Джудит Макнот
Рай (26)

Глава 26

До вторник Мередит беше успяла да си внуши, че би могла да се срещне и да проведе един учтив разговор с Мат, по време на който да получи съгласието му за бърз развод.

Изправена пред огледалото в банята до кабинета, тя си сложи червило, среса косата си и после отстъпи назад, за да прецени ефекта от черната трикотажна рокля с висока яка и дълги ръкави. Широко златно колие блестеше на шията й, а на китката си имаше подобна гривна. Гордостта и разумът й изискваха да изглежда възможно най-добре. Мат излизаше с филмови звезди и сексапилни блестящи модели и Мередит знаеше, че би могла да се справи с него само ако се чувства уверена, а не плаха, старомодна и развлечена. Доволна от вида си, взе палтото и ръкавиците си и реши да отиде с такси, за да не се измъчва с натовареното движение или да търси място за паркиране в дъжда.

От таксито гледаше как пешеходците забързани крачат по Мичиган Авеню, разпънали чадъри или държащи вестници над главите си. Поройният дъжд се стичаше по предното стъкло на таксито и закриваше светлините на светофара, превръщайки ги в игриви отблясъци на зелено, жълто и червено. Те й напомниха фойерверките на Четвърти юли — нощта, променила изцяло живота й.

Гласът на шофьора я изтръгна от обзелите я спомени.

— Пристигнахме, госпожице.

Мередит плати и изтича под пороя към извисяващата се сграда от стъкло и метал.

Когато слезе от асансьора на шестнайсетия етаж, се озова в просторна приемна, чийто под беше покрит със сребрист мокет. Приближи се до служителката, шикозна брюнетка, която седеше на бюрото и със зле прикрито възхищение я наблюдаваше.

— Господин Фаръл ви очаква, госпожице Банкрофт — съобщи тя, очевидно разпознала Мередит от снимките. — Той заседава в момента, но ще приключи след няколко минути. Моля, седнете.

Раздразнена, че Мат я караше да чака като селянка, тя погледна часовника на стената. Беше дошла десет минути по-рано. Ядът й премина и тя се разположи на коженото кресло. Взе някакво списание и го отвори. В същия миг един човек излезе от кабинета в ъгъла и остави вратата открехната. Дискретно поглеждайки над списанието, Мередит видя мъжа, който беше неин съпруг, и започна да го изучава с неволно възхищение. Мат седеше зад бюрото си, отпуснат на стола. Свъсил замислено тъмните си вежди, той слушаше хората, които му говореха. Независимо от ленивата му поза, брадичката му издаваше властност и увереност, а от самия него сякаш се излъчваше сияние от взривоопасна сила. Онази вечер в операта тя не посмя да го погледне добре, камо ли да го разгледа. Но сега, когато имаше време и възможност, забеляза, че той е почти същият, какъвто го помнеше отпреди единадесет години… На тридесет и седем, беше загубил невъздържаността на младостта, а на нейно място беше придобил една твърда сила, която го правеше още по-привлекателен. Косата му беше по-тъмна, отколкото си я спомняше, а очите му — по-светли, но все същата чувственост беше изписана върху изваяната му уста. Един от мъжете каза нещо смешно и блясъкът от внезапната широка усмивка на Мат накара сърцето й да се свие. Тя съсредоточено се заслуша в дискусията, която се водеше в кабинета му. Явно ставаше въпрос за сливането на два отдела от „Интеркорп“ в един и целта на заседанието беше да се обсъди най-плавният начин за осъществяването му.

С нарастващ професионален интерес Мередит установи, че методът на Мат за водене на заседание с неговите изпълнителни директори беше много различен от този на баща й. Филип свикваше заседание, за да дава нареждания, и побесняваше, ако някой се опиташе да му противоречи. Мат, напротив, предпочиташе оживения разговор, свободното изразяване на различни мнения и конфликтни предложения. Изслушваше, претегляше и преценяваше всяка идея и всяко изложено възражение по нея. Вместо да подлага на унизително подчинение състава си, както правеше баща й, той използваше таланта на всеки човек, опита на всеки експерт. Според Мередит този метод беше много по-разумен и по-продуктивен.

Тя седеше и открито подслушваше, докато едно мъничко зрънце на възхищение пусна коренче в сърцето й и започна да расте. Когато протегна ръка, за да остави списанието, това движение привлече вниманието на Мат и той изведнъж обърна глава, поглеждайки право към нея.

Мередит замръзна със списанието в ръката си, а тези пронизващи сиви очи приковаха нейните. Секунда след това се извъртя към седящите пред бюрото му хора.

— Необходимо ни е повече време, отколкото мислех — каза той. — Ще продължим обсъждането следобед.

Неколцината мъже бързо се изнизаха пред погледа й, а гърлото й пресъхна, когато Мат се упъти към нея. „Бъди спокойна, тактична и делова — напомни си тя притеснена. — Не бързай… спокойно поднеси проблема, не го изстрелвай!“

Когато Мат я заговори, гласът му беше напълно безличен:

— Отдавна не сме се виждали — изрече, съзнателно показвайки й, че е забравил кратката им неприятна среща в операта. Беше се извинила по телефона, беше доказала желанието си за помирение и беше дошла сама тук. Искаше му се по-нататък да поеме нещата в свои ръце.

Насърчена от липсата на враждебност у него, Мередит протегна ръката си в черна ръкавица и се опита да прикрие своята нервност.

— Здравей, Мат — успя да произнесе сдържано.

Стисна ръката й кратко и делово.

— Ела за момент в кабинета ми, трябва да се обадя по телефона, преди да излезем.

— Да излезем ли? — попита тя, озовавайки се с него в просторно помещение със сребрист мокет на пода и панорамна гледка към Чикаго. — Какво искаш да кажеш?

Мат взе телефона.

— Дошли са някои нови картини за кабинета ми и след малко ще започнат да ги окачват. Освен това мисля, че бихме могли да говорим по-добре по време на обяд.

Мередит го погледна слисано.

— Не ми казвай, че вече си яла, защото няма да ти повярвам — каза той, набирайки някакъв номер. — Ти смяташе, че е нецивилизовано да се обядва преди два часа.

Тя си спомни, че беше казвала нещо такова по време на престоя си във фермата. Какво противно малко идиотче е била на осемнайсет години! Сега обикновено се хранеше в кабинета си — ако изобщо имаше време за обяд. Всъщност един обяд в ресторант не беше лоша идея, защото на публично място той не би могъл да проклина, крещи или прави сцени, когато му съобщи новината. Докато той говореше по телефона, Мередит обиколи наоколо и разгледа колекцията от произведения на модерното изкуство. За някои от тях се чудеше как ги харесваха. Наклонила глава на една страна, тя съзерцаваше картините.

Докато изчакваше да го свържат, Мат я наблюдаваше с интереса на истински познавач. Загърната в палто от визон, с блестяща огърлица на шията, тя изглеждаше елегантна, богата и високомерна — впечатление, което напълно контрастираше с миловидната чистота на подобния на мадона профил, с искряща като злато коса, свободно падаща върху раменете й. Почти на тридесет, от Мередит се излъчваше онзи ореол на изисканост и неосъзната сексапилност. Несъмнено това беше по-голямата част от нейния чар, мислеше си той — спираща дъха красота в комбинация с привидна, но убедителна царственост и с малко несъществуващи доброта и миловидност. Дори сега, с десет години по-възрастен и по-мъдър, той все още щеше да я смята за изключително привлекателна, ако не знаеше вече колко безсърдечна и егоистична беше всъщност.

След като затвори телефона, Фаръл се приближи до нея и изслуша коментара й за картината, която гледаше.

— Мисля, че е чудесна — излъга Мередит.

— Наистина ли? Какво харесваш у нея?

— Ами, всичко. Цветовете… вълнението, което тя предава… замисъла.

— Замисъла ли? — повтори той. — Какво специално виждаш, когато я погледнеш?

— О, виждам нещо, което би могло да бъдат планини… или готически островърхи кули, обърнати с върха надолу, или… — гласът й заглъхна. Бе се почувствала неудобно. — А ти какво виждаш в това платно? — попита тя с малко изкуствен ентусиазъм.

— Виждам инвестиция за четвърт милион долара — отговори той сухо, — която вече е нараснала на половин милион.

Беше отвратена и не успя да го скрие.

— За това нещо?

— За това — отвърна той, а на нея й се стори, че вижда как очите му се смеят.

Мат изостави темата и безразлично сви рамене.

— Да тръгваме ли?

Когато отиде да вземе палтото си, Мередит забеляза върху бюрото му фотографията на хубава млада жена. Беше седнала на голям дънер, свила едното си коляно плътно до гърдите, с развети от вятъра коси и ослепителна усмивка. Тя беше или професионален модел, реши, или, съдейки по тази усмивка, беше влюбена във фотографа.

— Кой е правил тази снимка? — попита тя, когато Мат се обърна към нея.

— Аз, защо?

— Няма значение — момичето очевидно не беше от известните звезди или общественички, с които той се снимаше. От него лъхаше свежа, неподправена красота. — Не я познавам.

— Тя не се движи в твоите кръгове — отговори й саркастично, обличайки сакото и после палтото си. — Работи като химик-изследовател в Индиана.

— И те обича — допълни Мередит, изненадана от тона в гласа му.

Мат погледна снимката на сестра си.

— Тя ме обича.

Мередит инстинктивно разбра, че тази девойка беше от значение за него. И ако той мислеше да се ожени за нея, то тогава също би имал интерес да получат бързо развод. Което пък би улеснило нейната задача.

На излизане от секретарската стая Мат се спря и поръча на жената с посивялата коса:

— Том Андерсън е на заседанието във връзка с районирането на Саутвил. Ако се върне, докато обядвам, дай му номера на ресторанта и му кажи веднага да ми позвъни там.