Джудит Макнот
Рай (33)

Глава 33

Колите буквално пълзяха по Лейк Шор Драйв. Изнервена, Мередит се надяваше, че влошаващото се време не беше предвестник на задаващите се събития. Когато напускаше гаража, дъждът беше примесен със суграшица, а вятърът духаше така силно, като че ли искаше да отвее колата й. Пред нея се виждаше огромно море от святкащи задни стопове, на изток езерото Мичиган кипеше като зрящо гърне.

Тя се опитваше да се концентрира, сгушена на топло в колата.

Преди да стигне до апартамента му, трябваше да мине край охраната, която всички луксозни сгради имаха, за да предпазват наемателите си. Ако името й не е в списъка на очакваните гости, никога нямаше да я пуснат да се приближи до асансьорите. Ръцете й несъзнателно стиснаха кормилото. Започваше да я обзема луда паника. Колите вече се движеха нормално и тя набра скорост. По някакъв начин трябваше да блъфира пред охраната, за да я пуснат. Ако системата за сигурност на „Бъркли Тауърс“ е подобна на осигурителните системи на другите луксозни сгради, това нямаше да е проста задача. Вероятно пазачът щеше да я пусне във фоайето, където човекът от охраната щеше да я попита за името й. И когато не го намереше сред записаните, щеше да й предложи да използва телефона за връзка с Мат. А нали в това беше проблемът… Тя не знаеше телефона му, но дори и да беше обратното, не беше сигурна, че той щеше да я приеме. Трябваше да намери начин охраната да я пусне вътре, без да предупреди Мат, че идва.

Двадесет минути по-късно Мередит спря колата си на отбивката пред сградата.

Пазачът я посрещна с чадър, за да я предпази от дъжда, и тя му подаде ключовете от колата си. После отвори куфарчето си и извади голям плик, съдържащ поща за баща й.

От момента, в който влезе в луксозното фоайе и тръгна към регистратурата, всичко се разви точно така, както го бе предвиждала. Мъжът от униформената охрана попита за името й, после провери списъка и като не го намери, й посочи телефона в злато и слонова кост на плота.

— Като че ли името ви не е в списъка тази вечер, госпожице Банкрофт. Бихте могли да се обадите на господин Фаръл, ако използвате този телефон. Трябва ми разрешение от него, за да ви пусна. Съжалявам за безпокойството.

Той беше съвсем млад, забеляза тя с облекчение, и имаше по-голяма вероятност да се поддаде на играта й, отколкото някой по-възрастен, изпечен бодигард.

Мередит му отправи усмивка, която би разтопила и тухла.

— Няма защо да се притеснявате — погледна името му върху значката на ревера. — Напълно ви разбирам, Крейг. Номерът му обаче е в тефтерчето ми.

Усетила възторжения му поглед, започна да рови из чантата си за малкия телефонен указател. Усмихна се извинително и продължи да рови, после бръкна в джобовете на палтото си и накрая погледна пощенския плик.

— О, не! — избухна тя, като си придаде съкрушен вид. — Бележникът ми не е у мен! Крейг, господин Фаръл чака тези документи — размаха плика пред него. — Трябва да ме пуснете.

— Разбирам — промърмори младежът, — но не мога. Ще бъде нарушение на правилата.

— Аз наистина трябва да се кача — умолително обясни тя и направи нещо, което при други обстоятелства никога не би си позволила. Погледна човека право в очите и с неочаквана усмивка запита: — Не съм ли ви виждала някъде? О, да. В магазина. Да, разбира се, в магазина!

— Какъв магазин?

— „Банкрофт и компания“! Аз съм Мередит Банкрофт — обяви тя.

Крейг щракна с пръсти.

— Знаех си! Знаех си, че ви познавам. Виждал съм ви в новините и във вестниците. Аз съм ваш почитател, госпожице Банкрофт.

Устните й се изкривиха в отговор на това жизнерадостно, наивно възхищение.

— Сега, когато знаете, че не съм някакъв криминален елемент, може ли да направите изключение?

— Не — когато тя отвори уста, за да заспори, Крейг обясни: — Това няма да ви помогне. Не можете да слезете от асансьора в сградата, защото вратите няма да се отворят, ако не притежавате ключ или ако някой отгоре не ви отвори.

— Разбирам — Мередит окончателно бе обезсърчена, но неговото следващо предложение почти я накара да припадне от уплаха.

— Ще ви кажа какво ще направим — обяви той, като вдигна слушалката и натисна няколко от бутоните. — Господин Фаръл ни е предупредил да не го безпокоим за гости, които не са записани в списъка, но аз сам ще му се обадя и ще го уведомя, че сте тук.

— Не! — възкликна тя, знаейки какво ще чуе от Мат. — Искам да кажа, правилата са си правила и вие не трябва да ги нарушавате.

— Заради вас ще го направя — отвърна той с усмивка и после проговори по домофона: — Тук е охраната във фоайето, господин Фаръл. Госпожица Банкрофт очаква да ви види. Да, господине, госпожица Банкрофт… Не, не Банкър, Банкрофт. Знаете — универсалният магазин „Банкрофт“.

Не би могла да погледне лицето му, след като Мат му наредеше да я изхвърли. Тя посегна да затвори чантата си и се приготви за пораженческо отстъпление.

— Да, господине. Ще го направя. Госпожице Банкрофт — спря я Крейг, когато вече си бе тръгнала, — господин Фаръл нареди…

Тя преглътна.

— Мога да си представя какво…

Младежът извади ключовете си от асансьора и кимна:

— Нареди да се качите.

Шофьорът на Мат, облечен в измачкани черни панталони и бяла риза с навити ръкави, й отвори вратата.

— Насам, мадам — упъти я той с дрезгав глас и акцент от Бронкс, звучащ като в гангстерски филм от тридесетте години.

Треперейки от напрежение и решимост, тя го последва през фоайето, после през огромната всекидневна с бели мраморни подове, към трите бледозелени канапета, които образуваха широк полукръг около широка ниска масичка.

Погледът на Мередит нервно заподскача от дъската за табла към побелялата глава на мъжа, седнал на едно от канапетата, после обратно към шофьора, който очевидно бе играл с другия преди нейната визита. Джо заобиколи масичката, седна на съседното канапе и се облегна с ръце зад тила, гледайки я с очарователна развеселеност. Объркана, тя се втренчи в шофьора, после — във възрастния човек, който я наблюдаваше с хладно мълчание.

— Дойдох, за да се срещна с господин Фаръл — обясни.

— Тогава си отвори очите, момиче! — изстреля той и се изправи. — Пред теб съм.

Мередит продължаваше да го гледа напълно замаяна. Беше слаб и строен мъж, с бяла вълниста коса, с добре подстригани мустаци и пронизващи светлосини очи.

— Трябва да има някаква грешка. Дойдох, за да се видя с господин Фаръл.

— Сигурно имаш проблем с имената, момиче — прекъсна я бащата на Мат с презрение. — Моето име е Фаръл и твоето не е Банкрофт, а все още е Фаръл, от това, което чух.

Тя внезапно осъзна кой е този човек и сърцето й спря за миг от враждебността, която той излъчваше.

— Аз… не ви познах, господин Фаръл — промърмори. — Необходимо ми е да говоря със сина ви.

— Защо? Какво, по дяволите, искаш?

— Искам да видя Мат — настояваше Мередит. Не можеше да повярва, че този висок, здрав, сърдит мъж, който стоеше пред нея, беше същият блуждаещ, разсипан човек, когото навремето беше срещнала във фермата.

— Не е тук.

Тя беше преживяла толкова неща този следобед, че нямаше никакво намерение да бъде разигравана.

— В такъв случай — отговори — ще го чакам, докато се върне.

— Ще трябва дълго да чакаш — саркастично заяви Патрик. — Той е във фермата в Индиана.

Това беше лъжа.

— Секретарката му каза, че си е у дома.

— Там е неговият дом, момиче — каза той, приближавайки се към нея. — Спомняш си го, нали? Би трябвало. Ти сама дойде там.

Внезапно Мередит се уплаши от гнева, събрал се зад суровите черти, и отстъпи назад.

— Промених решението си. Ще говоря друг път с Мат — обърна се, за да си тръгне, но изхърка от ужас, когато Патрик Фаръл я сграбчи за ръката и я завъртя така, че буреносното му лице се намери само на сантиметри от нейното.

— Стой надалеч от Мат, чуваш ли ме? Преди години почти го уби и сега няма да позволя да се върнеш в живота му и да го разсипеш окончателно!

Мередит се опита да откопчи ръката си, но като не можа, яростта й надделя над страха.

— Не желая вашия син — информира го с презрение. — Искам развод, но той не смята да ми помогне.

— Аз наистина не знам защо най-напред той поиска да се ожени за теб, а сега пък, по дяволите, не мога да разбера защо иска да остане женен за теб! — отбеляза той, пускайки ръката й. — Ти предпочете да убиеш детето му, вместо да задържиш в проклетата си утроба един Фаръл от по-ниско потекло.

Болката и яростта я прерязаха с хиляди ножове.

— Как смеете да твърдите такова нещо! Тогава направих спонтанен аборт!

— Ти сама си направила аборт! — изкрещя й. — Направила си аборт, когато беше бременна в шестия месец, и тогава изпрати телеграмата на Мат. Проклетата телеграма, след като всичко беше свършило!

Мередит беше стиснала зъби, за да спре болката, която бе крила дълбоко в себе си толкова години, но повече не можеше да я задържи. Тя експлодира срещу бащата на човека, който беше причината за всичките й страдания.

— Да, изпратих му телеграма, телеграма, с която му обяснявах, че съм направила спонтанен аборт, а вашият драгоценен син дори не си направи труда да ми се обади! — очите й се напълниха със сълзи.

— Предупреждавам те, момиче — започна той с ужасяващ глас, не си играй с мен! Знам, че Мат се върна, за да те види. Знам каква беше телеграмата, защото видях него, видях и нея.

— Той се е върнал, за да… ме види? — изведнъж нещо странно и сладко разцъфтя в сърцето й и после внезапно умря. — Това е лъжа — произнесе безизразно. — Може и да се е върнал, но не е било, за да ме види, тъй като не го направи.

— Да, не те видя! — гневно я прекъсна баща му. — И ти много добре знаеш защо, нали? Лежеше в крилото „Банкрофт“ на болницата и беше забранила да го пуснат там — като че ли накрая цялата му ярост се бе изчерпала, той отпусна рамене и я изгледа с безпомощно отчаяние. — Кълна се в Бога, не знам как можа да направиш такова нещо! Когато махна бебето си, той беше подивял от мъка, но когато не поиска да го видиш, това едва не го уби. Дойде във фермата и остана там. Не искаше да се върне в Южна Америка. Седмици наред го гледах как се дави в алкохол. Виждах го да прави това, което аз правех със себе си години наред. Успях да го отърва. После го изпратих обратно в Южна Америка, за да се излекува от теб.

Тревожни звънци заехтяха в главата й. Крилото „Банкрофт“ беше кръстено на баща й, защото беше дарил парите за строежа му, лекарят бе стар приятел на баща й. Всички, които беше срещала или с които беше разговаряла в болницата, бяха по някакъв начин благодарни на баща й. А Филип ненавиждаше Мат. Ето защо той трябва да е… не, не е могъл… Пронизващо щастие премина през нея, разбивайки ледената обвивка, в която бе сърцето й през всичките единадесет дълги години. Страхувайки се да повярва на бащата на Мат, но страхувайки се и да не би да не му повярва, тя повдигна насълзените си очи към каменното му лице.

— Господин Фаръл — прошепна с треперещ глас, — наистина ли Мат дойде, за да ме види?

— Знаеш много добре, че това беше причината — отговори Патрик, но когато се вгледа в нещастното й лице, видя там объркване, а не измама. Изведнъж го обхвана мъчително подозрение, че тя не е знаела нищо.

— И вие сте видели тази… телеграмата, която се предполага, че съм му изпратила, за това, че съм направила аборт. Какво точно пишеше в нея?

— Там… — поколеба се той, търсейки очите й, разкъсван между съмнението и вината. — Там се казваше, че си направила аборт и ще се разведеш.

Цветът изчезна от лицето на Мередит. Стаята започна да се върти пред погледа й и тя стисна облегалката на канапето, за да остане права. Плата от смъртна ненавист към баща си. Беше потресена, а съжалението я свали почти на колене, съжаление за всичките тези страшни, самотни месеци след нейния спонтанен аборт и всичките години на потискана мъка от последвалото пренебрежение на Мат. Но това, което буквално я изгаряше, бе мъка, дълбока, режеща, пронизваща мъка за загубеното дете и за това, че бе станала жертва на бащините си манипулации. В очите й нахлуха горещи сълзи.

— Не съм искала да правя аборт, не съм изпращала телеграмата… — гласът й пресекна, когато погледна към Патрик. — Кълна се, че не съм!

— Тогава кой е?

— Баща ми! — извика тя. — Трябва да е бил баща ми! — отпусна глава и раменете й се разтресоха от мълчаливи хълцания. — Трябва да е бил баща ми…

Патрик гледаше втренчено момичето, което някога синът му бе обичал до безумие. Всяко късче от тялото й крещеше от мъка, гняв и болка. Той се колебаеше, но потресен от това, което видя, с отчаяна сила прегърна снаха си.

— Може да съм глупак — измърмори яростно, — но ти вярвам — вместо надменно да отхвърли докосването му, както беше очаквал, Мередит се вкопчи в него с дълбоки, пронизващи хлипания, които разтърсваха слабичкото й тяло.

— Съжалявам — ридаеше неутешимо тя, — съжалявам.

— Хайде, хайде — шепнеше й, безпомощно потупвайки я по гърба. През насълзените си очи видя О’Хара да се отправя към кухнята и я притисна още по-плътно.

— Поплачи си — тихичко й говореше, борейки се с гнева срещу баща й. — Изплачи всичко това — Патрик държеше младата жена в ръцете си и се опитваше да мисли. Докато тя се успокои, той вече знаеше какво иска да направи, но не знаеше как. — По-добре ли се чувстваш? — попита и подхвана леко брадичката й, за да я погледне. Когато тя кимна малко глуповато и прие носната му кърпа, той продължи: — Добре. Изтрий си очите, а аз ще ти донеса нещо за пиене. След това ще поговорим какво ще правим.

— Знам точно какво ще направя! — отговори яростно Мередит, изтривайки очите и издухвайки носа си. — Ще убия баща си.

— Няма да можеш, ако аз пръв стигна до него — заведе я до канапето и я настани там, а той се отправи към кухнята. След няколко минути се върна с чаша шоколад, от който се вдигаше пара.

— Сега — каза той, когато тя изпи горещата течност — нека да поговорим за това, което ще кажеш на Мат.

— Ще му кажа истината.

Патрик кимна, като безуспешно се опита да скрие задоволството си.

— Точно това трябва да направиш. В края на краищата все още си негова съпруга и той има право да знае какво се е случило. И защото той е твой съпруг, трябва да те изслуша и да ти повярва. Двамата имате и други задължения — да простите и забравите, да се утешите и да уважите семейната клетва…

Тя осъзна какво цели той и посегна да остави чашата върху масата. Патрик Фаръл беше син на ирландски емигранти. Очевидно дълбоко вярваше в това, че хората се обвързваха за цял живот, и сега, когато вече знаеше истината за сина си и за Мередит, настъпваше.

— Господин Фаръл, аз…

— Казвай ми татко — когато тя се поколеба, топлината веднага изчезна от очите му. — Няма значение. Естествено, че момиче като теб не би искало да…

— Не, не е това — изчерви се от срам, спомняйки си презрението, което беше изпитвала към него преди. — Просто не трябва да имате надежди за Мат и мен — необходимо беше Патрик Фаръл да разбере, че беше твърде късно да спасяват брака си, но тя не можеше да продължава да го наранява, казвайки му открито, че не обича сина му. Единственото, което искаше, бе възможността да обясни на Мат за спонтанния аборт и да го помоли за прошка. Искаше да му даде и своята прошка. Отчаяно искаше да направи това.

— Господин Фаръл… татко — поправи се объркана, — това, което се опитвате да направите, няма да стане. Не може. Ние с Мат се познавахме само за няколко дни, преди да се разделим, а това не е достатъчно време, за да…

— За да разбереш дали обичаш някого? — довърши мисълта й Патрик, когато Мередит безпомощно замълча. Гъстите му бели вежди се надигнаха насмешливо. — В момента, в който погледнах жена си, разбрах, че тя е единствената за мен.

— Аз не съм толкова импулсивна — отговори Мередит и в следващия миг пожела да потъне в земята, защото очите му заблестяха с познатата ирония.

— Била си много импулсивна преди единадесет години — напомни й многозначително. — Мат е бил с теб само една нощ в Чикаго и ти забременя. Той самият ми каза, че не си имала други преди него. Така че, струва ми се, доста бързо си решила, че Мат е този, който ти трябва.

— Нека да не се връщаме към това — помоли го, разтреперана, вдигайки ръката си, като че ли да спре думите му. — Не разбирате какво съм чувствала към сина ви през цялото това време. Напоследък между мен и Мат се случиха някои неща. Толкова е сложно…

Патрик я погледна възмутен.

— Няма нищо сложно. Ти си обичала сина ми и той те е обичал. Ще ви трябва малко време, за да преоткриете чувствата, които сте изпитвали един към друг. Ето, всичко е толкова просто.

Мередит почти се засмя на категоричното определение на ситуацията, но от реакцията й веждите му се надигнаха неодобрително.

— Не е зле да решиш по-бързо какво ще правиш, защото има едно момиче, което го обича, и той може да се ожени за нея.

Навярно имаше предвид момичето, чиято снимка беше върху бюрото на Мат, и сърцето й смешно подскочи, когато се изправи, за да си тръгне.

— Мат отказва да ми се обади по телефона, а трябва да разговарям с него сега повече от когато и да било — каза.

— Фермата е най-доброто място за това — Патрик се усмихна и се изправи рязко. — Ще ти трябват само няколко часа, за да стигнеш дотам. През това време ще измислиш най-добрия начин да му разкажеш всичко.

— Какво? Изключено. Въобще не е добра идеята да го видя сам във фермата.

— Смяташ, че имаш нужда от бавачка ли?

— Мисля, че се нуждаем от съдия. Надявах се, че вие ще бъдете доброволец и тримата бихме могли да се срещнем тук, когато той се върне.

Той сложи ръце на раменете й:

— Мередит, върви във фермата. Там е мястото, където можеш да му кажеш всичко. Никога няма да ти се отвори по-добър шанс. Фермата е продадена. Затова Мат е там, да прибере някои лични вещи. Телефонът е прекъснат, така че никой няма да ви безпокои. Не може да потегли нанякъде с колата си, защото е на ремонт, а Джо няма да го прибере по-рано от понеделник сутринта — видя, че тя започна да се поддава, и с радост продължи да я увещава: — Между вас има цели единадесет години, изпълнени с омраза и болка, и още тази нощ ти би могла да сложиш край на всичко това! Знам как си се чувствала, когато си мислела, че Мат не се интересува от теб или от бебето, но представи си как се е чувствал той през всичките тези години. Към девет тази вечер целият този кошмар би могъл да бъде зад двама ви. Бихте могли да бъдете приятели, каквито бяхте — тя изглеждаше готова да капитулира, но все още се колебаеше и затова Патрик подличко подхвърли: — След като се наприказвате, можете да отидете в мотел „Едмънтън“ и да останете там.

Колкото повече Мередит разсъждаваше над аргументите му, толкова повече разбираше, че той е прав. Без телефон Мат не би могъл да извика полиция, за да я арестува за влизане в чужда собственост. Без кола не би могъл да замине и да я изостави. Ще трябва да я изслуша — ще не ще. Тя си помисли как се е чувствал и все още се чувства той след онази чудовищно нелепа телеграма, която бе получил. Изведнъж силно пожела да направи това, което предлагаше Патрик — да сложи край на недоразуменията между тях веднага и да се разделят като приятели.

— Ще трябва да се отбия вкъщи, за да взема някакви дрехи — каза тя.

Той й се усмихна с толкова сърдечна нежност и одобрение, че гърлото й се сви от вълнение.

— Караш ме да се чувствам горд с тебе, Мередит — прошепна възрастният мъж и тя осъзна: той бе убеден, че срещата с оскърбения му син нямаше да бъде никак лесна.

— По-добре да тръгвам — изправи се на пръсти и импулсивно и горещо го целуна по бузата. Той я притисна към себе си в здрава прегръдка и този жест я трогна. Не можеше да си спомни кога за последен път собственият й баща я беше прегръщал.

— Джо ще те закара — каза Патрик с надебелял от вълнение глас. — Започва да вали сняг и пътищата може да са лоши.

Мередит отстъпи и поклати глава.

— Предпочитам да взема моята кола. Свикнала съм да шофирам в сняг.

— Все пак ще се чувствам по-добре, ако Джо шофира — настояваше той.

— Ще се оправя.

Мередит вече си бе тръгнала, когато си спомни, че тази вечер трябваше да вечеря с Лиза и да посети откриването на последната изложба на приятеля й.

— Мога ли да използвам телефона? — попита тя Патрик.

Лиза беше разочарована, дори малко се разсърди. Когато Мередит й каза къде и защо отива, приятелката й побесня от жестокостта на Филип Банкрофт.

— Господи, Мер, през всичките тези години двамата с Мат да мислите един за друг такива неща, и то само заради това копеле баща ти… — тя се спря в средата на тирадата и трезво завърши: — Желая ти успех тази вечер.

След като Мередит си тръгна, Патрик мълча дълго, после погледна през рамо Джо, който беше застанат на вратата на кухнята.

— Е — попита той с възторжена усмивка, — какво ще кажеш за снаха ми?

Джо се отлепи от рамката на вратата и влезе във всекидневната.

— Мисля, че щеше да е по-добре да я закарам до фермата, Патрик. По този начин и тя не би могла да си тръгне, защото няма да разполага с кола.

— Тя сама взе решението. Ето защо не иска ти да я закараш.

— Мат няма да й се зарадва, като я види — поклати глава Джо.

— Той й е ужасно сърдит. Не, нещо по-лошо. Никога не го бях виждал такъв. Споменах името й вчера и той ме погледна така, че кръвта ми се смрази. От някакви телефонни разговори, които дочух в колата, той смята да купи нейния магазин. Никога не съм виждал друг, който да може да влезе под кожата му така, както тя.

— Знам. Тя е единствената, която е успяла да го направи.

О’Хара изучаваше изражението на Патрик, изпълнено със задоволство, и веждите му се свиха.

— Ти се надяваш, че след като тя разкаже на Мат за гадостите, които е направил баща й, и след като синът ти се успокои, той няма да я пусне да си отиде от фермата, така ли?

— Разчитам на това.

— Обзалагам се на пет долара, че бъркаш.

— Залагаш срещу предвижданията ми?

— Е, при други обстоятелства не бих заложил на пет, а на десет, че когато Мат погледне красивото й лице и види как изглеждат очите й, когато плаче, ще я отведе в леглото си и ще се опита там да я успокои.

— А защо мислиш, че няма да направи точно това?

— Защото е болен, затова.

Патрик се засмя.

— Не преувеличаваш ли?

— Болен е като куче! — настояваше Джо. — Цяла седмица го гони грипът и въпреки това отиде в Ню Йорк. Когато го взех от летището вчера, така кашляше в колата, че изтръпнах.

— Искаш ли да заложиш на десет долара?

— Съгласен.

Седнаха да продължат играта си, но Джо се колебаеше.

— Патрик, оттеглям си баса. Не е честно да ти взема парите. Почти не си виждал Мат тази седмица. Гарантирам ти, че ще е твърде болен, за да иска да я задържи там.

— Може да е бесен, но не може да е толкова болен. Мат взе рецепта от лекаря, преди да тръгне за Индиана. Обади ми се, че се чувства по-добре.

— Блъфираш, очите ти те издават.

— Ако ти стиска, можеш да вдигнеш залога.