам се, че съм с празни ръце — отговори Мередит, усмихвайки се безпомощно на нахалството му.

— Мат е в библиотеката — каза той, затваряйки вратата. — Донесе си куп неща за работа, но няма да се сърди, че го прекъсваме. Искате ли да ви заведа дотам?

— Не, благодаря, знам пътя.

На вратата на библиотеката спря, почувствала се успокоена и по-уверена при вида на Мат. Седнал на кожения фотьойл, той четеше нещо и правеше отметки в полетата. Вдиша глава, видя я да стои там и усмивката му накара сърцето й да подскочи.

— Това е един щастлив ден — каза той, като се надигна и тръгна към нея. — Мислех си, че днес няма да намериш време за мен, защото ще си затрупана с работа и ще искаш да се наспиш, както ми каза. Сигурно е твърде наивна надеждата ми, че си донесла някой и друг куфар със себе си? — подхвърли и отново се усмихна.

— Джо ме попита за същото.

— Очевидно трябва да го накажа, че се намесва — подразни я Мат, привличайки я към себе си за жадна целувка. Тя се опита да му отвърне, но мислите й бяха другаде и той веднага го усети. — Защо имам чувството, че мислиш за нещо друго, а не за това, което правим?

— Очевидно интуицията ти е по-добра от моята.

Той я пусна и отстъпи назад, като леко се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че не съм твърде добра, за да мога да отгатна какво мислиш — отговори Мередит. И в този момент разбра, че не би могла да се увери в невинността му, съдейки само от външния му вид. Беше дошла, за да му зададе няколко въпроса.

— Какво има?

— Защо снощи не ми каза, че полицията те е разпитвала във връзка със смъртта на Спижалски? Как можа да прекараш почти цялата нощ с мен, без и най-малко да покажеш, че си… заподозрян?

— Спестих ти го, защото и без това си имаш достатъчно проблеми. И защото полицията разпитва много от „клиентите“ на Спижалски, а и аз не съм „заподозрян“ за смъртта му — видя съмнението в очите й, което тя се мъчеше да скрие, и стисна зъби. — Или съм заподозрян?

— В какво?

— В убийство, според теб.

— Не, разбира се, че не! — тя посегна с нервен жест и отстрани падналата върху челото му къдрица. После отмести поглед, неспособна да спре разпита си. Мразеше се за недоверието, което й пречеше да спре този фарс. — Съжалявам, Мат, имах ужасен ден. Баща ми е убеден, че някой е предприел атака за придобиване на контрол върху нас — изразът на лицето му остана непроменен. — Той смята, че човекът, който слага бомбите в магазините, е същото лице или групировка, която иска да ни ликвидира.

— Възможно е да е прав — отговори хладно Мат и от тона му осъзна, че той започва да разбира нейните подозрения и че с това ще предизвика омразата му. Мередит отново отмести погледа си и той попадна върху снимката с майка му и баща му, усмихнати в деня на сватбата им. Подобна снимка имаше в един от албумите, които беше разглеждала във фермата. Снимката и имената под нея… Имената… Моминското име на майка му бе Колиър. „Колиър Тръст“ беше купил заемите на „Банкрофт и компания“. Ако не беше толкова погълната от другите си проблеми, досега щеше да е направила тази връзка.

Взря се в Мат, а предателството му я преряза с хиляди остриета.

— Моминското име на майка ти е Колиър, нали? — промълви тя с глас, разкъсван от мъка. — И ти представляваш „Колиър Тръст“?

— Да.

— О, Господи! — отстъпи назад. — Ти изкупуваш акциите ни, купуваш заемите ни! Какво смяташ да правиш? Да обявиш ипотеката за просрочена и да ни купиш, ако закъснеем с плащанията, така ли?

— Това е смешно, Мередит, опитвах се да ти помогна.

— Как? — извика тя отчаяно. — Като купуваш заемите ни или изкупувайки акциите ни?

— И по двата начина.

— Лъжеш! Започнал си да изкупуваш акциите още на следващия ден след първия ни обяд, веднага след като разбра, че баща ми е блокирал молбата ти за Саутвил. Видях датите. Не си искал да ми помогнеш!

— Да, тогава не исках! — призна той с отчайваща откровеност. — Купих основния дял от капитала с намерението да придобия достатъчно, за да получа място в Борда на директорите или да имам начин за оказване на контрол.

— И оттогава не си спрял! — извика тя вбесено. — Само че сега след бомбените заплахи акциите, които купуваш, ти струват по-евтино. Кажи ми — настоя с разтреперан глас, — поне веднъж ми кажи истината, голата истина! Ти ли уби Спижалски? Ти ли стоиш зад тези бомби?

— Не, по дяволите!

Треперейки от ярост и мъка, тя не обърна внимание на думите му.

— Първата бомба бе поставена през същата седмица, когато бяхме на обяда, и ти разбра, че молбата ти е отхвърлена. Не са ли твърде много съвпаденията?

— Нямам никакво отношение към това — възрази моментално той. — Слушай! Щом искаш да чуеш цялата истина, ще ти я кажа — гласът му омекна. — Ще ме изслушаш ли, скъпа?

Сърцето й заблъска в гърдите, когато я нарече „скъпа“. Тя кимна, но знаеше, че никога вече не би му повярвала. Прекалено много неща беше скривал от нея, и то така умело…

— Вече ти обясних, че започнах да купувам дялове от вашия капитал, за да отмъстя на баща ти. По-късно, когато бяхме във фермата, разбрах какво значи този магазин за теб. Бях наясно и с това, че когато баща ти се върне и разбере, че отново сме заедно, ще направи всичко, за да те отдели от мен. Рано или късно ще те накара да избираш: него или мен, „Банкрофт и компания“ плюс председателското място — или нищо, ако избереш мен. Реших да продължа с купуването на дялове, така че той да не може да те шантажира. Бях готов да купя толкова, колкото да получа контрол върху Борда на директорите. В такъв случай не би могъл да те заплашва със загуба на ръководното ти място, защото аз щях да контролирам Борда.

— Но ти можеше да ми кажеш за всичките тези благородни мотиви — отговори Мередит със смесени чувства.

— Не знаех как ще реагираш.

— И вчера ме остави да изглеждам като глупачка, разказвайки ги за „Колиър Тръст“, когато ти самият си този тръст.

— Страхувах се, че ще го приемеш като благотворителност.

— Не съм толкова тъпа — възрази тя, а гласът й трепереше и сълзите напираха в очите й. — Това не е благотворителност. Това е брилянтен тактически ход! Ти си обещал на баща ми, че един ден ще го купиш, и сега правиш точно това! С помощта на няколко бомби и моето неволно съдействие.

— Зная, че изглежда така…

— Защото е така! От деня, в който дойдох във фермата, за да ти разкажа какво се бе случило преди единадесет години, ти безскрупулно използваш фактите, които ти разкрих, за да манипулираш всичко и всички и да постигнеш това, което искаш. Лъгал си ме…

— Не, не съм те лъгал!

— Нарочно си ме заблуждавал, а това е същото. Методите ти са нечестни, а сега искаш да ти повярвам, че мотивите ти са благородни. Не мога да ти повярвам! Мат, не мога!…

— Недей да разваляш всичко между нас — гласът му беше прегракнал от безсилно отчаяние, когато разбра, че я губи. — Позволяваш на единадесетгодишното недоверие да оказва влияние върху всичко, което разбираш, че съм направил.

Вътре в себе си Мередит допускаше, че е прав. Но това, което със сигурност знаеше, бе, че адвокатът измамник, застанал на пътя на Мат, бе мъртъв. Че баща й, застанал на пътя му, скоро щеше да бъде една марионетка, танцуваща според дърпането на финансовите конци от Мат. Както и самата тя…

— Докажи го! — изкрещя почти изпаднала в истерия. — Дай ми доказателства!

Чертите на лицето му се изостриха.

— Някой трябва да ти докаже, че съм измамник или убиец, това ли искаш? Искаш доказателства, че не съм виновен, и ако не мога да ти ги дам, ще повярваш в най-лошото, така ли?

Притисната от думите му, тя го погледна, а сърцето й бе сломено от мъка.

Когато Мат проговори отново, дълбокият му глас издаваше страдание:

— Всичко, което трябва да направиш, е да ми се довериш още няколко седмици, докато властите открият истината — той протегна ръка към нейната. — Довери ми се, мила.

Мередит погледна ръката му, но не можеше да се мръдне. Бомбените заплахи бяха твърде удобни… полицията не беше разпитвала всички клиенти на Спижалски, защото нея не я бяха викали.

— Или ми подай ръка — каза той, — или прекрати всичко още сега и избави и двама ни от тази мъка.

— Не мога — прошепна тя съкрушено. — Искам, но просто не мога! — ръката му падна надолу, а лицето му сякаш се вкамени. Тя се обърна и си тръгна. Неволно напипа в джоба си ключовете на колата, която той й беше подарил. Извади ги, обърна се и му ги подаде. — Съжалявам — мъчеше се гласът й да не трепери. — Не ми е разрешено да приемам подаръци над двадесет и пет долара от хора, с които моята компания има търговски отношения.

Той стоеше, без да се помръдне, а един мускул издайнически подскачаше зад стиснатите му челюсти. И Мередит почувства, че всичко в нея умира. Остави ключовете на масичката и побягна. Долу взе такси.

 

 

Продажбите в магазините в Далас, Ню Орлийнс и Чикаго неочаквано нараснаха през следващата седмица. Мередит изпита облекчение, но не и радост, когато наблюдаваше променящите се цифри на екрана в кабинета й. Начинът, по който се чувстваше преди единадесет години, когато загуби Мат, не можеше да се равнява с болката, която изпитваше сега. Тогава тя беше безпомощна и не можеше да промени хода на събитията. Този път изборът реше изцяло неин и тя не можеше да се отърве от мисълта, че може би е направила ужасна грешка. Сам Грийн й донесе най-новия доклад, откъдето ставаше ясно, че Мат е купил дори повече дялове от капитала на „Банкрофт“, отколкото си бяха мислили отначало.

Два пъти през деня Мередит накара Марк Брейдън да се обади в полицията в Далас, Ню Орлийнс и Чикаго, надявайки се, че може би са открили някаква следа, но са забравили да й съобщят. Търсеше нещо, макар и незначително, което би могло да оправдае промяна в решението й, за да се обади на Мат. Но по въпроса с бомбите нямаше нищо ново.

Крачеше неспокойно нагоре-надолу през целия ден, с адско главоболие от безсънната нощ. Следобедният вестник беше пред вратата й, когато се прибра вкъщи, и без да се съблича, го разлисти, търсейки с нетърпение нещо ново във връзка със смъртта на Спижалски. Но и там — нищо. Включи телевизора за новините в десет. Резултатът отново бе същият.

Чудеше се какво ли прави Мат сега и дали очаква, надявайки се тя да позвъни. Отговорът на въпроса бе в словата му, казани на раздяла снощи. Едва сега, за пръв път, тя усети тяхната безвъзвратност и разбра, че той не очаква тя да се обади, нито сега, нито когато и да било. Изборът, който я бе накарал да направи снощи, бе окончателен: „Или ми подай ръка, или прекрати всичко още сега и избави и двама ни от тази мъка.“