Джудит Макнот
Рай (27)

Глава 27

Чакаше ги една сребриста лимузина. Шофьорът, мъж със счупен нос и физика на бик, държеше задната врата отворена за дамата. Обикновено Мередит намираше возенето в подобни коли удобно и приятно, но сега остана неприятно изненадана. Успя да скрие уплахата си, докато шофьорът прелиташе с лимузината на завоите, но когато задмина на червено автобус от градския транспорт, отправи притеснен поглед към Мат.

Той й отговори с мълчаливо свиване на рамене.

— Джо не се е отказал от мечтата си да кара в Индите.

— Това не са Индите — посочи тя напред с ръка, но трябваше отново да се хване за дръжката при следващия завой.

— А той не е шофьор.

— Така ли? Какъв е тогава?

— Бодигард.

Стомахът й се сви. Очевидно Мат беше правил неща, за които някои го мразеха и биха могли физически да го наранят. Опасността никога не я беше привличала, обичаше мира и сигурността, а да наемеше бодигард й се струваше малко варварско.

Никой от тях не проговори, докато не спряха пред „Ландрис“ — един от най-елегантните и представителни ресторанти в Чикаго.

Облечен във фрак, метр д’отелът който беше съсобственик на ресторанта, се намираше на обичайното си място близо до входната врата. Мередит познаваше Джон от ученическите си години, когато баща й често я водеше тук на обяд, а той изпращаше на тяхната маса специално за нея екзотични разхладителни напитки.

— Добър ден, господин Фаръл — поздрави той официално, но когато се обърна към Мередит, добави със сияйна усмивка: — Винаги е удоволствие да ви видя, госпожице Банкрофт.

Тя хвърли бърз поглед към Мат. Как ли се бе почувствал, след като разбра, че беше добре позната в ресторанта, избран от него? Докато ги водеха към тяхната маса, видя няколко познати, които обядваха тук. Съдейки по учудените им погледи, всички те разпознаха Мат и несъмнено бяха озадачени от факта, че тя щеше да обядва с човека, публично обиден от нея. Шери Уидърс, една от най-големите клюкарки в кръга, я забеляза и й махна, хвърли поглед на Мат и учудено повдигна вежди.

Масата им беше разположена достатъчно далече от огромното пиано в центъра, за да се наслаждават на музиката, без тя да пречи на разговора им. За всеки друг, освен за редовните посетители, беше много трудно да запази хубава маса в „Ландрис“. Как ли го беше постигнал Мат?

— Нещо за пиене? — попита я той, след като седнаха.

— Не, благодаря, само студена вода — започна Мередит, но после реши, че едно питие ще й се отрази добре. — Да — поправи се тя. — Ще пия.

— Какво би искала?

— Да съм в Бразилия — измърмори с въздишка.

— Моля?

— Нещо силно — отговори, опитвайки се да реши какво да пие.

— „Манхатън“?

Тя поклати отрицателно глава. Едно е питието да й подейства успокоително, друго да я накара да каже или направи нещо, което не биваше. Беше твърде нервна и се нуждаеше от нещо, което щеше пие бавно, докато намали напрежението у нея. Нещо, което не харесваше.

— Мартини — реши тя и кимна.

— Всичко това ли? Чаша вода „Манхатън“ и мартини?

— Не… само мартини — каза тя с лека усмивка, но очите й несъзнателно го молеха да прояви търпение.

Мат беше заинтригуван от комбинацията поразяващи противоречия, която тя представляваше в момента. Носеше изискана черна рокля, изглеждаше елегантна и блестяща. Само това не би го обезоръжило. Но леката руменина, избила върху гладките й страни, безпомощната молба, четяща се в огромните й очи, и нейните момичешка стеснителност и обърканост бяха нещата, на които не можеше да устои.

— Ще те ядосам ли, ако те попитам какво мартини би искала?

— Джин. Водка… Не, джин, джин мартини.

Руменината по бузите й се засили, но тя беше твърде притеснена, за да забележи, че той искрено се забавлява, когато я попита:

— Сух или мокър?

— Сух.

— „Бифийтърс“, „Танкърей“ или „Бомбай“?

— „Бифийтърс“.

— С маслини или с лук?

— С маслини.

— Една или две?

— Две.

— Валиум или аспирин? — попита той със същия равен тон, но усмивката играеше в ъгълчетата на устата му и тя усети, че през цялото време се беше шегувал. Обзета от благодарност и облекчение, тя го погледна и му се усмихна:

— Съжалявам. Аз… аз съм малко нервна.

Когато келнерът се отдалечи да изпълни поръчката им, той се замисли за нейната нервност, обхождайки с поглед заведението. Беше наистина добър ресторант, в който един обяд струваше колкото цялата му дневна надница в завода. Без да имаше такова намерение, той призна:

— Някога си мечтаех да те заведа на обяд на подобно място.

Мередит рееше невиждащ поглед из залата над красивите цветя и облечените във фракове келнери.

— Какво място?

Мат се засмя.

— Не си се променила. И най-екстравагантният лукс е нещо обикновено за тебе.

Твърдо решена да поддържа добрия тон, тя заяви сериозно:

— Не би могъл да знаеш дали съм се променила или не — ние прекарахме заедно само шест дни.

— И шест нощи — подчерта той многозначително, опитвайки се отново да докара руменина върху бузите й, да види пак несигурното момиче, което толкова трудно решаваше какво да пие.

Без да обръща внимание на забележката му, тя каза:

— Трудно е да се повярва, че някога сме били женени.

— Няма нищо чудно, тъй като никога не си ползвала моето име.

— Сигурна съм — отбеляза тя, — че има поне дузина жени, на които се полага много повече да носят това име, отколкото на мен.

— Ревнуваш ли?

— Дали ревнувам? — отвърна Мередит, като с усилие сдържаше гнева си. Наведе се напред през масата и продължи: — Тогава зле ме разбираш?

— Забравих за начина, по който изразявате яда си всички, които сте били в пансиона на това училище.

— Защо — изсъска тя — ме провокираш към спор?

— Всъщност — отговори той сухо — последното беше комплимент.

— О! — възкликна Мередит.

Изненадана и малко смутена, тя премести погледа си върху келнера, който вече сервираше напитките им. Дадоха поръчката за обеда си, тя зачака Мат да изпие поне половината си питие и след това да му съобщи новината за техния несъществуващ развод.

Той вдигна чашата си, ядосан на себе си, че се беше заяждал, и с искрен интерес я попита:

— Според светската хроника ти участваш активно в половин дузина благотворителни прояви, имаш отношение и към симфоничната музика, операта и балета. С какво друго се занимаваш?

— Работя по петдесет часа на седмица в „Банкрсфт“ — отговори Мередит, разочарована, че не беше прочел нищо за други нейни изяви.

Мат знаеше за нейните постижения в „Банкрофт“, но беше любопитен да разбере доколко добра беше наистина като изпълнителен директор, а това можеше да установи единствено като разговаряше с нея. Започна да се интересува от работата й.

Тя се разприказва — отначало сдържано, а след това все по-свободно, защото се страхуваше да му разкрие причината на тяхната среща и защото работата й беше нейната любима тема. Той така умело й задаваше въпросите, че скоро вече му разказваше за целите, успехите и неудачите си. Мат умееше да слуша и това насърчаваше човек да споделя. Преди да се усети, Мередит вече му беше обяснила всичко за проблемите, с които се сблъскваше в магазина, и за взаимоотношенията с баща си, и за трудностите в ръководенето на състава по наложения от него начин.

До края на обеда беше отговорила на всичките му въпроси и беше изпила почти половин бутилка бордо. Хрумна й, че причината за нейната словоохотливост е желанието й да отложи неприятната новина за по-късно. Но дори и така да беше, повече не можеше да отлага. Сега се чувстваше много по-спокойна, отколкото в началото на обеда.

— Баща ти е щастливец, че те има за член на ръководния състав — заяви Мат. Не се съмняваше, че тя беше чудесен изпълнителен директор, с вродена дарба за това. Докато я слушаше, беше му станал ясен нейният стил на ръководство, а също и нейните всеотдайност и интелигентност, ентусиазмът й и преди всичко нейната решителност.

— Аз съм щастливка — каза тя и му се усмихна. — „Банкрофт“ е най-важното нещо в живота ми.

Той се облегна назад, изненадан от това изявление. Намръщен, гледаше виното в чашата си и се чудеше защо, по дяволите, тя говореше за тези универсални магазини така, като че ли бяха живи хора. Защо кариерата беше най-важното нещо в живота й? Защо не беше Паркър Рейнолдс или някой друг подходящ от средата им. Мат подозираше, че знае отговора: накрая баща й беше успял, беше се наложил така безмилостно, че беше отблъснал всички мъже около нея. Каквато и да беше причината за предстоящия й брак с Рейнолдс, очевидно беше, че Мередит не бе влюбена в него. Тя изцяло беше отдадена на универсалния магазин.

Стана му жал за нея, като я гледаше. Жал и нежност… беше изпитал тези чувства в нощта, когато я срещна, заедно с бясното желание да я притежава, напълно замъглило разума му. Беше влязъл в клуба, бе хвърлил един поглед към усмивката и блестящите й очи и си бе загубил ума. Сърцето му се размекна, като си спомни как весело го представяше за магнат от стоманената промишленост от Индиана. Беше преизпълнена с толкова смях и живот, бе толкова невинна и нетърпелива в ръцете му. Господи, как я желаеше! Искаше да я отведе далече от баща й и да я закриля.

Ако беше останала негова жена, сега щеше невероятно много да се гордее с нея. Но по някакъв начин и сега беше дяволски горд от това, което беше успяла да постигне.

Да я закриля ли? Мат се усети за посоката, в която течаха мислите му. Мередит не се нуждаеше от това, тя беше безчувствена като черен женски паяк. Единственото човешко същество, което имаше значение за нея, беше баща й, и за да го умилостиви, беше направила аборт. Беше разглезена, безгръбначна и безсърдечна — една празноглава красива манекенка, която беше предназначена да седи начело на масата в трапезарията. Само за това ставаше. Външният й вид го беше накарал за момент да забрави миналото — това нейно прекрасно лице, с аквамаринените очи, обградени от извити ресници; гордият начин, по който се държеше; нежните сочни устни; мелодичният й глас, несигурната, заразителна усмивка. Господи, какъв глупак е бил! Изведнъж осъзна, че цялата му неприязън е безсмислена. Независимо от това, което беше направила, тогава тя беше много млада и много уплашена. Всичко беше свършило.

— От думите ти разбрах, че си станала страхотен изпълнителен директор. Ако бяхме останали женени, сигурно щях да те привлека на работа в моята организация.

Несъзнателно й беше подхвърлил очакваното начало и Мередит се хвана за него. Опитвайки се да поддържа шеговития тон, тя му препоръча с нервен, приглушен смях:

— Ами тогава започни да се опитваш.

Той присви очи.

— Какво трябва да означава това?

Неспособна да се усмихва повече, младата жена се наведе напред, скръсти ръце на масата и пое дълбоко дъх.

— Аз… аз имам нещо да ти съобщя, Мат. Опитай се да не се разстройваш.

— Не изпитваме никакви чувства един към друг, Мередит. Така че нищо, което би могла да ми кажеш, не може да ме разстрои.

— Все още сме женени.

Той сви вежди.

— Нашият развод не е бил законен — продължи тя, избягвайки погледа му. — Адвокатът, който е водил делото, въобще не е бил адвокат. Бил е мошеник и това се откри едва сега. Никакъв съдия не е подписвал бракоразводното решение. Никакъв съдия никога не го е виждал дори!

Той постави чашата си на масата и се наклони напред.

— Или лъжеш, или в противен случай не ти стига умът дори да се облечеш! Преди единайсет години ме покани да преспя с тебе, без да вземеш мерки против забременяване. Когато се оказа, че си бременна, дотича при мене и ми сервира проблема. Сега пък — друг сюрприз: не ви бил стигнал акъл да наемете истински адвокат, за да получиш развод, и все още сме женени. Как, по дяволите, можеш да ръководиш цял отдел на един универсален магазин и да бъдеш толкова глупава?

Всяка обидна дума, която изричаше, беше удар с камшик върху гордостта й, но реакцията му не беше по-различна от това, което очакваше. Яростта и шокът временно го лишиха от думи и тя заговори с тих и успокоителен глас:

— Мат, мога да разбера как се чувстваш…

Искаше му се да повярва, че тя го лъжеше за цялата тази бъркотия, че това беше някакъв налудничав опит да измъкне пари от него, но инстинктът му подсказваше, че Мередит му казваше истината.

— Ако аз бях на твое място — продължи тя, опитвайки се да говори спокойно и разумно, — щях да се чувствам също като тебе.

— Кога откри това? — прекъсна я той.

— Вечерта преди да ти се обадя, за да се срещнем.

— Да приемем, че ми казваш истината. Какво по-точно искаш от мен?

— Развод. Безшумен, лесен развод веднага.

— И никаква издръжка ли? — подхвърли той, забелязвайки избиващата руменина по бузите й. — Никакви претенции за имущество, нищо такова ли?

— Естествено!

Ядосана от преднамереното и грубо напомняне, че богатството му беше много по-голямо от нейното, Мередит го изгледа с презрение.

— Добре, защото можеш да бъдеш сигурна, че нищо няма да получиш.

— Парите винаги са били всичко, за което някога си се вълнувал, всичко, което те е интересувало. Никога не съм искала да се омъжвам за тебе и не са ми необходими парите ти! По-скоро бих гладувала, отколкото всички да знаят, че някога сме били женени!

Точно в този неподходящ момент метр д’отелът се появи на масата им и ги попита дали са доволни от обеда и дали биха желали нещо друго.

— Да — отговори Мат безцеремонно. — Двойно уиски с лед за мене, а за моята съпруга — натърти той, изпитвайки злобно удовлетворение — още едно мартини.

Мередит, която никога не се беше забърквала в публични скандали, се усмихна на стария си приятел и му каза:

— Ще ти дам хиляда долара да сложиш отрова в питието му!

Като се поклони леко, Джон се усмихна и с мрачна вежливост отговори:

— Разбира се, госпожо Фаръл — после се обърна към разярения Мат и добави услужливо: — Арсеник или предпочитате нещо по-екзотично, господин Фаръл?

— Да не си посмял да ме наречеш с това име отново! — предупреди Мередит Джон.

Усмивката на Джон се изпари и той отново се поклони.

— Моите най-искрени извинения за неуместната волност, госпожице Банкрофт. Вашето питие е за моя сметка.

Тя се почувства ужасно от това, че изля яда си върху него. Загледа се тъжно в гърба му, после обърна глава към Мат. Изчака малко и пое дълбоко дъх.

— Мат, безсмислено е да се обиждаме. Моля те да се опитаме да бъдем поне любезни. Тогава би било по-лесно и за двама ни да се оправим с всичко това.

Беше права, знаеше го, и след кратко колебание той заяви рязко:

— Предполагам, че можем да опитаме. Как смяташ, че трябва да се постъпи?

— Тихо! — каза тя, усмихвайки се с облекчение. — И бързо. Необходимостта от дискретност и бързина е много по-голяма, отколкото може би предполагаш.

— Да, твоят годеник. Според пресата ще се омъжваш за него през февруари.

— Ами да, така е — съгласи се тя. — Паркър вече знае какво се е случило. Всъщност той откри, че нашият развод не съществува. Но има нещо друго — нещо изключително важно за мене, което бих могла да загубя, ако всичко това излезе наяве.

— Какво е то?

— Необходим ми е дискретен развод, така че да не стане достояние на клюка реките колонки или на обществото. Разбираш ли, баща ми ще излезе в отпуск поради здравословни причини и страшно искам да заема временно изпълняващ длъжността президент. Трябва ми тази възможност, за да докажа на Борда на директорите, че когато той се оттегли от президентството за постоянно, аз съм способна да ръководя корпорацията. Бордът се колебае да ме назначи временно изпълняващ — както вече ти казах, хората там са консервативни и все още се съмняват в мен, защото съм относително млада за длъжността, а и защото съм жена. Имаше вече две стачки срещу мен, а и пресата не ми помогна много, като ме представи за фриволна социална пеперуда. Ако се доберат до тази новина, те ще я обърнат на карнавал. Обявила съм годежа си с много стабилен банкер, а за тебе се предполага, че имаш за кандидатки поне половин дузина звезди. И какво стана? Ето ни тук — все още женени един за друг. Двубрачието не позволява назначение на длъжността президент на „Банкрофт“. Уверявам те, ако това излезе на бял свят, ще сложи край на всичките ми шансове.

— Не съм убеден, че би било толкова фатално, колкото ти си мислиш — каза Мат.

— Така ли смяташ? — отвърна тъжно тя. — А как реагира самият ти, когато ти казах, че адвокатът е бил мошеник? Веднага стигна до заключението, че съм малоумна и неспособна да организирам живота си, да не говорим за нещо друго, като верига магазини например. Точно така ще реагира и Бордът, защото не ме обичат много-много.

— Не би ли могъл баща ти да им покаже ясно, че държи да назначат тебе?

— Да, но съгласно вътрешните разпоредби на корпорацията Бордът на директорите трябва да постигне единодушие относно избора на президент. Дори баща ми да ги контролира, не съм сигурна, че би действал в моя полза.

В този момент донесоха на Мат безжичния телефон.

— Търсят ви, господин Фаръл — каза келнерът. — Господинът твърди, че сте поръчали да ви се обадят тук.

— Какво става с комисията за райониране на Саутвил?

— Не вървят добре нещата, Мат — отговори Том. — Отхвърлиха ни.

— Защо, за Бога, ще отхвърлят една молба, която е само от полза за общността им? — възкликна повече озадачен, отколкото ядосан.

— По мои сведения някой с много голямо влияние им е наредил да го направят.

— Имаш ли представа кой може да бъде?

— Да. Един човек на име Полсън оглавява комисията. Споделил е с няколко от членовете на комисията, включително и с моя човек, следното: сенатор Дейвис е заявил, че щял да го смята за лична услуга, ако отхвърлят нашата молба.

— Това е нелепо — заяви Мат, намръщи се и се опита да си спомни дали беше отпускал пари за кампанията на Дейвис или на неговия опонент, но преди да си спомни, Андерсън добави саркастично:

— Случайно да си чел в светската хроника за партито по случай рождения ден на сенатора?

— Не, защо?

— Било е организирано от някой си Филип Банкрофт. Има ли някаква връзка между него и тази Мередит, за която говорихме миналата седмица?

Гневът на Мат избухна. Вдигна поглед към Мередит и забеляза, че е пребледняла. Отдаде го на споменаването на комисията за райониране в Саутвил. Сухо и кратко приключи разговора с Андерсън:

— Да, има връзка. В кабинета ли си? Ще се върна към три часа и ще обсъдим следващите стъпки.

Замислен, бавно остави слушалката и после погледна Мередит. Изведнъж тя беше изпитала нуждата да заглажда несъществуващи гънки по покривката на масата. Вината се беше изписала на лицето й. Как я мразеше в този момент! Беше помолила за тази среща не за да „заровят брадвичката“ и сключат примирие, а защото се нуждаеше от нещо — от няколко неща: искаше да се омъжи за нейния скъпоценен банкер, искаше президентството на „Банкрофт“, искаше бърз и тих развод. Беше доволен, че тя копнееше за тези неща, защото нямаше да ги получи. Това, което щяха да получат тя и баща й, беше война. Война, която щяха да загубят… заедно с всичко, което имаха. Даде знак на келнера да донесе сметката. Тя разбра какво щеше да направи той и опасението, пронизало я, когато чу да се споменават Саутвил и комисията, премина в паника. Все още не се бяха договорили за нищо. Келнерът донесе сметката в кожена папка. Мат пъхна вътре стодоларова банкнота и се изправи.

— Да вървим! — нареди и заобикаляйки масата, дръпна стола й.

— Но ние не сме се споразумели за нищо — възрази тя, когато я хвана здраво за лакътя и я поведе към изхода.

— Ще довършим нашата дискусия в колата.

Лееше се проливен дъжд. Мат нареди на шофьора да кара към универсалния магазин „Банкрофт“ и след това обърна внимание на Мередит.

— Сега — произнесе той с кадифен глас — какво искаш да направиш?

Тонът му говореше, че щеше да й сътрудничи, и тя почувства едновременно облекчение и срам. Срам поради факта, че много добре знаеше защо комисията ги е отхвърлила, така както й беше известно защо нямаше да бъде допуснат и до членство в клуба „Гленмор“. Вътре в себе си обаче беше решила някак си да принуди баща си да поправи нанесените на Мат щети и на двете места.

— Бих желала и двамата да получим развод бързо и дискретно — за предпочитане в друг щат или извън страната, — и освен това фактът, че сме били женени, да остане в тайна.

Той кимна като че ли в знак на съгласие, но следващите му думи я накараха да изтръпне:

— А ако откажа, как ще си върнеш? Предполагам — изрече той с безизразен тон, — че би продължила да ми правиш спънки навсякъде, а баща ти ще се постарае да не бъда допуснат до нито един клуб в Чикаго.

Вече знаеше какво беше направил Филип срещу него в „Гленмор“.

— Съжалявам за „Гленмор“. Наистина съжалявам.

— Не ме е грижа за вашия скъпоценен клуб. Някой ме е предложил там, след като бях казал да не си правят труда — засмя се той.

Независимо от реакцията му Мередит знаеше, че не му е безразлично дали е член на клуба или не. Чувстваше се виновна и засрамена заради баща си. Беше й приятна компанията му по време на обяда, а, изглежда, същото се отнасяше и за него. Толкова хубаво беше да разговаря с Мат, като че ли грозното минало не съществуваше. Не искаше да бъде негов враг, но случилото се преди години беше изцяло по негова вина. Сега и двамата имаха свой нов живот — живот, който сами си бяха избрали. Беше горда от постигнатото, той — също. Беше положил ръката си върху облегалката и тя се загледа в елегантния златен часовник, който блестеше на китката му, а след това и в самата ръка. Имаше чудесни, способни, мускулести ръце. Някога бяха груби, покрити с мазоли.

Изведнъж й се прииска да вземе дланта му в своята и да каже: „Съжалявам, съжалявам за всичко, което направихме, и че взаимно се наранихме. Съжалявам, че толкова много сгрешихме в отношението си един към друг“.

— Опитваш се да разбереш дали все още имам грес под ноктите си ли?

— Не! — извика Мередит и го погледна право в магнетичните му сиви очи, а после с достойнство му призна: — Бих искала нещата да бяха приключили различно, да бяха приключили така, че сега да бъдем поне приятели.

— Приятели ли? — повтори той с ирония. — Последния път, когато се отнесох приятелски с тебе, ми костваше името, ергенлъка и какво ли не друго.

„Коствало ти е повече, отколкото знаеш — мислеше си Мередит тъжно. — Костваше ти един завод, който искаше да построиш в Саутвил. Но някак си ще оправя това. Ще принудя баща си да възстанови нанесените щети и ще го накарам никога да не се набърква отново в твоите работи.“

— Мат, чуй ме — помоли тя, обзета от желанието нещата между тях да бъдат наред. — Склонна съм да забравя миналото и…

— Колко мило от твоя страна — подхвърли той.

Мередит застина. Изкушаваше се да подчертае, че тя беше засегнатата страна, изоставената съпруга, но упорито продължи:

— Казах, че съм склонна да забравя миналото, и наистина е така. Ако ти се съгласиш да се разведем без много шум, по договореност, ще направя всичко, за да облекча живота ти в Чикаго.

— И как си представяш, че ще облекчиш живота ми в Чикаго, принцесо! — попита той с глас, пропит от сарказъм.

— Не ме наричай „принцеса“! Не гледам отвисоко, а се опитвам да бъда честна.

Мат се облегна назад и я погледна, нещо в погледа му трепна.

— Извинявам се, че съм груб с тебе, Мередит. Какво възнамеряваш да направиш за мене?

Успокоена от явната промяна в отношението му, тя бързо произнесе:

— Като начало мога да гарантирам, че повече няма да се отнасят към тебе като към отхвърлен от обществото. Зная, че баща ми попречи на приемането ти за член на нашия клуб, но ще го накарам да промени нещата.

— Остави това — заяви той, ядосан от лицемерието й. Беше му харесала повече, когато отстояваше своите позиции. По този начин се бе държала в операта. Но сега тя се нуждаеше да получи нещо от него и Мат беше доволен, че това беше особено важно за нея. Защото нямаше да го получи.

— Искаш хубав, тих развод, защото ще се омъжваш за твоя банкер и защото се каниш да станеш президент на „Банкрофт“, така ли? — когато тя кимна, продължи: — И президентството на „Банкрофт“ е много, много важно за тебе, така ли?

— Повече от каквото и да било друго нещо, което някога съм пожелавала през живота си — призна. — Ти, ти нали ще ми помогнеш? — попита тя, опитвайки се да разгадае каменния израз на лицето му, когато колата спря пред „Банкрофт“.

— Не — отговори накрая той толкова учтиво, че за момент на Мередит й призля.

— Не ли? — повтори тя, невярваща. — Но разводът е…

— Забрави за това!

— Да забравя ли? Всичко, което искам, е свързано с него!

— Това е твърде лошо.

— Тогава ще получа развод и без твоето съгласие!

— Само се опитай, и ще видиш какво ще ти се случи. Като начало ще осъдя твоя безгръбначен банкер за присвояване на собственост.

— Присвояване на… — повтори Мередит, твърде изненадана, за да бъде предпазлива, и избухна в горчив смях. — Ти си загубил ума си! Ако направиш това, ще изглеждаш на задник, на отхвърлен съпруг с разбито сърце.

— А ти ще приличаш на прелюбодейка — заяви той.

— Бъди проклет! — изкрещя тя, цялата пламнала. — Само ако посмееш публично да обидиш Паркър, ще те убия със собствените си ръце! Не можеш и на малкия му пръст да стъпиш! Той струва десет пъти повече от тебе! На него не му се налага да се пробва в леглото с всяка жена, която срещне. Има принципи и е джентълмен, но ти не би разбрал това, защото под костюма ти, ушит по поръчка, не си нищо повече от един мръсен стоманолеяр, от малък, мръсен град, с гаден баща пияница!

— А ти си — извика той диво — все същата злобна, надута кучка!

Замахна, после преглътна болката, когато Мат я сграбчи за китката и изрече:

— Ако комисията за райониране на Саутвил не преразгледа решението си, няма да има следващо обсъждане на развода. Ако реша да ти дам развод, аз ще определя условията, а ти и баща ти ще ги спазвате — като я стисна още по-силно за китката, той я дръпна напред така, че лицата им се озоваха на милиметри едно от друго. — Разбираш ли ме, Мередит? Ти и баща ти нямате никаква власт над мене. Само още веднъж да се изпречиш на пътя ми, само още веднъж, ще се молиш на Господ майка ти да не те е раждала!

Тя разтърси ръката си, освободена от хватката.

— Ти си чудовище! — изсъска. Сграбчи трескаво ръкавиците и чантата си и хвърли поглед към шофьора, който беше отворил вратата на колата и наблюдаваше кавгата им с интерес, като че ли се намираше на тенис мач.

Едва разпознал Мередит, Ърнест изтича напред, готов да я защити, от каквато и да е опасност.

— Видя ли мъжа в оная кола? — попита тя портиера на „Банкрофт“. Когато той потвърди, че наистина го е видял, тя му нареди: — Добре. Ако някога само се приближи до магазина, обади се в полицията!