Джудит Макнот
Рай (42)

Глава 42

— Съжалявам, господине, не е разрешено паркирането тук — обясни портиерът на Мат, когато той слезе от колата пред апартамента на Мередит.

Зает с мисълта за първата среща с жена си, той механично сложи стодоларова банкнота в ръката на човека и продължи към входа на сградата, без да забавя крачка дори.

— Ще я наглеждам, господине — извика зад него мъжът.

Прекалено големият бакшиш представляваше предплата за бъдещи услуги, когато се наложеше, но Мат така и не се спря да му го каже, нито пък беше необходимо. Портиерите по цял свят бяха царе на дипломацията и знаеха добре, че огромните бакшиши всъщност бяха предплати.

Човекът от охраната провери името му по списъка и учтиво кимна.

— Госпожица Банкрофт, апартамент 505 — съобщи той. — Ще й позвъня, за да я уведомя, че пристигате. Асансьорите са вдясно.

Мередит беше толкова напрегната, че ръцете й трепереха, докато прокарваше пръсти през косата си. Отстъпи назад и критично огледа светлозелената копринена блуза и подходящата към нея пола от вълнен креп. После си сложи златист колан, златни клипсове на ушите си и златна гривна на ръката. Лицето й беше неестествено бледо, затова използва малко руж за страните си. Смяташе да подсили червилото, когато звънецът иззвъня два пъти и то се изплъзна от треперещите й ръце, оставяйки червена следа върху лакираното дърво на тоалетката й. Независимо че Мат чакаше на вратата, тя вдигна червилото с намерение да го ползва, после промени решението си и го прибра в чантата си. Да изглежда добре за Матю Фаръл, който не си направи труда дори да й каже къде щяха да ходят? О, не, това беше напълно ненужно! В действителност, ако той имаше намерение да я прелъстява, колкото по-зле изглеждаше, толкова по-добре!

Отиде до вратата, отвори я широко и заяви много искрено:

— Надявах се да закъснееш.

Неучтивият поздрав беше най-малкото, което Мат очакваше, но тя изглеждаше толкова красива, че трябваше да потисне желанието си да се засмее и да я грабне в прегръдките си.

— Колко се надяваше, че ще закъснея?

— Около три месеца.

Тогава той се засмя, с дълбок, гърлен, сподавен смях, който я накара да вдигне глава леко нагоре, но все още не можеше да го погледне в очите.

— Забавляваш ли се вече? — попита тя, впила поглед в широките му плещи. Беше облечен със сако от мек кашмирен плат и носеше разкопчана кремава риза.

— Изглеждаш прекрасно — каза той тихо, без да обръща внимание на тона й.

Тя се обърна и отиде до гардероба, за да си вземе палто.

— Тъй като не беше така любезен да ме информираш къде ще ходим — каза, — нямах ни най-малка представа как да се облека.

Мат не отговори. Не я беше предупредил, защото тя веднага щеше да реагира.

— Облечена си много подходящо — отвърна.

— Благодаря за изключително точния отговор — Мередит извади палтото си от гардероба, обърна се и се блъсна в гърдите му.

— Би ли се отместил?

— Нека ти държа палтото.

— Недей! — възпротиви се тя и навлече палтото си. — Не ми помагай с нищо. Никога не ми помагай с нищо!

Ръката му се закова над лакътя й и я дръпна нежно, но силно.

— Такава ли ще бъде цялата вечер?

— Не — отвърна горчиво тя, — това е само добрата част.

— Зная колко си сърдита.

— Не, не знаеш! — заяви тя с глас, треперещ от яд. — Мислиш си, че знаеш, но не можеш дори да започнеш да си представяш! — като забрави решението си да не издава чувствата си, продължи: — Помоли ме да ти се доверя, а след това всичко, което ти разказах за случилото се преди единадесет години, ти го взе и го използва срещу мене! Наистина ли си помисли, че можеш да разкъсаш живота ми на парчета във вторник, а в сряда да влезеш тук и всичко да бъде сладко и нежно, и розово? Ти, ти, безсърдечен лицемер!

Мат се взря в буреносните й очи и честно й заяви:

— Влюбен съм в тебе.

Но тя не би повярвала на това след случилото се предния ден. А ако по някаква случайност би го проумяла и повярвала, щеше да го използва срещу него и да погази споразумението им. Това не би могъл да й позволи да направи. Беше му казала, че всичко случило се между тях е едно ужасно минало. Трябваше му време, за да й докаже, че една настояща връзка не означаваше непременно повторение на болката от миналото. Така че, вместо да се впуска в спорове, той разчиташе на психологическата кампания, която беше замислил — да я накара да престане по навик да го обвинява за миналото.

— Сега ти изглеждам като безмилостен лицемер и не те обвинявам, че мислиш така. Но поне бъди справедлива към мене и си спомни, че не аз бях злодеят преди единадесет години — Мередит безмълвно започна да пристъпва встрани, но той сложи ръце на раменете й и я завъртя към себе си, като изчака да вдигне към него сърдитите си очи. — Мрази ме за това, което правя сега — каза й той тихо, но властно. — Мога да го приема. Но не ме мрази заради миналото. Аз бях не по-малка жертва на баща ти от тебе самата!

— Ти беше безсърдечен дори тогава! — промълви, освободи се от ръцете му и взе чантата си. — Не си и направи труда да пишеш, когато беше в Южна Америка.

— Написах ти десетки писма — той й отвори вратата и добави сухо: — Дори половината изпратих по пощата. А ти нямаш право точно за това да ме критикуваш — допълни, като тръгнаха по покрития с мокет коридор. — Написа ми само шест писма през всичките тия месеци!

Мередит проследи ръката му, която натискаше бутона за асансьора, повтаряйки си, че за свое извинение й разправяше за писмата, но нещо изплува някъде дълбоко от съзнанието й, нещо, което й беше казал по време на телефонния разговор от Венецуела: „И ти не си кой знае каква кореспондентка, нали?…“

Докато лекарят не я беше посъветвал да остане на легло, тя пускаше писмата си сама в пощенската кутия, но всеки би могъл да ги извади оттам след това — баща й или прислужникът, например. Единствените пет писма, които беше получила от Мат, бяха тези, „хванати“ от нея, когато обикаляше около пощенската кутия и причакваше раздавача. Вероятно и той беше получил писмата, които тя лично беше дала на раздавача.

Ужасното подозрение не й даваше мира. Искаше й се да разпита Мат за тази мистерия, но вратите на асансьора се отвориха и той я поведе през фоайето навън, където чакаше тъмночервеният ролс-ройс, блестящ на уличното осветление като скъпоценен камък.

Мередит се настани и се загледа втренчено през предното стъкло, когато Мат включи колата на скорост и плавно навлезе в трафика. Ролсът беше красив, но мисълта й все още се въртеше около писмата.

Очевидно и с Мат беше същото, тъй като щом спряха на един светофар, той попита:

— Всъщност ти колко писма получи от мене?

Опита се да избегне отговора, но просто не можеше да отмине с мълчание истината.

— Пет.

— Колко писма написа? — настояваше той.

— Отначало ти пишех най-малко два пъти в седмицата. По-късно, след като не ми отговаряше, намалих на веднъж седмично.

— Написах ти десетки писма — повтори той отново. — Предполагам, че баща ти е прибирал пощата и явно не е успял да хване петте, които някак са се промъкнали.

— Това е без значение сега.

— Наистина ли? — попита я с горчива ирония. — Господи, само като си помисля как очаквах писмо от тебе и как се чувствах, когато то никога не идваше!

Напрегнатият му глас я изненада не по-малко от думите, които изтърва. Погледна го шокирана — никога не й беше намеквал дори, че означаваше нещо за него като човек. В леглото да, но извън него?… Приглушената светлина на таблото очертаваше суровите, силно изразени черти на лицето му, осветяваше изваяната му уста и арогантната брадичка. Изведнъж се пренесе назад във времето… Седеше до него в поршето и привлечена, и отблъсквана от мъжествените му красиви черти и натрапчива чувственост, гледаше как вятърът развява гъстата му тъмна коса. Сега беше по-красив от когато и да било, а непреклонната амбиция, която беше усетила в миналото, беше осъществена: днес тя беше власт и сила — неоспорима, груба и ужасно убедителна. Изпитваше я върху себе си.

След няколко минути попита:

— Твърде много ли очаквам, като се надявам все пак да ми кажеш къде ме водиш?

Видя го, че се усмихва, защото най-сетне беше нарушила мълчанието.

— Точно тук — отговори той, задейства индикатора и вкара ролса в подземния гараж на сградата, в която се намираше апартаментът му.

— Трябваше да се досетя, че ще се опиташ да направиш това! — избухна тя, готова да слезе от колата, щом като спре, и да си отиде вкъщи.

— Баща ми иска да те види — обяви Мат спокойно, паркирайки точно пред асансьора между една лимузина с калифорнийски номер и тъмносин ягуар, който беше толкова нов, че имаше само временни номера. Мередит неохотно изпита желание да се качи горе, щом баща му беше там, и слезе от колата.

Грубоватият шофьор на Мат отвори вратата, а зад него през фоайето крачеше Патрик Фаръл, широко усмихнат.

— Ето я и нея — каза Мат на баща си. — Доведох ти я точно както ти обещах — жива и здрава, и дяволски ми е сърдита.

Патрик протегна ръце към Мередит сияещ и я прегърна, а тя извърна лицето си от Мат.

Като обхвана с ръка раменете й, той я обърна към шофьора.

— Мередит, това е Джо О’Хара. Струва ми се, че вие не сте се запознали официално.

Тя се усмихна леко и притеснено, като си спомни двете твърде емоционални срещи, на които шофьорът беше станал свидетел.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Фаръл.

— Казвам се Банкрофт — заяви Мередит твърдо.

— Добре — отговори той и хвърли предизвикателна усмивка на Мат. — Пат — извика той, отправяйки се към вратата, — ще те чакам в колата по-късно.

Миналия път, когато беше идвала тук, Мередит беше твърде разстроена, за да забележи екстравагантния лукс на апартамента. Сега беше твърде напрегната, за да погледне, когото и да било, така че се огледа наоколо и остана наистина впечатлена. Тъй като жилището заемаше целия последен етаж на небостъргача, всички външни стени бяха направени изцяло от стъкло, предоставяйки невероятен изглед към града. Три стъпала водеха от мраморното фоайе към различните жилищни площи, които вместо да бъдат разделени от стени, бяха оставени широко отворени, очертани само от двойки мраморни колони. Право пред нея се простираше дневната, която беше толкова обширна, че можеше да побере няколко гарнитури, десетки столове и маси. Вдясно, на едно ниво по-високо, беше трапезарията, а непосредствено зад нея се виждаше уютна всекидневна с барплот в английски стил. Това беше едно жилище, проектирано и обзаведено с цел развлечение. Беше показно, представително и впечатляващо със своите различни нива и мраморни настилки на пода; беше пълна противоположност на нейното жилище. И въпреки това изключително й хареса.

— И така — попита Патрик Фаръл сияещ, — какво ще кажеш за жилището на Мат?

— Много е хубаво — призна тя. Хрумна й, че присъствието на Патрик би могло да е в резултат на нейната молитва. Нито за момент не допускаше, че той е в течение на желязната тактика на Мат. И тя се закле пред себе си да говори с него насаме, ако е възможно, като го помоли да се намеси.

— Мат харесва мрамор, но на мене не ми е особено комфортно тук. Имам усещането, че съм умрял и са ме закопали.

— Мога да си представя тогава как се чувстваш в баните му от черен мрамор — подхвърли Мередит приятелски.

— Погребан — уточни Патрик, вървейки до нея. Минаха покрай трапезарията и изкачиха трите стъпала до всекидневната.

След това тя седна, той остана прав, а Мат отиде до бара.

— Вие двамата какво бихте искали да пийнете?

— За мене бира — отговори баща му.

— И за мене — обади се тя.

— Ти ще пиеш шери — настоя Мат.

— Той е прав — обясни Патрик. — Не се изкушавам, като гледам как другите пият нещо по-така. Значи — продължи — ти знаеш всичко за мраморните бани на сина ми?

Мередит съжали, че спомена за това.

— Аз… виждала съм някои снимки от жилището в неделния вестник.

— Знаех си! — заяви Патрик и й намигна. — През всичките тия години, винаги когато се появеше снимка на Мат във вестниците или някъде другаде, аз си казвах: „Надявам се Мередит Банкрофт да види това.“ Ти следеше неговото развитие, нали?

— Не! — възкликна тя.

Странно, но именно Мат я спаси от неудобния разговор, като попита:

— Докато сме на тема известност, бих искал да ми кажеш как очакваш да запазим в тайна срещите си — защото адвокатът ти твърди, че това е желанието ти.

— В тайна ли? — Патрик бе изумен. — Защо искаш да направиш това?

— Защото Мередит все още е сгодена за друг — обясни Мат на баща си, после премести погледа си към нея. — От години не слизаш от новините. Хората ще те разпознаят, където и да отидем.

— Ще проверя кога ще бъде готова вечерята — съобщи Патрик и тръгна към трапезарията, оставяйки у Мередит впечатлението, че или умираше от глад, или беше нетърпелив да се махне оттам.

Тя го изчака да се отдалечи, след това гневно заговори:

— Мене няма да ме разпознаят, но тебе сигурно. Ти си секссимвол на Америка; ти си този, чието мото е: „Всичко, което се движи, го вкарай в леглото“. Ти си този, който спиш с рок звезди и след това прелъстяваш камериерките им. Смееш ли ми се? — извика и погледът й се прикова върху неговите безмълвно тресящи се рамене.

Докато отваряше бирата, той й се усмихна леко.

— Откъде измисли всичко това за камериерките?

— Няколко от секретарките в „Банкрофт“ са сред многото ти почитателки — отвърна, изпълнена с презрение. — Четат за тебе в „Татлър“.

— В „Татлър“ ли? — възкликна Мат, като се опитваше да прикрие смеха си зад замислена гримаса. — Това ли е вестничето, което писа, че съм бил взет на борда на НЛО и чуждоземни ясновидци са ми казали какви бизнес решения да взема?

— Не, това беше в „Уърлд Стар“! — отговори му, още по-обезсърчена от неговата реакция. — Видях го в бакалията.

Изведнъж гласът му стана сериозен:

— Аз пък като че ли бях прочел някъде за някаква твоя история с един драматург.

— Това беше в „Чикаго Трибюн“ и те не бяха писали, че имам нещо общо с Джошуа Хамилтън, а че доста често се виждаме!

Взе чашите и ги занесе при нея.

— Имаше ли нещо помежду ви?

Мразейки чувството да бъде изнудвана от него, Мередит стана и взе чашата от ръката му.

— Едва ли. Джошуа Хамилтън беше влюбен в доведения ми брат, Джоел.

Най-сетне изпита удоволствието да види Матю Фаръл напълно объркан.

— Той е влюбен в… твоя какъв?

— Джоел е син на съпругата на дядо ми, но е почти мой връстник, така че още преди години се договорихме да си казваме един на друг „доведен брат“ и „доведена сестра“. Другият й син се казва Джейсън.

Мат сви устни.

— Доколкото разбирам — обобщи той сухо, — Джоел е педи.

Доволната усмивка изчезна от лицето й и тя гневно присви очи.

— Да не си посмял да кажеш нещо противно за Джоел! Той е най-милият, най-добрият човек, когото някога съм познавала! Джейсън е този, който е непочтен и е абсолютно прасе!

— Кой би предположил — каза той и като се усмихваше на буреносните й очи, докосна ръката й, — че примерната дебютантка, която срещнах преди години, всъщност имала толкова много позорни семейни тайни?

Патрик Фаръл, който слушаше смаян разговора им от долното стъпало, видя, че Мередит издърпа ръката си.

— Аз поне не съм спала с всички мои приятели — продължи разпалено тя, — и нито един от тях няма розова коса!

— Кой — попита Патрик със сподавен от смях глас, когато накрая се показа — има розова коса?

Мат погледна объркан и видя, че готвачът влиза с поднос и го оставя на масата в трапезарията.

— Рано е за вечеря — обади се той навъсено.

— Грешката е моя — поясни баща му. — Мислех, че самолетът ми излита в полунощ, но точно след като отиде да вземеш Мередит, разбрах, че полетът ми е в единадесет часа. Затова помолих госпожа Уилсън да ни приготви вечерята един час по-рано.

Мередит, която с нетърпение чакаше да приключи днешният й ден с Мат, беше доволна от ранната вечеря и реши да помоли Патрик да я остави вкъщи на път за летището. Ободрена от тази идея, успя да се държи спокойно по време на вечерята и от време на време се включваше в разговора, ако Мат не участваше. В действителност, въпреки че той седеше начело на масата, а тя отдясно на него, Мередит не си каза дори една дума с него, а не го и погледна. Но краят на вечерята, изглежда, предвещаваше съвсем друго развитие на нещата.

До този момент й се струваше, че Патрик няма никаква представа за неетичните крайности, до които беше прибягнал синът му. Когато обаче тя стана от масата, откри, че видимата му неангажираност и дори неутралитет бяха привидни.

— Мередит — заяви той строго, — ти не обели и дума на Мат, откакто седнахме на тази маса. С мълчание няма да стигнете доникъде. Това, от което имате нужда и двамата, е един горещ, бурен спор, за да изложите всичко открито и да се изясните — след като я целуна за довиждане, погледна сина си с многозначителна усмивка. — Можеш да започнеш веднага. Джо ще ме чака отвън пред входа.

Мередит се изправи моментално.

— Няма да има никакъв спор. Всъщност трябва да си тръгвам. Би ли могъл да ме оставиш вкъщи на път за летището?

Тонът му беше безапелационен и в същото време бащински мил:

— Не бъди глупава, Мередит. Ще останеш тук с Мат и той ще те закара вкъщи по-късно.

— Не съм глупава, господин Фаръл.

— Татко.

— Съжалявам… татко — поправи се тя и тъй като разбра, че това щеше да бъде единственият й шанс да получи неговата подкрепа, добави: — Мисля, че не знаеш защо съм тук сега. Ще ти кажа — твоят син ме изнуди да се срещаме в продължение на единадесет седмици.

Бе убедена, че ще го изненада и той ще поиска обяснение от Мат. И ни най-малко не очакваше да подкрепи сина си срещу нея.

— Той направи необходимото да те спре да направиш нещо, за което може и двамата да съжалявате до края на живота си.

Като че ли й бяха ударили плесница. Обаче не му остана длъжна и заяви:

— Никога не трябваше да ти казвам истината за случилото се преди години. Днес през цялата вечер си мислех, че ти не знаеш защо съм тук сега… — гласът й секна и тя поклати глава, учудвайки се на своята наивност. — Смятах да ти обясня и да те помоля да се намесиш.

Патрик вдигна безпомощно ръка, молейки да бъде разбран, после загрижено погледна към Мат, който стоеше неподвижен.

— Трябва да вървя — каза и плахо добави: — Искаш ли да предам на Джули нещо от тебе?

— Предай й моите съчувствия — отговори тя тихо, обърна се и потърси чантата и палтото си, — че е отраснала в семейство на безсърдечни мъже — не видя, че Мат стисна зъби, но усети ръката на Патрик върху рамото си и въпреки че се спря, отказа да се обърне. Той свали ръката си и тръгна.

В момента, в който вратата се затвори след него, настъпи мълчание… тежко, напрегнато, задушаващо. Мередит направи крачка с намерение да си вземе нещата, но Мат я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Отивам си — обяви тя.

— Ще говорим, Мередит — заяви той с онзи студен, властен тон, който тя особено мразеше.

— Ще трябва физически да ме принудиш да остана тук — предупреди го. — И само ако се опиташ, кълна се, ще поискам да те арестуват сутринта. Господ ми е свидетел!

Ядосан и развеселен, той й напомни:

— Каза, че искаш срещите ни да бъдат насаме!

— Казах, че искам да са тайна.

Мат разбра, че така нямаше да стигне до никъде — нейната враждебност нарастваше. И предприе последното нещо, което искаше да направи: заплаши я.

— Имаме уговорка! Или повече не те е грижа какво ще стане с баща ти?

Гледаше го с такова презрение, че за пръв път се зачуди дали не грешеше по отношение на способностите й да мрази.

— Тази вечер ще говорим — каза той с по-сговорчив тон, — или тук, или у вас. Ти реши къде.

— У нас — отвърна тя тъжно.

Пътуваха в пълно мълчание. Докато отвори вратата на апартамента си, атмосферата трептеше от напрежение.

Мередит отиде направо към лампата и я запали, после застана до камината, защото това беше възможно най-отдалеченото от него място.

— Каза, че искаш да говорим — напомни му и скръсти ръце на гърдите си, готова да посрещне нападките и предизвикателствата му. Остана обаче малко озадачена, когато той не направи и най-малък опит в тази насока, вместо това пъхна ръце в джобовете си и започна да оглежда уютната стая така, като че ли беше очарован от всяка една мебел в нея.

Слисана, тя го гледаше как извади ръка от джоба си и взе от масичката близо до него една снимка на Паркър в рамка. Остави я обратно и плъзна поглед от бюрото през масата за хранене със сребърни свещници върху нея, до креслата в стил Кралица Ана, разположени край огнището.

— Какво правиш? — попита го Мередит предпазливо.

Обърна се и я погледна, а стаеното в погледа му забавление беше толкова изумително, колкото и изреченото от него.

— Задоволявам любопитството си.

— За какво?

— За тебе. За изминалите години. За това как живееш.

— Обичаш кретона — отбеляза той по момчешки усмихнат. — Никога не съм си представял, че предпочиташ пъстрите неща. Прилича ти обаче — антиките и свежите цветя; топло и канещо. Много ми харесва.

— Чудесно, значи мога да умра спокойна — отвърна сопнато Мередит, но все по-смутена заради топлината в очите и в усмивката му. — Сега, за какво искаш да си говорим?

— За едно нещо. Бих искал да зная защо днес си по-сърдита дори от вчера.

— Ще ти кажа — отговори тя, а гласът й трепереше от потиснато презрение. — Вчера побеснях от твоето изнудване и се съгласих да се срещам с тебе в продължение на единадесет седмици, но няма — няма — да участвам в този фарс, който ти очевидно искаш да разиграеш!

— Не те разбирам?

— Претендираш, че искаш примирие. Това обаче, което искаш, е отмъщение, и ти намери по-коварен и по-евтин начин да го постигнеш, отколкото да дадеш под съд баща ми!

— На първо място — изтъкна той, — бих могъл да организирам един публичен процес в съда за петте милиона долара, които ще ти дам, ако това не успее. Мередит, не става въпрос за отмъщение! На срещата точно ти казах защо помолих за това време с тебе. Има нещо между нас — винаги е имало — и дори единадесет години не могат да го унищожат! Искам да получа своя шанс.

Мередит зина срещу него, разгневена от безобразната му лъжа и същевременно развеселена от това, че той действително очакваше да му повярва.

— Това означава ли, че през всичките тия години си изпитвал несподелена любов към мене?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че е така?

— Би трябвало да съм идиот да повярвам! Тази вечер ти обърнах внимание на това, че аз и всеки, който е абониран за списание или чете вестник, знае за стотици твои любовни истории!

— Това твърдение е възмутително и преувеличено, и ти, по дяволите, много добре го знаеш! — тя мълчаливо повдигна вежди.

— По дяволите! — изруга Мат и ядно прокара ръка през косата си. — Не очаквах това. Това не — отдалечи се от нея и попита с жестока ирония: — Ще бъда ли по-убедителен, ако призная, че мисълта за тебе не ме напускаше години наред след развода ни? Да, така беше! Или ли искала да знаеш защо работех като ненормален и поемах безумни рискове, опитвайки се да удвоя и утроя всеки спечелен цент? Би ли искала да знаеш какво направих в деня, когато чистата ми печалба достигна един милион долара?

Зашеметена, невярваща и неволно очарована, Мередит го гледаше втренчено и несъзнателно кимна с глава.

— Направих го — призна той, — воден от някаква натрапчива, безумна решимост да ти докажа, че мога да постигна нещо! Вечерта след поредната изплатена вноска, с която надскочих един милион долара, отворих бутилка шампанско и вдигнах тост за тебе. Не беше дружелюбен тост. Пих за тебе, за моята продажна съпруга — дано цял живот да съжалява за деня, в който ми обърна гръб. Да ти кажа ли — продължи той тъжно — как се чувствах, когато установих, че всяка жена, с която лягах, беше руса като тебе, със сини очи като твоите и че подсъзнателно се любех с тебе?

— Това е отвратително — прошепна потресена тя.

— Точно така се чувствах! — приближи се отново до нея и заговори с по-меко тон: — И тъй като е часът на изповедите, твой ред е.

— Какво искаш от мене?

— Нека започнем със скептичната ти реакция, когато ти казах, че е имало нещо между нас през всичкото това време.

— Няма нищо между нас!

— И ти не намираш за странно това, че никой от двама ни не се е оженил повторно през тези години?

— Не.

— А във фермата, когато помоли за примирие, нищо ли не чувстваше към мене тогава?

— Не! — Мередит лъжеше и го съзнаваше.

— Или в моя кабинет — попита той, изстрелвайки въпрос след въпрос като инквизитор, — когато аз те молех за примирие?

— Не изпитвах нищо в нито един от тези случаи, освен… освен обичайния вид приятелство — отвърна тя малко неубедително.

— И си влюбена в Рейнолдс?

— Да!

— Тогава какво, по дяволите, правеше с мене в леглото миналия уикенд?

Тя си пое разтреперана дъх.

— Беше нещо, което просто се случи. Опитвахме се да се утешим един друг, това е всичко. Беше… приятно, но нищо повече от това.

— Не ме лъжи! Ние не можехме да се наситим един на друг в леглото и ти дяволски добре го знаеш! — след като продължи упорито да мълчи, той я подтикна по-нататък: — И ти не изпитваш абсолютно никакво желание отново да се любиш с мене, така ли?

— Така е!

— Какво би казала да ми дадеш пет минути, за да ти докажа, че грешиш?

— Не — отдръпна се Мередит.

— Наистина ли ме смяташ — прошепна той още по-тихо — за толкова наивен, та да не разбера, че онзи ден в леглото ти ме желаеше така силно, както и аз тебе?

— Сигурна съм, че си достатъчно опитен, за да прецениш как може да се чувства една жена на един дъх разстояние! — отвърна тя и твърде сърдита, за да усети какво всъщност признаваше, добави: — Но с риск да нараня проклетата ти самоувереност, ще ти кажа точно как се чувствах тоя ден! Чувствах се, както винаги съм се чувствала в леглото с тебе — наивна, несръчна и изпълнена със съмнения.

Погледна я, готов да избухне?

— Какво?

— Чу ме — каза тя, но задоволството й от това, че Мат занемя от изненада, беше кратко, защото вместо да се ядоса на оценката за нейните чувства, той опря ръка о стената над камината и започна да се смее. Смя се, докато Мередит така се разяри, че се опита да се измъкне, и тогава изведнъж стана сериозен.

— Съжалявам — извини се той със странна нежна светлина в очите си. Бавно повдигна ръка и погали гладката й страна, изумен и безсрамно доволен, че независимо от нейната вътрешна чувственост тя явно не беше преспала с много мъже. Ако го беше правила, вместо да се чувстваше несръчна в леглото с него, със сигурност щеше да знае, че превръщаше тялото му в ад само с едно докосване. — Господи, ти си прекрасна! — прошепна. Наведе глава с намерение да я целуне, но тя извърна лицето си, така че попадна на ухото й.

— Ако ме целунеш — пошепна той дрезгаво, прокарвайки устни по скулите й, — ще ги направя шест милиона. Ако преспиш с мене тази вечер — продължи, замаян от парфюма й и от нежността на кожата й, — ще ти дам целия свят. Но ако се пренесеш при мене — той прокара уста към ъгълчето на устните й, — ще направя много повече от това.

Прикована от тялото и от гласа му, Мередит се опита да отговори презрително, без да обръща внимание на възбуждащия допир на езика му върху ухото й.

— Шест милиона долара и целия свят ли? — възкликна тя с леко разтреперан глас. — Какво друго би могъл да ми дадеш, ако се пренеса при тебе?

— Рая — като вдигна глава, Мат взе брадичката й между палеца и показалеца си и я принуди да го погледне в очите. С особено тържествен тон той продължи: — Ще получиш рая на златен поднос. Каквото искаш, всичко, каквото поискаш. Разбира се, и себе си. Това е сделка и споразумение — Мередит поглъщаше думите, хипнотизирана от разнежените му сиви очи и дълбокия му глас. — Ще бъдем семейство — добави той, описвайки рая, който предлагаше, и постепенно сведе глава отново до нейната. — Ще имаме деца… бих искал шест — подразни я с устни, опрени в слепоочието й. — Но и с едно ще се задоволя. Не трябва да решаваш и даваш отговор сега — тя пое дъх на пресекулки и Мат реши, че за една вечер достатъчно беше придвижил нещата. Изправи се рязко и й предложи с усмивка: — Помисли си върху това.

Мередит стоеше и гледаше в унес, изненадана и невярваща, как той се обърна и си тръгна, без да каже нито дума повече. Вратата се затвори след него, а тя, все още вцепенена, се опита да асимилира всичко, казано от него. Вероятно той лъжеше. Не, вероятно беше луд. Само това би обяснило неговото решително преследване на тая налудничава цел, която очевидно си беше поставил още преди единадесет години — да докаже, че е достатъчно добър, за да бъде женен за нея, за една Банкрофт. Беше чела статии за някои негови сблъсъци в бизнеса с конкурентни фирми, и в тях се казваше, че той е нечовешки неотстъпчив.

Явно, реши Мередит с истеричен, смутен кикот, тя наистина беше новата „цел за превземане“ на Матю Фаръл. Не можеше да повярва, че в действителност не е била излизала от ума му през годините след раздялата им. Господи, та той никога не й беше казал „обичам те“, докато бяха женени — дори в най-страстните моменти. За някои неща обаче тази вечер му повярва. Сигурно беше прекарал първите години в упорит труд, за да докаже на нея и несъмнено на баща й, че можеше да направи състояние. Беше правдоподобно, помисли си с тъжна усмивка — същото се отнасяше и за наздравицата с шампанското, която бил вдигнал в нощта на първия милион долара. Отмъстителен докрай, реши развеселена. Нищо чудно, че беше станал такава сила, с която трябваше да се съобразяват в света на бизнеса! Стори й се, че малко й поолекна. При тази мисъл, и с неохота си даде сметка за още една причина, за още нещо, което беше казал Мат: винаги е имало нещо между тях. Това беше истина. Още от първата вечер на запознанството им между тях се беше установило внезапно и необяснимо разбирателство, една връзка, която ги беше сближила бързо през онези далечни дни във фермата. Беше го почувствала тогава, но беше шокирана, — когато разбра, че и Мат го е усетил и го съзнава. Същото необяснимо усещане се беше появило по време на злочестия им обяд, когато той беше подразнил при избора й на питие. Беше разцъфнало отново във фермата, когато сложи ръката си в неговата и го помоли за примирие, след това стана по-силно, по-вълнуващо, когато вечерта седяха във всекидневната и разговаряха за бизнес. Като че ли бяха родени приятели. Беше й невъзможно да мрази Мат за каквото и да било.

Мередит стана с въздишка, изгаси лампата и тръгна към спалнята си. Стоеше до леглото и разкопчаваше блузата си, когато останалата част от думите му, онези, които съзнателно се опитваше да не си припомня, нахлуха в главата й и ръцете й застинаха върху копчетата. „Ако преспиш с мене тази вечер, ще ти дам целия свят. Но ако се пренесеш при мене, ще получиш рая на златен поднос. Каквото искаш, всичко, каквото поискаш. Разбира се, и себе си. Това е сделка и споразумение.“

Хипнотизирана, Мередит стоеше неподвижна. След това тръсна глава и се доразсъблече. Това беше един фатален мъж. Нищо чудно, че жените падаха в краката му. Само споменът за гласа му, нашепващ ония неща в ухото й, караше ръцете й да треперят. Наистина, отсъди тя, само ако можеше да задържи този страхотен сексапил, не би имал нужда да работи, за да прави пари. Усмивката й угасна, като си помисли на колко ли други жени беше предложил рая си, но знаеше добре отговора — на нито една. В клюкарските колонки за личния му живот никога не беше прочела и дума, с която да се намеква за нещо друго, освен че живее сам. Почувства се неизмеримо по-добре, след като си спомни това. Но беше твърде изтощена от емоционалната бъркотия през последните два дни, за да се замисли дали това не беше малко странно.

Когато си легна, се замисли за Паркър и настроението й рязко се понижи. През целия ден се беше надявала, че ще й се обади. Независимо от начина, по който се бяха разделили, чувстваше, че нито един от тях не искаше да сложи край на годежа. Мина й през ума, че може би той очаква тя да му се обади. Утре, реши тя, ще му позвъни. И отново би се опитала да го накара да разбере.