Джудит Макнот
Рай (15)

Глава 15

Когато Мередит влезе в заседателната зала, вътре беше необичайно тихо, а напрежението бе почти осезаемо. Както тя, така и всички останали, се надяваха, че днес Филип Банкрофт ще намекне кой ще бъде негов временен заместник. Сядайки накрая на дългата маса, тя кимна на деветте мъже и единствената жена, които също като нея бяха вицепрезиденти и съставляваха ръководния състав на „Банкрофт“.

Позицията на Мередит като първи вицепрезидент включваше управлението на различни други дейности в магазина — като се почне от сигурността и личния състав до разширяване на дейността и бъдещото планиране. Именно в тази последна област тя постигна редица успехи. Освен петте нови магазина, открити под нейно ръководство, бяха избрани площадките за строеж на други пет. На две от тях вече беше започнала работа.

Единствената друга жена на масата ръководеше въвеждането на новите стоки. Нейна отговорност бе предвиждането на модните тенденции и даването на препоръки в това направление. Тереза Бишъл, която заемаше този пост, седеше срещу Мередит и тихичко разговаряше с ревизора.

— Добро утро — гласът на баща й прозвуча силно и рязко, докато преминаваше през залата, за да заеме мястото си начело на масата. Следващите му думи наелектризираха всички: — Ако се чудите кой ще бъде временно изпълняващият президент, въпросът не е решен. Когато бъде решен, ще ви уведомя. Можем ли сега да оставим тази тема настрана и да се заемем с работата на магазините, Тед? — сърдитият му поглед се насочи към Тед Ротман, вицепрезидента, отговарящ за закупуването на козметика, бельо, обувки и връхни дрехи. — В съответствие с вчерашните доклади на нашите магазини продажбата на палта е спаднала с единадесет процента в сравнение със същата седмица миналата година. Какво е твоето обяснение?

— Отговорът ми — започна Ротман — е невероятно топлото време. Клиентите не се трупат при връхните дрехи толкова, колкото това обикновено е ставало по същото време други години. Това трябваше да се очаква — той се изправи и се приближи към един от компютърните екрани, вградени в стената на залата, и бързо натисна няколко клавиша по клавиатурата. По настояване на Мередит компютърната система на магазина бе осъвременена, така че във всеки момент можеха да имат информация за продажбите от всеки щанд на всичките им магазини, както и сравнения с предишната седмица, миналия месец или миналата година. — Продажбите на палта в Бостън, където тази седмица температурите спаднаха, е нормална за сезона — той замълча, наблюдавайки екрана. — Нараснали са с десет процента в сравнение с миналата седмица.

— Не ме интересува миналата седмица! Искам да знам защо продажбите на палта са спаднали в сравнение с миналата година.

Мередит, която беше говорила с една своя приятелка от списанието „Всекидневно дамско облекло“, погледна към ядосания си баща.

— Според проучванията на „Всекидневно дамско облекло“ — каза тя — продажбите на палта са спаднали във всички вериги. В следващия брой ще има статия по този въпрос.

— Не желая да слушам извинения, искам обяснения — сряза я баща й.

Мередит въздъхна тихичко. От деня, в който го бе принудила да признае нейните качества като ръководител на „Банкрофт“, баща й започна да доказва на нея и на другите, че не фаворизира дъщеря си. Всъщност беше точно обратното.

— Обяснението — отговори тя спокойно — са саката. Продажбата на зимни сака се е повишила с дванадесет процента в цялата страна. Те взимат връх в зимните продажби.

Филип я изслуша и само кимна. После се обърна към Ротман със скастрящ глас:

— И какво ще правим с палтата, които се предполага, че ще останат?

— Поръчките за палта са намалени — отговори търпеливо Ротман, — така че не очакваме никакви излишества.

Когато той не добави, че именно Тереза Бишъл го беше посъветвала да намали броя на палтата и да купи повече сака, Гордън Митчел — вицепрезидентът, който отговаряше за дрехите, принадлежностите и детското облекло, побърза да се намеси.

— Доколкото си спомням — отбеляза той, — закупихме сака вместо палта, защото Тереза ни обърна внимание, че тенденцията към по-къси поли ще накара жените да се обърнат повече към саката, отколкото към палтата — Митчел проговори не защото се интересуваше дали Тереза ще бъде оценена или не, а защото не искаше заслугата да бъде приписана на Ротман. Той никога не пропускаше възможността да представи другите вицепрезиденти, отговарящи по търговските въпроси, по-малко компетентни от себе си. Беше красив, но подъл човек и винаги бе отблъсквал Мередит въпреки приятния си външен вид.

— Сигурен съм, че всички оценяваме изключителната проницателност на Тереза в областта на модата — произнесе Филип с унищожителна ирония. Той не харесваше жени между своите вицепрезиденти и всички знаеха това. Тереза примигна, но не погледна към Мередит за подкрепа. Ако направеше това, означаваше да признаят зависимостта си една от друга, т.е. своята слабост. И двете не си разрешаваха да дадат какъвто и да е повод на своя мъчно управляем президент.

— А какво става с новия парфюм, който предстои да бъде представен от онази рок звезда? — попита Филип, поглеждайки в бележките си и после Тед Ротман.

— „Чаризма“ — спомена той името на парфюма, а Черил Адърли, тя е рок звезда и секссимвол, която…

— Известно ми е коя е — прекъсна го бързо президентът. — Ще получил ли „Банкрофт“ представянето на нейния парфюм, или не?

— Все още не знам — отговори Ротман притеснено.

Парфюмите бяха една от най-печелившите стоки в един универсален магазин, а получаването на изключително право за представяне на всеки нов аромат в града представляваше малък връх. Означаваше безплатна реклама от парфюмерийната фирма, безплатна известност, когато звездата дойдеше в магазина, за да го представи, както и наплив от клиентки по щандовете.

— Какво означава, че не знаеш? Каза, че било почти в кърпа вързано.

— Може би Адърли лавира. Доколкото чух, възнамерява да смени имиджа си на рок звезда с амплоато на сериозна актриса, но…

Филип ядосано захвърли писалката си.

— За бога! Не ме интересува нейната кариера! Това, което искам да знам, е дали „Банкрофт“ ще получи представянето на парфюма, или не и ако не, защо?

— Опитвам се да ти отговоря, Филип — отговори той внимателно. — Адърли иска да направи дебюта на парфюма в класически магазин, за да придобие нов имидж.

— Какво по-класическо от „Банкрофт“? — настоя Филип сърдито. Продажбите вървяха и всеки от вицепрезидентите му беше способен. Филип знаеше това, но влошаването на здравето му го правеше по-раздразнителен. И сега Гордън Митчел беше следващият, попаднал под огъня му:

— Роклите на Доминик Аванти са ужасни — не се продават.

— Една от причините за това — обяви Митчел и обвиняващо погледна към шефа на Лиза — е, че твоите хора направиха роклите на Аванти да изглеждат почти смешни с тези шапки и ръкавици с пайети върху раменете.

Шефът на Лиза, Нейл Нордстром, спокойно изгледа сърдития вицепрезидент.

— Лиза Понтини и екипът й се постараха да направят стоката поне интересна, каквато тя всъщност не е.

— Достатъчно, господа — прекъсна ги малко уморено Филип. — Сам — обърна се той към Сам Грийн, главния правен консултант на магазина, който седеше от лявата му страна. — Какво стана с делото, което онази жена беше завела срещу нас, обвинявайки ни, че се спънала в някакви мебели и паднала?

— Тя е просто една лъжкиня — отговори Грийн. — Застрахователният ни агент я открил, че е завела четири такива дела срещу други магазини. Нищо няма да получи.

Филип кимна и отправи студен поглед към Мередит.

— Какво става с договорите за земята в Хюстън, която толкова твърдо си решила да купуваш?

— Заедно със Сам приключваме нещата около последните подробности. Продавачът се съгласи да раздели собствеността и ние сме готови да съставим договора.

Отговорът й бе удостоен с леко кимване и баща й се обърна към ревизора от дясната му страна:

— Алън, за какво ще докладваш?

Ревизорът погледна жълтата папка пред себе си. Като главен финансов ръководител на корпорацията „Банкрофт“ Алън Стаили отговаряше за всички финансови въпроси, включително и за кредитния отдел на магазина. Двадесетгодишната му стресова интелектуална борба с Филип Банкрофт вероятно беше причината за олисяващата му глава, както и за това, че изглеждаше много по-възрастен за петдесет и петте си години. Той и неговите хора не докарваха приход на магазина, както и правният отдел, и „Личен състав“. Според Филип тези три звена бяха едно необходимо зло. Нещо повече, ненавиждаше факта, че ръководителите им му представяха основанията, поради които той не трябваше да прави някои неща, вместо да му казват как да ги прави. На Алън Стаили му оставаха още пет години, за да се пенсионира, а имаше случаи, когато Мередит се чудеше как ще издържи. Когато той проговори, думите му бяха точни, но колебливи:

— Миналия месец имахме рекорден брой молби за кредитни карти, почти осем хиляди.

— Колко одобрихте?

— Около шестдесет и пет процента.

— Как, по дяволите — Филип сърдито наблягаше на всяка своя дума, почуквайки с края на писалката си по масата, — можете да оправдаете отхвърлянето на три от осемте хиляди молби? Ние се опитваме да привлечем нови притежатели на карти, а вие ги елиминирате почти веднага след като са постъпили. Аз ли трябва да казвам колко е печеливша лихвата по тези карти за нашата работа? Дори не искам да изчислявам загубите от продажбите, които тези три хиляди души няма да направят в магазина, защото не могат да пазаруват с кредитни карти.

В един момент той като че ли си спомни за болното си сърце и Мередит го наблюдаваше как прави усилия да се успокои.

— Молбите, които отхвърлихме, са на неплатежоспособни хора, Филип — отговори Алън. — Ти говориш за загубите, а аз мисля, че моите хора спасиха „Банкрофт“ от несъбираеми дългове. Съставил съм основни изисквания, на които трябва да се отговори преди издаването на картата, и факт е, че три хиляди души не отговарят на тези изисквания.

— Защото са твърде високи — добави Гордън Митчел.

— Какво те кара да мислиш така? — попита нетърпеливо Филип, винаги готов да намира грешки в действията на финансистите.

— Казвам го — отговори Митчел с отмъстително задоволство, — защото моята племенница току-що ми каза, че „Банкрофт“ е отхвърлила молбата й за кредитна карта.

— Значи е била неплатежоспособна — пресече го ревизорът.

— Тогава защо „Фийлд“ и „Мейси“ й издадоха такива карти? Според племенницата ми, която е първа година в колеж, в уведомителното ви писмо пишело, че няма достатъчно финансова гаранция. Според мен просто не сте могли да откриете нищо за нея — нито добро, нито лошо.

Ревизорът кимна, а бледото му, набръчкано лице просветна.

— Щом в писмото е пишело така, това е истината.

— А какво ще кажеш тогава за другите два магазина? — попита Филип, накланяйки се напред. — Очевидно те имат повече информация, отколкото ти и твоите хора.

— Не, нямат. И те и ние използваме едно и също кредитно бюро за информация. Очевидно изискванията им не са толкова строги, колкото моите.

— Те не са твои, по дяволите, този магазин не е твой…

За да защити Алън Стаили и да отърве останалите от един дълъг спор, Мередит прекъсна тирадата на баща си:

— И миналия път обсъждахме този въпрос. Ти прецени, че проучванията често определят студентската аудитория като рискова кредитна група и даде инструкции на Алън да им отказва кредитни карти, освен в изключителни случаи.

В заседателната зала се възцари тишина — неестествена, напрегната тишина, често настъпваща, когато тя възразяваше на баща си. Но днес беше по-тежка, защото всеки внимателно следеше дали ще се появи някакъв знак на търпимост в суровото отношение на Филип към собствената му дъщеря, което би означавало, че изборът да заеме мястото му се е спрял на нея.

Сега навлезе в спорна тема, осъзнавайки твърде добре, че въпреки уважението, което би могла да спечели, щеше да предизвика много повече възмущение.

Филип я погледна презрително и запита:

— Какво предлагаш, Мередит?

— Същото, което предложих и миналия път: колежани, за които няма достатъчно информация, да получават кредитни карти, но с по-малък лимит — да речем петстотин долара за първата година. В края на този срок, ако хората на Алън са доволни от редовните плащания, тогава сумата може да се увеличи.

За момент той само я погледна, после се обърна и продължи заседанието. Час по-късно, когато затваряше папката от еленова кожа, в която водеше бележките си, той погледна към събралите се:

— Днес имам изключително много срещи, господа и… дами — каза той със снизходителен тон, който пораждаше желание у Мередит да го удари. — Тази седмица няма да обсъдим реализиралите най-много продажби. Благодаря ви, че дойдохте. Закривам заседанието. Алън — добави той, — можеш да отпускаш кредит на студенти с лимит петстотин долара, ако нямат задължения.

Това беше. Той не призна идеята на дъщеря си, нито я похвали. Много често реакцията му беше такава, когато тя направеше добро предложение. Приемаше го с неудоволствие, без никога да оцени приноса й, било то личен или в полза на магазина. Но тези предложения бяха ценни и всеки го знаеше, включително Филип Банкрофт. Мередит прибра бележките си и напусна залата заедно с Гордън Митчел. От всички кандидати за поста временен президент те двамата имаха най-големи шансове. Митчел знаеше това, както и тя. На тридесет и седем години, той имаше повече практика в търговията от нея, което му даваше малко предимство, но за „Банкрофт“ работеше едва от три години. Тя имаше вече седем и най-вече успешно беше разработила разширението на „Банкрофт“ в други щати; беше спорила, придумвала и накрая убедила баща си, а после и банкерите на магазина да финансират това разширение. Сама беше подбирала петната за новите магазини, самата тя се беше включила активно в безкрайните подробности около процеса на строителството и зареждането на магазините. Поради всичко това, както и с опита си в другите отдели на „Банкрофт“, можеше да предложи на Борда на директорите идеи, които никой друг кандидат, включително и Митчел, не можеше. И това беше свързано с нейната многостранност и гъвкавост и по-широко разбиране за работата на магазина.

Хвърли поглед към Гордън и видя преценяващия израз в очите му, когато той я погледна.

— Филип ми каза, че по препоръка на лекарите ще направи дълго пътуване с кораб, когато излезе в отпуска — започна Гордън, когато тръгнаха по коридора. — Къде смята да пътува? — той прекъсна разговора, когато секретарката му се изправи и с малко по-висок глас каза:

— Господин Митчел, на личния ви телефон е господин Бендър. Било доста спешно.

— Помолих те да не отговаряш на личния ми телефон, Деби! — рязко отговори той и извинявайки се на Мередит, се втурна към кабинета си и затвори вратата.

Отвън Деби Новотни прехапа устни, наблюдавайки Мередит да отминава. Винаги когато „секретарката на господин Бендър“ се обадеше, Гордън ставаше напрегнат и възбуден и винаги затваряше вратата на кабинета, докато говореше. Вече година обещаваше да се разведе, за да може да се ожени за Деби. Сега тя изведнъж бе ужасена от причината за неговата тайнственост, защото „секретарката на господин Бендър“ всъщност сигурно бе измисленото име на новата му любовница. Той беше дал и други обещания, които не беше изпълнил. Сърцето й биеше в гърлото и тя припряно вдигна слушалката на своя телефон. Гордън говореше тихо и притеснено:

— Казах ти да не ми се обаждаш повече тук.

— Успокой се, няма да те бавя — отговори Бендър. — Все още имам купища от онези копринени блузи и от бижутерията. Твоето ще е двойно, само ме отърви от тях — беше мъжки глас и Деби почувства такова облекчение, че посегна да затвори. Едва тогава през ума й мина, че това, за което говореше Бендър, звучеше като подкуп.

— Не мога — възрази Гордън, — видях последната ти пратка, ужасна е! Взаимоотношенията ни продължиха толкова дълго, защото стоките ти бяха сравнително качествени. Ако някой тук ги разгледа по-внимателно, ще поиска да узнае кой ги е купил и защо. И когато разберат, моите мениджъри ще отговорят, че аз съм наредил да се закупи от теб.

— Щом толкова се притесняваш от това, уволни и двете и те няма да могат да го направят.

— Това няма да промени нищо. Слушай, Бендър — каза Гордън с леден глас, — сделките бяха добри и за двамата, но това е краят. Твърде рисковано е. Мисля, че ще ми предложат поста временен президент. Ще бъда абсолютно извън преките търговски операции.

Гласът на Бендър стана заплашителен:

— Слушай ме много внимателно, нахалнико, защото ще го кажа само веднъж. Всичко между нас вървеше много добре и твоите амбиции въобще не ме засягат. Миналата година ти платих сто хиляди…

— Вече поясних. Сделката свърши.

— Няма да свърши, докато аз не наредя, и това време е още далеч. Честен кръст, ще позвъня на стария Банкрофт.

— И какво ще му кажеш? — присмехулно запита Гордън. — Че съм отказал подкуп, за да купя боклуците ги?

— Не, че съм един честен търговец и ти си ме изнудвал, преди да разрешиш на хората си да купят отличните ми стоки. Това не е подкуп, това е изнудване — той спря за минута, за да се възприеме казаното, и после продължи: — Човек трябва да внимава с данъчните, нали така? Ако някой им телефонира анонимно и те започнат да те проверяват, обзалагам се, ще открият, че имаш сто хиляди, които не си декларирал. Нарушенията на закона за приходите се тълкуват като измама, уважаеми. Изнудване и измама.

В състояние на нарастваща паника на Гордън му се стори, че чу звук в слушалката — странен, приглушен шум на затварящо се чекмедже.

— Чакай малко — каза той бързо, — трябва да си взема нещо от куфарчето — той остави слушалката, отиде до вратата и тихо я отвори. Секретарката му седеше на бюрото с телефон на ухото и ръка върху микрофона — на таблото светеше само една лампичка. Побелял от ярост и паника, той затвори вратата и се върна на бюрото си. — Ще довършим разговора довечера — изстреля той. — Обади ми се вкъщи.

— Предупреждавам те…

— Добре, добре! Обади ми се вкъщи. Ще измислим нещо.

Поуспокоен, Бендър отговори:

— Така е по-добре. Не съм толкова неразумен. Тъй като ще трябва да откажеш предложението на Банкрофт, ще увелича дела ти.

Гордън затвори и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Деби, би ли дошла? — каза той и освобождавайки бутона, добави: — Тъпа кучка!

След момент секретарката отвори вратата. Усещаше се така, сякаш имаше топка в стомаха. Ужасяваше се, че лицето й може да я издаде.

— Затвори вратата и я заключи — той се насилваше да говори прелъстително. Стана от бюрото и се отправи към канапето. — Ела, седни тук.

Объркана от чувствената нотка в гласа му и студенината в очите му, Деби го приближи страхливо и после потисна вика си, когато той я сграбчи в прегръдките си.

— Знам, че подслушваше на телефона — каза й, едва овладявайки се да не я стисне за гърлото. — Правя го за нас, Деби. Когато приключа с развода, ще прекратя всичко. Парите ми трябват за нас, за да мога да ти дам всичко, което трябва да имаш. Разбираш ме, нали, сладурче?

Деби се вгледа в красивото му лице, видя молбата в очите му и му повярва. Ръцете му разкопчаваха ципа на роклята й, сваляйки я надолу, и когато пръстите му заиграха в сутиена и в бикините й, тя се притисна към него, предлагайки тялото си. Любовта си. Мълчанието си.

 

 

Мередит току-що беше вдигнала слушалката на телефона, когато секретарката й мина покрай вратата на кабинета.

— Бях при копирната машина — обясни Филис, влизайки вътре. На двадесет и седем години, Филис Тилшър беше интелигентна, с интуиция и напълно разумна във всичко, с изключение на едно — неудържимо я привличаха безотговорните мъже. Това беше нейна слабост, която тя весело беше споделила с Мередит. — Докато те нямаше, се обади Джери Кийтън от „Личен състав“ — продължи секретарката и с обичайната си усмивка и експедитивност започна да докладва за приетите телефонни разговори.

— Трябва да вървя в архитектурното бюро, за да гледаме плановете за магазина в Хюстън — уведоми я Мередит.

На вратата се почука и Сам Грийн учтиво попита:

— Мередит, можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Какво има?

— Току-що разговарях с Айвън Торп — каза той намръщено, приближавайки се към бюрото й. — Може да имаме пречки в сделката за земята в Хюстън.

Тя беше прекарала повече от месец в Хюстън, търсейки подходящо място, където биха могли да построят не само нов магазин, а цял търговски център. Най-накрая бе намерила идеалното, откъдето се виждаше Галерията, и вече месеци бяха в преговори с „Торп Дивелъпмънт“, собствениците на мястото.

— Какви пречки?

— Когато му казах, че сме готови да подготвим договора, той ми отговори, че май са намерили купувач за цялата си собственост, включително и за мястото, което искаме.

„Торп Дивелъпмънт“ беше холдингова компания в Хюстън, която притежаваше няколко административни сгради и търговски центрове, както и свободни парцели. Не беше тайна, че братята Торп искаха да продадат цялата компания, за това бяха писали и в „Уолстрийт Джърнъл“.

— Наистина ли смяташ, че имат купувач? Или се опитват да получат по-висока начална цена за земята?

— Вероятно е последното, но исках да знаеш, че може да имаме конкуренция, каквато не сме очаквали.

— Значи въпросът не търпи отлагане, Сам. Искам да построя следващия магазин именно на това място. То е най-доброто. Хюстън започва да се възражда, но цените за строителство са все още ниски. До времето, когато ще сме готови да открием магазина, икономиката им ще процъфтява.

Мередит погледна часовника си и стана. Беше вече три часът в петък следобед и това означаваше, че движението започва да става интензивно.

— Трябва да тръгвам — каза тя с извинителна усмивка. — Виж дали твоят приятел в Хюстън може да научи нещо за другия клиент на Торп.

— Вече му се обадих и той действа.