Джудит Макнот
Рай (37)

Глава 37

В полунощ Мат все още лежеше буден. Упорито стискаше очи, но съзнанието му беше обсебено от мисълта, че Мередит спи в стаята отсреща. В 12.30 се обърна по гръб и разстроен, изпи едно хапче от шишенцето с приспивателните. В 1.15 отви капачката и взе още едно.

Лекарството му помогна да заспи, но под влиянието му той започна да я сънува… Безкрайни, горещи сънища… Мередит се обръщаше в ръцете му гола и копнееща, прекарваше ръце по тялото му, караше го да стене от удоволствие. Той я любеше, отново и отново, докато накрая я уплаши, тъй като не можеше да се спре… Проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато тя умолително извиха: „Мат, спри, спри!“

После му каза, че сънува… „Ако не се събудиш, ще извикам лекар.“

Не искаше лекар, искаше нея. Опита се отново да мине върху нея, но тя го задържа долу, до себе си, и сложи ръка на челото му… Предложи му кафе… „Моля те, събуди се! Донесла съм ти кафе“

Кафе ли?

Мередит прошепна нежно в ухото му: „По дяволите, ти сънуваш! Събуди се?“

Тя никога не ругаеше, така че имаше нещо нередно със съня му. Нещо не беше наред.

С мъка отвори очи и опитвайки се да се ориентира, се взря в красивото й лице. Беше се навела над него, държеше го за раменете и го гледаше загрижено.

— Какво има?

Мередит разхлаби хватката си, отпусна се на леглото до него и въздъхна с облекчение.

— Мяташе се и говореше насън толкова високо, че те чух чак в другата стая. Като не можах да те събудя, се паникьосах. Слава богу, поне челото ти беше студено. Ето, донесох ти малко кафе — добави тя и посочи чашата върху нощното шкафче.

Мат послушно седна. Облегна се на таблата и прокара ръка през косата си.

— От сънотворните е — обясни той. — Две от тях са достатъчни да поразят и ядрена глава.

Тя вдигна шишенцето и прочете етикета върху него.

— Тук пише, че трябва да се взима само по една таблетка.

Мат мълчаливо се пресегна за чашата и изпи кафето. После облегна глава назад и за няколко минути затвори очи, оставяйки топлината и кофеина да задействат. Беше се отпуснал безгрижно, незаинтересован за нещата, които го бяха притеснявали предишната нощ.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Мередит.

— Значително. Кафето ти е чудесно.

— Всяка жена трябва да има поне едно кулинарно постижение — нещо, с което да се представи, когато се наложи.

— Кой твърди това?

— Едно списание. Прочетох го в зъболекарския кабинет — отговори тя, подсмивайки се лекичко. — Моето най-голямо кулинарно постижение е кафето. А сега би ли искал да закусваш?

— Каквото и да приготвиш, ще бъде великолепно — каза той. — Ще закуся долу, след като взема душ.

Когато Мередит излезе от стаята, Мат затвори очи и стисна зъби, разярен и невярващ. Независимо от всичко случило се в миналото тя все още го възбуждаше! Ако това, което изпитваше към нея, се свеждаше единствено до страст, би могъл да си прости. Но не можеше да си прости този внезапен копнеж да бъде отново част от нея… да бъде обичан от нея.

Преди единадесет години се беше влюбил в Мередит почти от пръв поглед и дълго след това животът му беше преследван от спомена за смеещата се, горделива и превзета осемнайсетгодишна хлапачка.

Беше преспал с десетки жени и всичките бяха много по-опитни от нея. С тях половият акт беше просто акт на взаимно задоволяване. С Мередит беше акт на дълбока красота. Изключителен. Изстрадан. Вълшебен… Поне така се беше чувствал навремето. Вероятно, реши той сега, защото беше толкова луд по нея, че не правеше разлика между въображение и действителност. Беше го пленила на осемнадесет, но на двадесет и девет още повече застрашаваше душевния му мир, защото се беше променила и промените го интригуваха и привличаха. Младежката й изтънченост беше придобила бляскава елегантност и все пак нежната й уязвимост все още блестеше в очите й. На осемнадесет притежаваше неподправена искреност, която го беше очаровала и изненадала; на двадесет и девет — вече просперираща бизнес дама, беше все така естествена и пряма, както преди. Изглежда беше напълно безразлична към красотата си. Нито веднъж вчера не се беше погледнала в огледалото в трапезарията. За разлика от други красиви жени, които познаваше, тя не позираше, не маниерничеше, нито прокарваше пръсти през разкошната си коса, за да привлече вниманието.

Кръвта на Мат се разбушува, ръцете го засърбяха от желанието да я обсипе с ласки. Изведнъж му дойде наум изкусителна идея: може би ако я имаше само още веднъж, той би могъл да утоли жаждата си за нея и завинаги да я отстрани от своя живот… Ругаейки под носа си, стана от леглото и си навлече халата. Беше напълно ненормален, щом би могъл дори само да си помисли за някаква интимност с нея.

Изведнъж се запита защо, по дяволите, го беше навестила във фермата?

На този въпрос беше отговорила сама: „Искам примирие…“

Добре, беше се съгласил с това. Защо обаче все още беше тук? Не беше дошла да си играят на семейство, това беше сигурно. Защо тогава му носеше кафе в леглото и правеше всичко възможно да го очарова и разоръжи?

Отговорът му подейства като студен душ и той занемя от собствената си глупост: „Искам оня имот в Хюстън за «Банкрофт» — беше казала, — но не можем да си позволим да платим тридесет милиона“.

Господи, тя му действаше като наркотик! Напълно замъгляваше разсъдъка му. Мередит настояваше да купи земята в Хюстън на първоначалната й цена и очевидно беше склонна да направи всичко, за да го постигне, включително и да услужи на низките му страсти. Извинението й, желанието й за помирение, съпружеската грижовност, с която го обграждаше през този уикенд… Всичко беше предназначено да го доведе до пълна капитулация! Отвратен от нейното двуличие и своята наивност, Мат отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа в навалелия навън сняг. В съзнанието му отново се яви тя, застанала смирено до леглото му: „Приемам това като вид наказание…“

Наказание ли? Смиреност ли? Мередит не притежаваше и една мека кост в тялото си. Тя и баща й премазваха всеки, който се изпречеше на пътя им, и като че ли това беше тяхно божествено право! Единствената промяна у нея беше, че вече притежаваше решителност и твърдост. „Без съмнение ще легне с мен, ако това ще й осигури Хюстън“ — мислеше си той вече с отвращение, а не със страст.

Като се обърна, той вдигна куфарчето си от пода и извади клетъчния телефон, който винаги държеше там. Сю О’Донъл от съседната ферма отговори на позвъняването му и след като нетърпеливо отговори на въпросите й за семейството му, Мат стигна до същността на проблема:

— Затрупано е догоре със сняг. Би ли помолила Дейл да разчисти пътя по-скоро?

— Можеш да разчиташ — съгласи се тя веднага. — Щом се върне следобед, ще го накарам да дойде при теб.

Ядосан, че няма да стане бързо, но неспособен да измисли друго решение, Мат затвори телефона и се отправи към банята, за да вземе душ. Преди страстта му да го изкуши да направи нещо, което щеше да му коства малкото гордост, която му беше останала, той щеше да отпрати Мередит!