Джудит Макнот
Рай (45)

Глава 45

В 16.30 часа на следващия ден Мат вдигна поглед от заседателната маса, където работеше с трима от изпълнителните директори, и посегна към телефона.

— Ако не е спешно — нареди той на Елинър, — не желая да разговарям, докато не привърша тук.

— На телефона е госпожица Банкрофт — каза тя с усмивка в гласа. — Това спешно ли е?

— Да — отговори той кисело. Беше й се обадил късно предишния следобед, за да й каже, че Спижалски е под контрол и на място, където не може да бъде открит от репортерите. Секретарката й го бе уведомила, че тя ще бъде непрекъснато в заседание за няколко часа. За да не я държи в напрежение, Мат продиктува внимателно обмислено съобщение и помоли жената да го занесе на Мередит. След като не си бе направила труда да му позвъни снощи, той се беше чудил дали не е била твърде заета да отпразнува новината в леглото с Рейнолдс. Вече цяла седмица го преследваше натрапчивата мисъл, че тя продължава да спи с годеника си. Именно това го бе държало буден почти до зори миналата нощ. Хвърляйки извинителен поглед към седналите около масата мъже, Мат вдигна телефона.

— Мат — чу я да произнася притеснена, — знам, че това е твоята вечер, но имам заседание в пет следобед и съм затънала в работа.

— С риск да прозвучи неотстъпчиво — отговори й той със студен глас, — но сделката си е сделка.

— Зная — повтори тя измъчено и продължи: — Освен че ще трябва да остана тук до късно, се налага да си взема работа и за вкъщи. Просто не мога да отделя много време за вечеря, нито пък искам да ти се противопоставям — добави с лека нотка на тъжен хумор.

С тон, издаващ нежеланието му да й помогне, той запита:

— Какво предлагаш?

— Надявам се, че не би имал нищо против да се срещнем тук и да вечеряме по-рано някъде наблизо, без официалности.

Раздразнението му се изпари. Тя все пак се опитваше да изпълни задълженията си.

— Добре. Моето куфарче също е пълно с документи за работа. Ще го взема и след вечеря можем да прекараме една тиха, плодотворна вечер у вас или у нас.

Тя се поколеба.

— Ще ми обещаеш ли, че ще работим? Искам да кажа, не искам да… да…

Устните му се изкривиха в усмивка, когато тя не довърши. Очевидно се притесняваше, че той ще намери начин да я вкара в леглото.

— Ще работим — обеща. Засмя се и въздъхна облекчено. — Добре. Защо не се срещнем тук около шест? На отсрещната улица има хубав ресторант, а след това ще отидем вкъщи.

— Съгласен съм. Репортерите оставиха ли те окончателно на мира?

— Обаждаха ми се няколко пъти, но след вчерашния добър урок, който им дадохме… мисля, че всичко ще отшуми. Говорих снощи и тази сутрин с Паркър и мисля, че и него са го оставили на мира.

Мат не даваше и пукната пара за това, дали новинарите ще налапат Рейнолдс жив, но беше впечатлен от откритието, че от пресконференцията досега тя бе разговаряла два пъти с Паркър и не си беше направила труда да се обади на него. От друга страна, се успокои от факта, че двамата не са били заедно снощи.

— Добре. Ще бъда при теб в шест часа.

Като си пробиваше път през тълпите коледни купувачи, Мат бе приятно изненадан от относителната тишина на етажа, където беше кабинетът на Мередит. Вдясно две секретарки продължаваха работния си ден, но момичето на рецепцията и другите си бяха отишли. На другия край на коридора вратата на кабинета й бе отворена и той видя група мъже и една жена. Бюрото на секретарката бе разчистено, а компютърът — покрит за през нощта, така че вместо да остане в приемната, той свали палтото си и приседна на бюрото, доволен от неочакваната възможност да види как работи Мередит и какви въпроси запълват всекидневието й. Интересуваше го всичко за нея. Винаги го бе интересувало.

Без да подозира за присъствието на Мат, Мередит погледна фактурата, която Гордън Митчел, главният мениджър по търговските въпроси и отговарящ за дамското облекло и аксесоари, току-що й бе връчил.

— Купил си копчета от жълт метал за триста долара? — попита тя с озадачена усмивка. — Защо ми я показваш? Със сигурност това е във възможностите на бюджета ти.

— Защото — отговори той без да мигне — тези копчета са причината за увеличената продажба на готовите дамски дрехи тази седмица.

— Тук са били пришити, така ли?

— Да — отговори той, като протегна краката си с доволен вид. — Ако роклята или костюмът имат такива копчета, моментално изчезват оттук. Това е лудост.

Тя го гледаше критично, избягвайки да погледне Тереза Бишъп, вицепрезидента, чиято работа бе да предвижда модните течения.

— Не мога да споделя напълно удовлетворението ти — отговори. — След като се върна от Ню Йорк, Тереза ни уведоми, че една от тенденциите ще бъдат дрехи, украсени с жълти метални копчета. Тогава пренебрегна съвета й, а сега си закупил копчетата и си накарал да ги зашият, но това не може да компенсира загубите от продажбите ни преди. Какво друго ще докладваш?

— Много малко — отговори той.

Мередит се пресегна и натисна клавиша, който изкара на компютърния екран справката за продажбите през последните четири часа във всички отдели под негово наблюдение, както и в другите магазини в страната.

— Продажбите на аксесоарите са с петдесет и четири процента по-високи от същото време миналата година. Това е добре.

— Благодаря, госпожо президент — отвърна той подигравателно.

— Спомням си, че назначи нов мениджър по аксесоарите и той привлече новите купувачи. Така ли е?

— Абсолютно вярно, както винаги.

— Какво стана с линията на Дона Каран, от която беше купил толкова много? — продължи тя, правейки се, че не забелязва тона му.

— Върви фантастично, точно както си мислех, че ще бъде.

— Какво възнамеряваш да правиш с всичките тези скромни поли и блузи, които си купил?

— Ще ги обявя за разпродажба и ще се отърва от тях.

— Добре — каза тя недоволно, — но ги маркирай като специална покупка и махни нашите етикети. Наблягам специално на това. Днес бях на третия етаж и видях няколко блузи с етикети на „Банкрофт“ на цена осемдесет и пет долара, а те не струваха и четиридесет и пет.

— Струват, когато имат етикет на „Банкрофт“ — възрази й. — Етикетът значи нещо за клиента. Не би трябвало аз да ти напомням това.

— Но няма да значи нищо, ако започнем да го слагаме на всякакви боклуци. Извади въпросните блузи от този етаж на рафтовете за разпродажба утре. Наблягам още веднъж на това — изрежи им етикетите. Знаеш кои имам предвид. Какво стана с онези стоки на едро, които толкова хвалеше?

— Купих ги. Повечето са украшения за костюми. Някои са много красиви.

Нахалният му, неискрен отговор я накара да го скастри:

— Дръж ги на десните щандове. Не искам да виждам нито едно от тях сред скъпите украшения.

— Казах — упорстваше той, — че стоката е добра.

Мередит се облегна назад, изучавайки го продължително в настъпилата тишина, докато останалите ги наблюдаваха.

— Гордън, защо внезапно двамата с теб започнахме да спорим за вида стоки, които „Банкрофт“ ще продава или няма да продава? Защо така изведнъж започна да взимаш решения, които не са подходящи за магазини с нивото на нашия?

Когато той не благоволи да отговори, тя рязко се наведе напред и насочи вниманието си към Пол Норман, отговарящ за домашните потреби.

— Пол — обърна се тя към него с усмивка, — продажбите на домашни потреби и мебели са скочили с двадесет и шест процента в сравнение със същата седмица на миналата година.

— С двадесет и седем — поправи я той. — Компютърът ги коригира в момента, когато влизах.

— Добра работа — каза тя искрено, огледа хората пред себе си и отбеляза: — Движим се добре във всички магазини, с изключение на този в Ню Орлийнс. Загубихме продажбите в деня на бомбената заплаха и те си останаха ниски през следващите четири дни — хвърли поглед към директора по рекламата. — Пит, има ли възможност да получим допълнително рекламно време в някоя от радиостанциите там?

— Не и в подходящо време. Постарахме се да компенсираме с визуална реклама. Това ще помогне да възстановим някои от загубите.

Доволна, че бяха засегнали интересуващите я въпроси, Мередит топло се усмихна на всички.

— Засега стига. Ще купим мястото за магазина в Хюстън и се надяваме да започнем работа през юни. Желая на всички приятен уикенд.

Мат се премести на едно от канапетата в приемната и взе някакво списание, преструвайки се, че чете. Беше толкова горд от начина, по който тя се оправяше, че не можеше да скрие усмивката си. Заместниците се изтеглиха от кабинета и минаха край него, без да го погледнат, разговаряйки с непознати за него търговски термини и пожелавайки си приятна почивка. Той остави списанието и тръгна към вратата, но се спря, защото двама от мъжете бяха останали вътре и Мередит сериозно и съсредоточено ги слушаше. Мат зае старото си място на бюрото, но застана със сгънато палто в ръка така, че да се вижда. Без да има представа колко късно бе станало, Мередит разучаваше записката, която Сам Грийн току-що й бе връчил и която показваше непрекъснато и значително увеличение на закупените акции на „Банкрофт“ на стоковата борса.

— Какво мислиш за това? — попита тя юриста си.

— Не ми се иска да ти казвам — отговори й той, — но днес направих някои проверки и на Уолстрийт се говори, че някой иска да получи контрол върху нас.

Мередит направи усилие да остане спокойна, но вътрешно беснееше.

— Не виждам никакъв смисъл в това. Защо друга верига или друга общност ще реши да ни глътне точно сега, когато сме затънали до уши заради разходи по разширяване на дейността?

— Именно защото не бихме могли да си позволим битка точно сега — нямаме средствата за една дълга и сериозна битка.

Тя го знаеше и пак упорстваше:

— Няма логика да ни преследват точно сега. Това, което ще получат, са само дълговете ни, и ще трябва да ги изплащат — но двамата със Сам разбираха, че като дългосрочна инвестиция „Банкрофт и компания“ би бил привлекателна придобивка. — Колко време ти е необходимо, за да научиш имената на онзи, който изкупува акциите ни?

— Още няколко седмици ни трябват, преди да получим съобщенията на всички брокери на борсата, занимаващи се с индивидуалните сделки, но ние получаваме сведения само ако новият акционер си получи акциите. Ако останат у брокера, не ни уведомяват за самоличността на акционера.

— Можеш ли да съставиш актуализиран списък на всички нови акционери, чиито имена знаем?

— Не е проблем — отговори той и остави Мередит сама с Марк Брейдън.

Тъй като това, което искаше да обсъди с директора по сигурността, беше строго секретно, тя стана да затвори вратата на кабинета си и погледна към часовника, за да види колко време оставаше до идването на Мат. В този момент забеляза високата фигура пред вратата и сърцето й подскочи.

— Отдавна ли си тук? — попита тя.

— Не. Ще почакам тук, докато привършиш.

Мередит спря за миг, за да помисли дали трябваше да изключи Мат от разговора, който щеше да проведе с Марк за Гордън Митчел. Като реши, че не е необходимо, тя му се усмихна и го покани:

— Можеш да влезеш, трябва да затворя вратата.

Набързо запозна двамата мъже и после се обърна към Марк:

— Ти чу обясненията на Гордън и беше свидетел на отношението му към мен. Има пълно разминаване с това, което казваше и правеше преди. Какво ти е мнението по този въпрос?

Марк погледна въпросително към Мат, но когато Мередит му кимна, той изрече съвсем откровено:

— Мисля, че се е продал.

— А можеш ли да ми представиш поне едно доказателство, че получава подкупи от някого?

— Не — отговори той объркан. — Не си е купил никаква скъпа играчка като лодка или самолет например, не е купувал и недвижима собственост, поне доколкото аз знам. Има си любовница, но тя се върти около него вече много години. Той, съпругата и децата му си живеят доста добре, както винаги са живели. Накратко, няма никакви доказателства, че сега се е разпрострял повече. Липсва и някакъв мотив — скъпоструващи навици като наркотици или хазарт.

— Може и да е невинен — поклати глава Мередит, но не й се вярваше.

— Той е виновен, но е много внимателен — оспори Марк. — Работи достатъчно отдавна в тази сфера, за да знае колко строго се следят тези неща и умело прикрива следите си. Ще продължа да го проучвам — обеща той и с лек поклон си тръгна.

— Съжалявам — обърна се Мередит към Мат, прибирайки в куфарчето си необходимите й документи. — Не забелязах колко дълго е продължило заседанието.

— Беше ми приятно да слушам — отговори той и тя го погледна учудено.

— Колко време слуша?

— Около двадесет минути.

— Някакви въпроси? — подразни го тя, но топлината на усмивката му и спокойната самоувереност на сивите му очи я накараха бързо да отклони погледа си встрани.

— Три въпроса — отговори Мат, наблюдавайки начина, по който тя избягваше да го гледа право в очите.

— Какви са те? — попита, приближавайки се към него, като се опитваше да изчисти несъществуващо петънце на сакото си.

Той зададе три въпроса във връзка с работата й и накрая допълни:

— Всъщност въпросите ми са четири, но искам и да те питам — защо отбягваш погледа ми?

Направи отчаян опит да го погледне по-продължително и спокойно право в очите.

— Не съм усетила, че избягвам погледа ти — излъга тя и изчерпателно отговори на въпросите, свързани с магазина. — Какъв е четвъртият ти въпрос? — попита, докато чакаха асансьора.

„Колко време ще ти трябва, за да ми се довериш? — помисли си Мат. — Колко още трябва да чакам, за да легнеш с мен? Колко още ще ми се изплъзваш?“

— Колко дълго ще танцуваш с мен този избягващ ме валс? — изрече той, любопитен да види реакцията й.

Тя се стресна от откровеността му, а после го погледна с развеселен поглед, който го накара да закопнее за една целувка.

— Толкова, колкото ти се опитваш да пускаш тази мелодия.

— Мисля, че започваш да я харесваш — отбеляза Мат с недоволен поглед.

Мередит се беше втренчила в сочещата надолу стрелка върху бутоните на асансьора, но се усмихна и изрече с повече искреност, отколкото би желала:

— Винаги ми е било приятно в твоята компания, Мат. Този път просто не харесвам мотивите.

— Онази вечер ти казах какви са моите мотиви — отговори твърдо той.

— Не ми харесват мотивите зад твоите мотиви.

— Нямам мотиви зад моите мотиви.

Зад тях мъжки глас допълни:

— Може би, но това, което имате, са хора зад вашите хора и разговорът ви стана твърде задълбочен, за да можем да го следваме без карта.

Те заедно обърнаха глави и видяха повдигнатите вежди на Марк Брейдън, който всъщност завоалирано предупреждаваше, че и други служители чуват разговора им.

— Приятна почивка на всички — с престорена усмивка пожела Мередит на трите секретарки.

На път за ресторанта отсреща трябваше да си пробиват път сред тълпите от клиенти на първия етаж.

 

 

Положението в ресторанта беше по-лошо, отколкото в магазина. Беше пълно с пазаруващите за Коледа хора и те трябваше да се наредят на двойна опашка.

— Мислиш ли, че трябва да чакаме? — попита го. И преди още думите да са излезли от устата й, наоколо се вдигна шум. Точно срещу тях една жена се наклони през опашката и гледайки Мат, каза на Мередит:

— Извинете, вие не сте ли Мередит Банкрофт? — и без да дочака отговор, се обърна към Мат: — Значи вие сте Матю Фаръл.

— Не съвсем — отговори й той, хвана Мередит под ръка и се отправи към изхода.

— Хайде да отидем вкъщи и да си поръчаме пица — предложи тя, когато стигнаха до колата, паркирана на запазеното място в гаража.