Джудит Макнот
Рай (43)

Глава 43

— Добро утро, Мат — поздрави Джо, когато на следващата сутрин Мат седна в лимузината. После неловко погледна сгънатия вестник в ръката на шефа си и добави: — Всичко наред ли е? Между тебе и жена ти, искам да кажа.

— Не съвсем — отговори сухо. Пренебрегвайки „Чикаго Трибюн“, който обикновено четеше в колата всяка сутрин, той протегна крака и се загледа през страничното огледало. На устните му заигра лека усмивка и мислите му се пренесоха към Мередит. Изминаха няколко минути, докато забележи, че колата не се движи. Озадачен, погледна нагоре и видя, че Джо го наблюдава в огледалото за задно виждане.

— Имаш нещо предвид ли? — попита Мат.

— Не, защо?

— Пропусна възможността да задминеш оня камион.

Джо безмълвно отмести погледа си от огледалото и даде газ, а Мат с удоволствие се замечта отново за Мередит чак докато стигнаха зданието на „Хаскъл“.

— Добро утро, Елинър — поздрави той с усмивка и отвори вратата си. — Изглеждаш много добре тази сутрин.

— Добро утро — отговори тя със странен глас. Съгласно обичайния им сутрешен ритуал, тя го последва в кабинета и застана на бюрото, готова да записва нарежданията. Вниманието му беше привлечено от огромния куп бележки, които секретарката му държеше. — Откъде са тези бележки?

— От средствата за масова информация — отговори тя с отвращение, като започна да ги разлиства. — От „Трибюн“ се обаждаха четири пъти, а от „Сънди Таймс“ — три пъти. Ю Пи Ай са на линия в момента при мене, а от „Асошиейтед Прес“ чакат във фоайето заедно с други репортери от местната телевизия и някои радиостанции. Звъняха от четирите по-големи телевизионни компании, а също и от Си Ен Ен. От списание „Пийпъл“ искат да разговарят с тебе, докато от „Нешънъл Татлър“ поискаха моето мнение — казаха, че „държат да научат за цялата мръсотия от гледната точка на секретарката“. Затворих им телефона. Имахте също две анонимни обаждания, които загатнаха, че вероятно сте хомосексуален тип, и едно позвъняване от госпожица Ейвъри, която поръча да ви кажа, че сте измамно копеле! Обади се Том Андерсън и попита дали може да помогне с нещо, за подкрепление позвъни и охраната от фоайето, за да спре репортерите да не нахълтат тук, горе — пое дъх и го погледна. — Вече се оправих с това.

Намръщен, Мат прехвърли наум дейността на различните фирми от „Интеркорп“, като се опитваше да разбере коя от тях беше предизвикала обществения кипеж.

— Какво се е случило, за което аз не знам?

Тя кимна мрачно към сгънатия вестник, който лежеше на бюрото на Мат.

— Не сте ли чели вестника?

— Не — отговори, пресегна се за „Трибюн“ и сърдито го разгърна. — Но ако снощи се е случило нещо, което да предизвика шумотевицата в пресата, Андерсън щеше да ми се обади вкъ… — видя първата страница на вестника и замръзна. Снимките на Мередит, неговата и на Паркър Рейнолдс се мъдреха под огромно заглавие, което крещеше:

„ИЗМАМНИК АДВОКАТ ПРИЗНАВА ЗА ИЗНУДВАНЕ НА ИЗВЕСТНИ КЛИЕНТИ“

Грабна вестника, съзря материала под заглавието и стиснал зъби, зачете:

„Снощи полицията в Белвил, щата Илинойс, арестува Станислав Спижалски, 45-годишен, в обвинение за измама и юридическа практика без разрешение. Позовавайки се на сведения от полицията в Белвил, Спижалски е признал за изнудване на стотици клиенти през последните петнадесет години чрез фалшифициране на подписи на съдии върху документи, които никога не е регистрирал. Един от случаите е бракоразводното решение, което — твърди измамникът — е бил нает преди десет години да получи за наследницата на универсалния магазин Мередит Банкрофт от нейния съпруг — индустриалеца Матю Фаръл. Мередит Банкрофт, за чийто предстоящ брак с финансиста Паркър Рейнолдс вече беше съобщено през този месец…“

Мат изруга. Светкавично прецени евентуалните последици от всичко това, после погледна секретарката си и започна да дава разпореждания:

— Свържи ме с Пиърсън и Левинсън по телефона, след това намери пилота на самолета ми. Обади се на Джо О’Хара в колата и му кажи да чака нареждане. Свържи ме и с жена ми по телефона.

Тя кимна и излезе, а Мат отново зачете статията.

„Служебни лица твърдят, че първоначално са били известени за Спижалски от един гражданин на Белвил, който се опитал да получи копие за анулирания си брак от съда в община «Сейнт Клер». Полицията в Белвил вече е успяла да намери някои от делата на Спижалски, но следствието отказа да продължи издирването на останалите поради неговото явяване утре в съда, където той възнамерява да се представи сам. Нито Фаръл, нито Банкрофт, нито Рейнолдс бяха открити за коментар… Подробности за въпросния развод Банкрофт-Фаръл все още няма, но говорителят на полицейската служба в Белвил заяви, че Спижалски ще им предостави…“

Сърцето на Мат се вледени при мисълта за подробностите около ад разтрогването на брака. Мередит се беше развела с него „въз основа на физическо и умствено насилие и жестокост“, което съответно щеше да накара гордата му млада жена да изглежда жалка и безпомощна, щом пресата се добереше до нея. Това беше абсолютно нежелателно за временния президент на една национална корпорация, а Мередит се надяваше да бъде назначена за постоянно на този пост, след като баща й се оттегли.

Историята продължаваше на трета страница. Мат трескаво прелисти вестника и скръцна със зъби, като видя какво пишеше. С големи букви беше изписано: „MENAGE A TROIS?“^[1], а отдолу имаше снимка на Мередит, усмихваща се на Паркър, докато танцуваха на благотворителна сбирка в Чикаго. Беше поместена и подобна снимка на Мат, който танцуваше с някаква червенокоса красавица на благотворителен бал в Ню Йорк. Под тези два фотоса започваше репортаж за сблъсъка на Мередит и Мат преди няколко седмици в операта, после следваха подробности за индивидуалните им срещи и за навиците им.

Мат натисна бутона за вътрешната връзка точно когато Елинър, забързана, влезе в кабинета му.

— Какво става, по дяволите, с всички тия обаждания?

— Пиърсън и Левинсън няма да се появят преди девет часа — съобщи тя. — Вашият пилот точно сега изпробва нов самолет и оставих съобщение да се обади веднага, щом като се приземи, което ще е след около двадесет минути. Джо О’Хара е на път обратно за тук, с колата. Казах му да чака в гаража, за да избегне репортерите във фоайето…

— Ами жена ми? — прекъсна я, без да забележи, че за втори път през последните пет минути машинално беше нарекъл Мередит така.

Дори Елинър изглеждаше напрегната.

— Секретарката й каза, че все още не е дошла на работа и че дори да се е появила. Нареждането на госпожица Банкрофт е всякакви бъдещи разговори между вас двамата да се водят чрез адвокатите ви.

— Това се промени — съобщи Мат кратко. Искаше да се добере до Мередит, преди да се е опитала да се оправя с пресата сама. — Как ти се стори секретарката й, когато говори с нея — дали там всичко е нормално?

— Говореше така, като че ли се намира в обсада.

— Значи и на нея й звънят като на тебе тази сутрин — Мат стана, грабна палтото си и тръгна към вратата. — Дай на адвокатите и пилота нейния номер да ми се обадят там — нареди. — Обади се в нашия отдел „Връзки с обществеността“. Кажи на отговорника там да задържат представителите на пресата и да не ги настройват. Всъщност да се отнесат много вежливо с тях и да им обещаят изявление за днес в един часа. Ще се обадя от кабинета на Мередит и ще ги уведомя за мястото. Междувременно да ги почерпят нещо или да ги нахранят, докато чакат.

— Сериозно ли говорите за ядене? — попита тя, тъй като добре знаеше обичайната му реакция към пресата, когато тя се бъркаше в личния му живот. Нормалният му контакт беше или да избегне журналистите, или да им каже с малко по-различни думи да вървят по дяволите.

— Съвсем сериозно — процеди Мат. Спря се на вратата и даде последни наставления: — Свържи се с Паркър Рейнолдс. И той ще бъде обкръжен от пресата. Помоли го да ми се обади в кабинета на Мередит, а междувременно му кажи, че трябва да съобщава на пресата точно това, което им говорим тук.

 

 

В 8.35 Мередит слезе от асансьора и се запъти към кабинета си. Беше доволна от възможността чрез работата си да избяга от мислите за Мат, които я бяха държали будна почти през цялата нощ, а след това се бе успала. Тук най-сетне ще бъде принудена да остави настрани личните си проблеми и да се съсредоточи върху работата.

— Добро утро, Кейти — поздрави тя момичето на рецепцията и след това огледа безлюдното пространство. Директорите, които работеха до късно вечер, рядко идваха преди девет часа, но чиновниците се явяваха много преди този час, готови да бъдат на работното си място точно в 8.30. — Къде са всички? Какво става?

Кейти я погледна и преглътна притеснено.

— Филис слезе долу да разговаря с охраната. Нареди да задържат телефонните ви повиквания в централата. Май че почти всички са в кафето.

Намръщена, Мередит слушаше непрестанното звънене, на което никой не отговаряше.

— Някой има рожден ден ли? — попита тя. Когато някой служител имаше празник, беше традиция за всички от двата административни етажа да отидат до кафенето по някое време през деня и да се почерпят с кафе и торта. Но никога преди това не беше се създавала ситуация с такава неприемлива оскъдица от нужния персонал. Нейният рожден ден беше след два дни, в събота, и за секунда си помисли дали в момента не я изненадват с някакво тържество.

— Не мисля, че е рожден ден — смънка Кейти с неудобство.

— О! — възкликна Мередит, занемяла и неподготвена за тази безпрецедентна несериозност на иначе съзнателния чиновнически персонал. След като се отби в кабинета да си остави палтото и чантата, тя тръгна направо за кафето. В момента, в който влезе вътре, десетки очи се вторачиха в нея.

— Навън е като в пожарна команда, дами и господа — обърна се към всички с дежурна усмивка, но остана изненадана от пълното мълчание и втренчените погледи на събралите се. Всички държаха в ръцете си вестници. — Някой все пак ще отговори ли на тия телефони? — добави тя ненужно, тъй като хората вече се изнизваха оттам, мърморейки „добро утро“ и „извинете“.

Току-що беше седнала на бюрото си и отпиваше първата глътка кафе, когато Лиза връхлетя в кабинета й, стискайки огромен свитък вестници.

— Мер, толкова съжалявам! — избухна тя. — Изкупих всички проклети броеве от павилиона отпред, така че да нямат повече за продаване. Това беше единственото, за което се сетих, за да ти помогна!

— Да ми помогнеш ли? — попита смаяна.

Лиза отвори широко уста и стисна още по-силно вестниците, като че ли можеше да ги скрие.

— Не си видяла сутрешния вестник, така ли?

Тревожни тръпки пропълзяха по гръбнака й.

— Не, успах се и нямах време. Защо? Какво се е случило?

С видимо нежелание приятелката й бавно сложи купчината вестници върху бюрото. Мередит премести поглед от пребледнялото й лице към най-горния от вестниците и бавно започна да се надига от стола.

— Боже мой! — въздъхна тя, а изуменият й поглед се спря на вестника. Остави чашата с кафето, изправи се и се насили да чете по-бавно. Като свърши, се вторачи в Лиза, вече паникьосана. — О, Господи! — прошепна отново.

И двете подскочиха, когато Филис — афектирана — затвори шумно вратата и се втурна към тях.

— Бях при охраната — съобщи тя. — Гъмжеше от репортери на главния вход, чакаха да отворим. Някои започнаха да се промъкват през служебния вход. Марк Брейдън не можа да ги задържи и ги пусна в залата. Телефонът се скъса да звъни. Обадиха се и двама от членовете на Борда, които искат да говорят с тебе веднага. Господин Рейнолдс звъня три пъти и господин Фаръл — веднъж. Марк Брейдън чака инструкции. Аз също!

Мередит безуспешно се опитваше да се съсредоточи. Рано или късно репортерите щяха да открият причината за брака й с Мат. Някой щеше да проговори — било прислужник или санитарка от болницата, и светът щеше да разбере, че тя е била една глупава бременна осемнадесетгодишна булка на един нежелаещ я съпруг. Гордостта й щеше да стане на пух и прах. Други хора допускаха грешки и нарушаваха правилата, мислеше си тя тъжно, и им се разминаваше. Но не и на нея — тя винаги трябваше да плаща.

Изведнъж й хрумна какво друго щяха да си помислят хората, след като тоя измамник адвокат разкриеше подробностите около развода й, и почувства как стаята се завъртя пред очите й. Заради това, че навремето баща й не можа да се примири с различията, сега тя щеше да бъде обрисувана не само като една изпаднала наивница, лишена от достатъчно разум, за да използва противозачатъчни, но щеше да бъде подложена и на физическа, и на умствена жестокост!

Ами Паркър? Боже мой, Паркър — уважаваният банкер… И той щеше да бъде въвлечен от вестниците в тази бъркотия.

Изведнъж се сети за Мат и се почувства още по-зле. Когато хората научеха, че е подложил младата си бременна съпруга на психически тормоз и след това я е изоставил, репутацията и положението му щяха буквално да се сринат…

— Мередит, кажи ми какво да правя — умолителният глас на Филис идваше като че ли някъде отдалече. — Телефонът на бюрото ми звъни в момента.

Лиза вдигна ръка.

— Дай й време да помисли — тя току-що видя вестника.

Мередит се отпусна на стола. Знаеше, че трябва да направи нещо. Тъй като не й хрумваше нищо, бавно произнесе:

— Ще следваме същата процедура, както когато в магазина се случи нещо, заслужаващо да бъде отразено в пресата — уведоми централата да прехвърля репортерите на отдел „Връзки с обществеността“ — преглътна с мъка. — Кажи на Марк Брейдън да продължава да събира прииждащите репортери в залата.

— Добре, но какво според тебе „Връзки с обществеността“ трябва да казват на репортерите?

Като вдигна поглед към Филис, Мередит си пое дъх на пресекулки.

— Все още не знам. Просто да им казват да чакат — тя замълча, когато на вратата се почука. Момичето от рецепцията надникна вътре и загрижено съобщи:

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице Банкгюфт, но господин Фаръл е тук и много настоява да ви види. Не смятам, че ще приеме отрицателен отговор. Да използвам ли телефона ви и да извикам охраната?

— Не! — извика Мередит, готова да посрещне справедливия гняв на Мат. — Филис, иди го доведи тук, моля те.

След като внимателно проследи с поглед момичето от рецепцията и видя в кой кабинет влезе, Мат зачака нетърпеливо, без да обръща внимание на интереса, който предизвикваше у секретарките, чиновниците и началниците, слизащи от асансьорите. Видя, че момичето излезе от кабинета на Мередит с една друга жена, и пристъпи напред, твърдо решен да заобиколи и двете, ако тя е достатъчно глупава да откаже да се срещне с него.

— Господин Фаръл! — извика го привлекателна усмихната брюнетка. — Аз съм Филис Тайлър, секретарката на госпожица Банкрофт. Съжалявам, че ви накараха да чакате. Заповядайте, моля.

Като си наложи да крачи по-бавно, за да не я задмине, Мат се остави да го заведат до кабинета на Мередит. Всеки друг път невероятната гледка, която се откри пред него, щеше да го изпълни с гордост. Седнала зад огромното бюро в далечния край на богато обзаведен кабинет, който говореше за благосъстояние и достойнство, със златистата си коса, прибрана в кок, Мередит Банкгюфт приличаше на величествен млад монарх, който би трябвало да седи на трон вместо на кожен стол с висока облегалка — един много блед и разтревожен монарх в момента. Откъсна очи от нея, погледна секретарката и несъзнателно започна да се разпорежда:

— Очаквам две обаждания тук. Съобщете ми веднага, щом като позвънят. На всички други отговаряйте, че разискваме бюджета и не може да ни безпокоят. Не пускайте никой друг през тази врата!

Филис кимна и припряно излезе, като затвори зад себе си, а Мат се запъти към Мередит, която бавно се изправи и заобиколи бюрото откъм неговата страна. Той посочи с глава към червенокосата жена, която стоеше близо до прозореца и го изучаваше с нескрито възхищение, и попита:

— Коя е тя?

— Лиза Понтини — отговори му разсеяно, — стара приятелка. Нека да остане. Защо — запита тя в състояние на пълно объркване — имаме тук съвещание за бюджета!

Мат си спомни името на Лиза Понтини отпреди години. Като потисна желанието си да притегли Мередит в ръцете си, да я прегърне и успокои — знаеше, че тя щеше да отблъсне и двете неща, — той се усмихна:

— Ако служителите си мислят, че в този кабинет се занимават с най-досадното нещо — бюджета, ще се изпарят временно оттук. Можеш ли да се сетиш за нещо по-отегчително от финансите? — тя се усмихна на забавната му логика, така че Мат продължи тихо: — С малко късмет ще можем да се измъкнем от това само с по няколко одрасквания и без белези. Сега ще ми се довериш ли и ще правиш ли каквото те помоля?

Мередит го гледаше втренчено, докато проумее, че вместо да обвини нея и баща й за това бедствие, той всъщност щеше да помогне. Бавно се съвземаше и чувстваше как внезапно се връщат силите и разсъдъкът й. Кимна с глава и каза:

— Да. Какво искаш да направя?

Вместо да отговори, той се усмихна на това колко бързо и безрезервно тя откликваше.

— Много хубаво — отбеляза нежно. — Главните изпълнителни чиновници никога не се свиват.

— Те блъфират — уточни тя, опитвайки отново да се усмихне.

— Правилно.

В този миг телефонът иззвъня. Мередит вдигна слушалката, после му я подаде.

— Дейвид Левинсън е на първа линия, а някой си Стив Селинджър те търси на другата линия.

Вместо да поеме слушалката, той попита:

— Това микрофон ли е? — разбирайки, че той искаше и тя да слуша, Мередит се наведе и натисна бутона. Вече всички в стаята можеха да чуват разговора. Веднага след това Мат натисна мигащата светлина на втората линия.

— Стив, самолетът готов ли е?

— Разбира се, Мат. Току-що го пробвах, направих контролен полет, лети чудесно.

— Добре. Не затваряй — прекъсна този разговор, включи се в другата линия и направо попита Левинсън: — Чел ли си вестниците днес?

— Четох ги и Бил Пиърсън — също. Голяма каша е, Мат, и ще стане по-лошо. Има ли нещо, което искаш да направим?

— Да. Идете до Белвил и се представете на вашия нов „клиент“, после вземете от затвора това копеле под гаранция.

— Какво да направим?

— Чу ме. Вземете го под гаранция и го убедете да ви предаде папките си като на негови адвокати. Когато стане това, можете да направите каквото е необходимо, за да предотвратите нашето бракоразводно решение да попадне в ръцете на пресата — при условие, че кучият му син все още има копие от него. Ако няма копие, намерете начин да го убедите да забрави всички подробности.

— Какви бяха подробностите? Какви основания е посочил в искането?

— Не бях на себе си, когато получих копие от проклетото нещо, но доколкото си спомням, беше „изоставяне и душевна жестокост“. Мередит е тук. Ще я питам — като погледна нея, той смекчи тона: Спомняш ли си някакви други подробности — нещо друго, което би било неприятно за всеки от нас?

— Имаше чек за десет хиляди долара, с който баща ми ти плати.

— Какъв чек? Нищо не се споменава за това в книжата ми.

— Моето копие от решението се позовава на този факт и в него се посочва, че потвърждаваш получаването на чека.

Левинсън иронично коментира:

— Това вече е голяма работа! Пресата ще има в какво да се порови, за да разбере какво толкова ужасно е имало у жена ти, та ти, който не си имал и един цент по онова време, не си могъл да изтърпиш дори при нейните пари!

— Не се дръж като глупак! — прекъсна го Мат, преди адвокатът да е изтърсил още нещо, което да огорчи Мередит. — Ще ме опишат като златотърсач, който е изоставил жена си. Всичко това ще е без значение, ако се доберете до Белвил и вземете Спижалски под контрол, преди да започне да хвърля кал утре.

— Може да не се окаже толкова лесно. Според информационните източници той е решил да се самопредставлява. Очевидно е изпечен мошеник, който смята да направи грандиозно шоу за доброто на съда и пресата.

— Променете намерението му! — отряза Мат. — Издействайте отлагане на явяването му в съда, изведете го от града, където пресата не би могла да го открие. Аз ще се погрижа за копелето след това.

— Но ако разполага с други дела, ще е необходимо да бъдат евентуално предоставени като доказателство. Останалите му жертви ще трябва да бъдат уведомени.

— С това можете да се заемете по-късно и да го оправите със следователя. Моят самолет ви чака на Мидуей. Обадете ми се, като свършите работа.

— Добре — отговори Левинсън.

Мат приключи този разговор и се свърза с пилота.

— До един час се приготви да излетиш за Белвил, Илинойс. Ще имаш двама пътници. На връщане ще бъдат трима и пътьом ще спреш някъде, за да оставиш единия от тях. Те ще ти кажат къде.

— Добре.

Като затвори, Мередит го погледна смаяна. Беше зашеметена от методите му и бързината, с която действаше.

— Как — попита тя със сподавен смях — възнамеряваш да се погрижиш за Спижалски?

— Остави това на мене. Сега се обади на Паркър Рейнолдс.

Тя послушно му позвъни.

— Мередит, цяла сутрин ти звънях, но отказаха да ме свържат.

— Съжалявам за всичко това — извини се тя, твърде притеснена, за да прецени нецелесъобразността да води разговор на включен микрофон. — Толкова много съжалявам, наистина.

— Вината не е твоя — откликна той с въздишка. — Сега обаче трябва да решим какво ще правим. Засипват ме с предупреждения и съвети. Тоя арогантен кучи син, за когото си се омъжила, всъщност накарал секретарката си да ми се обади тази сутрин и да ме инструктира какво трябва да правя. Неговата секретарка! След това моят Борд на директорите реши, че трябва да направя публично изявление, отричайки, че съм имал каквато и да било представа за…

— Не го прави! — прекъсна го Мат разярено.

— Кой, по дяволите, каза да не го правя?

— Аз го казах и аз съм кучият син, за когото навремето тя се омъжи! — намеси се Мат, поглеждайки към Лиза Понтини, която изведнъж се свлече край стената, примряла от смях и затиснала устата си с ръка. — Ако направиш едно такова изявление, то ще се изтълкува от всички по един-единствен начин — че захвърляш Мередит в устата на вълците.

— Изобщо нямам такова намерение! — сопнато реагира Паркър. — С Мередит сме сгодени.

Мередит се изпълни с благодарност, като чу думите му. Вече си беше помислила, че се е отказал от годежа им, но сега, когато нещата бяха станали по-неприятни от всякога, той беше до нея. Тя се усмихна нежно по посока на гласа на телефона.

Забелязал усмивката, Мат стисна зъби, но запази самообладание и не забрави най-важното в момента.

— Днес в един часа — съобщи той на Паркър — ти, Мередит и аз ще дадем заедно пресконференция. Ако подробностите около нашия развод станат обществено достояние, тя ще изглежда като жертва „на изоставяне и душевна жестокост“.

— Разбрах това.

— Е, радвам се — отвърна саркастично той. — Тогава би могъл да изпълниш следното: по време на нашата пресконференция ще демонстрираме общата ни солидарност. Ще действаме с презумпцията, че подробностите за развода ще излязат наяве и ние ще ги неутрализираме в аванс.

— Как?

— Като излезем и пред всички се държим като едно малко, сплотено семейство, където всички са благоразположени един към друг, и най-вече към Мередит. Искам всички журналисти, които присъстват, да получат достатъчно информация. Искам да излязат от пресконференцията пропити от симпатия и убедени, че няма злонамереност между нас — Мат спря за момент, погледна Мередит и продължи: — Къде можем да съберем репортерите? Залата на акционерите на „Интеркорп“ не е много голяма.

— Нашата зала обаче е голяма — обади се тя на секундата. — Вече е украсена за коледните тържества, така че е чиста и готова.

— Чу ли това? — Мат попита Паркър.

— Да!

— Тогава ела тук колкото можеш по-скоро, за да приготвим изявлението — нареди и веднага затвори телефона. Поглеждайки към Мередит, той се убеди, че напразно е ревнувал преди малко, когато се беше усмихнала на гласа на Паркър. Сега очите й бяха допълнени с възхищение, благодарност и малко страхопочитание. И с предчувствие.

Тъкмо щеше да й каже нещо насърчително, когато Лиза Понтини изведнъж се отдели от стената, а устните и потрепваха от едва сдържан смях.

— Чудех се как сте успели да накарате Мередит да изостави предпазливостта и да легне с вас, да забременее, да се омъжи и почти да замине за Южна Америка — и всичко само за няколко дни. Сега разбирам какво се е случило. Вие не сте магнат, вие сте тайфун. Между другото — попита тя, — някога да сте гласували за демократите?

— Да — призна Мат сухо. — Защо?

— Просто се питах — излъга тя, забелязвайки, че Мередит започваше да се мръщи. Лиза стана сериозна, подаде му ръка и тихо каза: — Щастлива съм най-сетне да се запозная със съпруга на Мередит.

Той се усмихна и отвърна на ръкостискането й. Реши, че страшно много харесва Лиза Понтини.