Джудит Макнот
Рай (40)

Глава 40

Мат стоеше по средата на конферентната зала, която беше в съседство с кабинета му. След половин час щеше да дойде Мередит. Твърдо беше решил да я впечатли с всичко, което можеше да говори за постигнатото от него. Беше повикал в заседателната зала секретарката и служителката от информацията, за да си кажат мнението за цялостния ефект от наредбата на обновената стая. Беше оставил спешно съобщение за Вандъруайлд веднага да се яви при него. Той беше на години почти колкото Мередит, а и имаше добър вкус — Мат нямаше да се обиди да чуе и неговото мнение за нещата.

— Какво мислиш, Джоана? — попита секретарката си, сложил ръка на ключа, с който се контролираше осветлението на тавана. — Тази светлина достатъчно ли е, или е твърде силна?

— Мисля… мисля, че е точно колкото трябва, господин Фаръл — отговори тя припряно, старателно опитвайки се да не покаже изненадата си, че техният работодател е обзет от човешка слабост като съмнение и нещо повече, че най-сетне си е направил труда да запомни имената им. Фактът, че имаше хубава усмивка, не беше изненада за околните. Бяха го виждали да се усмихва на заседания с директорите, в списания и вестници, но до ден-днешен нито една жена от „Хаскъл Електроникс“ не беше усещала неговата усмивка, насочена към нея. Джоана и Валери старателно се опитваха да не покажат колко поласкани и развълнувани се чувстват в момента.

Валери стоеше настрани и изучаваше цветята, подредени в средата на масата.

— Смятам, че цветята върху конферентната маса стоят чудесно — обърна се тя към шефа си. — Да ангажирам ли цветарката всеки вторник с подобна аранжировка?

— Защо трябва да се прави това? — попита Мат. — Изглежда много добре — отбеляза той, когато Джоана сложи върху конферентната маса от палисандрово дърво кристална гарафа за вода от 2000 долара и подходящи към нея чаши. Огледа просторната стая със сребрист мокет на пода, с диван и столове от виненочервена кожа. Въпреки че неговият кабинет и конферентната зала се намираха в остъклената част и от тях се откриваше поразително красива гледка към небето над Чикаго, той реши да спусне завесите. По този начин се създаваше някакво усещане за мекота. Светлината от тавана падаше върху кристала, отразяваше се и се пръскаше на малки звездички. Вътрешните стени също бяха облицовани с палисандрово дърво, а в един ъгъл се намираше заоблен барплот. Вратите на бара бяха отворени и оттам се виждаха безброй кристални шишета и гарафи, подредени върху полицата с позлатени ръбове. Все още притеснен, Мат продължаваше да разсъждава:

— Последно — спуснати или вдигнати? — попита той двете жени и натисна един бутон. Завесите меко се надиплиха нагоре и в стаята се откри гледка към цялото небе.

— Вдигнати — едновременно отговориха Джоана и Валери.

Мат погледна навън в сумрака на отиващия си ден. Срещата му с Мередит щеше да продължи най-малко час, до това време щеше да се стъмни и панорамата щеше да бъде изключителна.

— Спуснати — реши той, натисна отново бутона и завесите се спуснаха. — Ще ги вдигна, като стане тъмно — продължи, разсъждавайки на глас.

Замисли се за предстоящата среща. Даваше си сметка, че е глупаво да се занимава с незначителни подробности. Дори ако Мередит бъде впечатлена от невероятно скъпия кристал и от всички други красоти на неговото малко кралство — дори ако беше сърдечна, спокойна и великодушна, когато влезеше тук, на нея със сигурност нямаше да й хареса обстановката или домакинът, щом като започнеше срещата.

Той въздъхна едновременно нетърпелив и нежелаещ да започне битката, после изведнъж се сети за служителките си, които чакаха да разберат дали се нуждаеше от нещо друго.

— Благодаря ви за помощта — каза. Дари с усмивка и двете жени — една топла усмивка, която ги накара да се почувстват най-сетне оценени и забелязани, след което унищожи всичко това с въпроса си: — Ако ти беше жена, тази стая щеше ли да ти се стори привлекателна?

— Намирам я привлекателна, господин Фаръл — сухо отвърна Джоана.

Мина една минута, докато леденият й отговор достигне до съзнанието му, но когато погледна през рамо, двете жени излизаха, разминавайки се с Елинър Стърн.

— От какво се обиди? — попита той своята секретарка, чийто единствен интерес се свеждаше до добре свършената работа, а не до общуване и флиртуване.

Госпожица Стърн приглади строгия си сив костюм.

— Предполагам — коментира тя с нескрито презрение за другата секретарка, — се е надявала да оцените факта, че тя е жена. От деня, в който пристигнахте тук, не е преставала да се надява.

— Губи си времето — каза Мат. — Наред с други неща, тя е и служител. Само един идиот флиртува със своите подчинени.

— Може би трябва да се ожените — отсъди госпожица Стърн мъдро, като продължаваше да разлиства бележника си, търсейки някакви цифри. — По мое мнение това би сложило край на женските аспирации около вас.

Лека усмивка се прокрадна на устните му и той приседна на крайчеца на заседателната маса. Изведнъж му се прииска да сподели с някого истината.

— Аз съм женен — обяви тихо, следейки реакцията й.

Госпожица Стърн отгърна друга страница и без да вдигне глава, се произнесе:

— Моите най-сърдечни поздравления и на двамата.

— Сериозно — отвърна той.

— Да предам ли тази информация на госпожица Ейвъри? — попита тя безучастно. — Днес се обажда два пъти.

— Госпожице Стърн — каза Мат твърдо и за пръв път в техните чисто делови взаимоотношения съжали, че никога не се беше опитал да се сприятели с нея. — Ожених се за Мередит Банкрофт преди единадесет години. Днес следобед тя ще дойде тук.

Погледна го над очилата си.

— Имате резервация за вечеря в „Реналдос“. Госпожица Банкрофт ще се присъедини ли към вас и госпожица Ейвъри? Ако е така, да променя ли резервацията за трима?

— Отмених срещата си с… — започна Мат, после спря и се усмихна. — Като че ли долавям някаква нотка на цензура в гласа ти?

— Разбира се, че не, господин Фаръл. Много ясно поставихте нещата още в началото: цензурирането не е част от моята работа. Доколкото си спомням, вие подчертахте, че не желаете личното ми мнение и че не искате торта за рождения си ден; необходими ви са моите умения и време. Сега желаете ли да присъствам на срещата и да водя бележки?

Мат потисна смеха си, като разбра, че направената преди години забележка не е забравена от нея.

— Смятам, че идеята ви да водите бележки е добра. Обърнете особено внимание на всичко, с което госпожица Банкрофт и адвокатът й се съгласят. Възнамерявам да ги накарам да приемат всяка една концесия.

— Разбирам — каза тя и тръгна към вратата.

Гласът на Мат я догони.

— Госпожице Стърн? — тя се обърна изправена, с молив в ръка, готова да записва нареждането Мат я попита: — Имате ли малко име?

— Разбира се — отвърна тя и присви очи.

— Мога ли да го използвам?

— Нямам нищо против. Аз обаче не смятам, че „Елинър“ ще ви е по-удобно, както да речем и „Матю“.

Той погледна безизразната й физиономия и преглътна, за да не се разсмее, питайки се дали беше сериозна, или се шегуваше.

— Смятате ли — попита сериозно, — че двамата с вас бихме могли да… да бъдем по-малко официални тук?

— Предполагам, че имате предвид по-свободни отношения, вида отношения, които може би са по-типично срещани между секретарка и работодателя й ли?

— Да, всъщност да.

Повдигна замислено вежда.

— Ще трябва ли да приготвям торта за рождения ви ден?

— Може би — отвърна той, глуповато захилен.

— Ще си отбележа — каза тя и когато наистина го направи, Мат избухна в смях. — Има ли нещо друго? — попита тя и за пръв път от толкова години Елинър Стърн му се усмихна. Усмивката имаше поразяващ ефект върху лицето й.

— И още нещо — добави той. — Много важно е, ще ми е необходимо цялото ти внимание.

Веднага стана сериозна.

— Имате го.

— Според теб каква е тази конферентна зала — изключително впечатляваща или само ефектна?

— Почти съм убедена — отговори тя сериозно, след като огледа стаята, — че госпожица Банкрофт ще занемее от възхищение.

Мат зяпна, след като тя се обърна и излезе от стаята. Той можеше да се закълне, че раменете й се разтърсваха от смях.

 

 

Питър Вандъруайлд крачеше нервно в стаята на госпожица Стърн, чакайки старата ексцентричка да се появи от кабинета на Фаръл и да му разреши да влезе. Тя се появи отвътре с необичайна бързина и го накара да се чувства като избягал ученик, изправил се пред директора на училището.

— Господин Фаръл ме вика — заобяснява й той, опитвайки се да скрие смущението си от внезапното и спешно повикване. — Каза, че е много важно, но не и за какво се отнася, и аз… аз не зная кои папки да донеса.

— Не мисля — отвърна тя със странен приглушен глас, — че ще се нуждаете от вашите папки, господин Вандъруайлд. Заповядайте, очакват ви.

Питър я погледна с любопитство, после побърза да влезе при Фаръл. Две минути по-късно се изниза от кабинета на Мат заднешком и в състояние на прекомерна загриженост се удари в бюрото на Стърн.

Тя го погледна.

— Можахте ли да отговорите на въпроса на господин Фаръл без вашите папки?

Очевидно нуждаещ се от подкрепа, Питър отговори:

— Да, но не съм сигурен, че отговорих правилно, госпожице Стърн. Според вас конферентната зала впечатляваща ли е или елементарно ефектна?

— Впечатляваща.

Той отпусна рамене с облекчение.

— И аз казах същото.

— Това е правилният отговор.

Питър се втренчи в нея учудено. Развеселена, тя го гледаше със симпатия. Той откри с изненада, че под ледената й повърхност всъщност прозираше някаква топлина, която може би не беше забелязал в миналото. И реши да й купи кутия бонбони за Коледа.

 

 

Стюарт чакаше с куфарче в ръка, когато Мередит влезе във фоайето на „Интеркорп“.

— Изглеждаш чудесно — каза той и пое ръката й. — Съвършена. Спокойна и сдържана.

След цял час колебание тази сутрин Мередит накрая беше решила да облече жълта вълнена рокля и тъмносиньо сако, обточено със същия жълт цвят. Причината беше една-единствена — беше прочела някъде, че мъжете възприемат жълтия цвят като агресивен, но не и враждебен. С надеждата да подсили този агресивен елемент беше прибрала косата си на кок.

— Само като те погледне Фаръл, и ще ни даде всичко, което поискаме — галантно предсказа Стюарт на път за асансьорите. — Как би могъл да ти устои!

Работата беше в това, че последния път, когато Мат я беше гледал, тя беше гола в леглото с него, и затова сега се чувстваше изключително неловко да се изправи пред него.

— Аз обаче не съм сигурна — каза тя разтреперана, влизайки в асансьора преди адвоката си.

Взираше се в бляскавите месингови врати и се опитваше да се съсредоточи върху спомена за смеха и за задушевния разговор, който бяха водили с Мат във фермата. Би било погрешно да мисли сега за него като за противник. Беше плакала в ръцете му за загубата на детето им, беше я прегръщал, опитвайки се да я утеши. Това е, което трябваше да помни, за да не е толкова притеснена. Мат не беше неин противник.

Служителката се изправи веднага, щом като Стюарт й даде имената им.

— Оттук, моля. Господин Фаръл ви очаква. Другите вече са пристигнали.

Мередит не можа да познае кабинета на Мат. Стената в левия ъгъл беше приплъзната назад, така че кабинетът му преминаваше в конферентна зала с размери на тенис корт. На заседателната маса седяха двама мъже и разговаряха с него. Той погледна нагоре, видя я и веднага стана. Тръгна към нея с топло и спокойно изражение на лицето. Носеше тъмносин костюм, искряща бяла риза и красива копринена вратовръзка в тъмночервено и синьо. Официалното му делово облекло я накара да се чувства още по-неловко.

— Нека ти помогна с палтото — каза той, без да обръща внимание от Стюарт, който също съблече дрехата си.

Твърде притеснена да срещне погледа му, Мередит се подчини машинално и леко се обърна, опитвайки се да потисне тръпките си, когато той повдигна палтото й и пръстите му докоснаха раменете й. Страхувайки се да не забележи реакцията й, тя наведе глава. Стюарт се беше приближил до масата и се ръкуваше с противниковия юрисконсулт. Мередит тръгна към него и той тъкмо щеше да я представи на другите двама адвокати, когато Мат изведнъж я хвана за лакътя и започна да се държи така, като че ли това беше събиране, организирано от него в нейна чест.

— Мередит — каза той със засмени очи, като я погледна, — бих искал да те запозная с Бил Пиърсън и Дейв Левинсън.

Усещайки изтънчения покровителствен начин, по който Мат стоеше до нея, тя откъсна поглед от него и погледна двамата мъже, ръкувайки се с всеки от тях. Бяха високи, облечени в безупречни костюми, шити по поръчка, със самочувствие, елегантни и решителни. В сравнение с техния ръст и изискан външен вид Стюарт изглеждаше дребен и невзрачен, с оредяла тъмна коса, и като ученик с очила с рогови рамки. В действителност, мислеше си Мередит, докато той се представяше на Мат, присъстващите далеч го превъзхождаха.

Като че отгатнал мислите й, Мат обясни:

— Бил и Дейв са тук, за да защитават както твоите, така и моите интереси.

Чул тази забележка, Стюарт се позабави, докато сядаше, и хвърли насмешлив поглед към Мередит, предупреждавайки я да не вярва на това. Тя се почувства окуражена от погледа му. Той беше по-млад и по-невзрачен от другите двама, но не беше нито по-глупав, нито по-бездарен.

Мат също видя реакцията на дребничкия мъж, но не му обърна внимание. Обръщайки се към Мередит, която се канеше да седне, той я хвана за лакътя и я спря, започвайки да изпълнява плана си.

— Току-що бяхме решили да пием по едно питие, когато дойдохте — предложи той, когато тя се надигна и го погледна объркана. После се обърна към адвокатите: — Какво желаете, господа?

— Скоч и сода — отговори на часа Левинсън, разбирайки, че току-що му беше наредено да вземе едно питие, и послушно бутна настрани папката с документи.

— Същото и за мен — обади се на свой ред Пиърсън и се отпусна на стола, като че ли разполагаха с всичкото време на света.

Обръщайки се към Стюарт, Фаръл учтиво го попита:

— Вие какво бихте искали да пийнете?

— Перие — отвърна. — С лимон, ако имате.

— Има.

Мат погледна към Мередит, но тя поклати глава.

— Нищо не желая.

— В такъв случай ще ми помогнеш ли да донеса питиетата? — заяви той, решен да се възползва от случая да говори насаме с нея. — Доколкото ми е известно, тези трима мъже са се срещали и преди около заседателни маси. Сигурен съм, че ще намерят какво да си кажат, докато им приготвим питиетата — като инструктира по този начин Левинсън и Пиърсън да държат Стюарт при тях, той подхвана Мередит за лакътя. Зад него Левинсън веднага поведе разговор за един противоречив процес, отразяван нашироко във вестниците, а Пиърсън се присъедини с допълнителни забележки и разяснения. Разговорът вървеше на достатъчно висок тон, за да бъде предоставена възможност на Мат за уединение с Мередит.

Барът описваше полукръг и оставаше извън погледа на седящите около масата в заседателната зала. Тя обаче упорито стоеше от другата страна на плота, втренчена като хипнотизирана в отразените светлини, танцуващи по стените на кристалните чаши. Той сложи лед в пет чаши, после махна ограничителя на кристалната гарафа и сипа уиски в три чаши и вода в другата. Поглеждайки към хладилника, който беше от неговата страна, помоли:

— Би ли ми извадила перието?

Тя кимна. Гледаше я как неохотно заобиколи бара. Нарочно избегна погледа му, извади бутилка „Перие“ и лимон и ги сложи на плота.

— Мередит — каза тихо Мат, слагайки длан върху нейната, — защо не можеш да ме погледнеш?

Тя подскочи от докосването му и той пусна ръката й. Вдигна поглед към него и голяма част от напрежението й се стопи. Дори успя леко да се усмихне.

— Не зная точно защо, но намирам цялото това изпитание ужасно мъчително.

— Така ти се пада — подразни я, като се опитваше да я разсее. — Никой ли не ти е казвал, че не е хубаво да оставяш мъж в леглото само с една бележка, на която пише „довиждане“? Това го кара да се чуди дали все още го уважаваш.

Мередит потисна внезапно надигналия се кикот при точната му забележка и той й се усмихна.

— Беше глупаво, че те оставих така — призна. — Самата аз не разбирам защо го направих.

— Аз пък мисля, че знам отговора. Заповядай, пийни това — подаде й водката и содата, които беше приготвил за нея. — Не, не ми отказвай. Ще ти помогне да понесеш тази среща по-лесно — изчака, докато отпи глътка, и после й каза защо я беше повикал да дойде с него на бара. — Бих искал да те помоля за една услуга.

Мередит го погледна право в очите.

— Какъв вид услуга?

— Помниш ли, че ти ме помоли за помирение?

Кимна.

— Моля те за същото нещо сега: вид помирение, спиране на огъня — от момента, в който моите адвокати започнат да говорят, до момента, в който напуснеш това помещение.

Обзе я неясна тревога и тя бавно остави чашата си на плота, взирайки се предпазливо в лицето му.

— Не разбирам.

— Моля те да изслушаш условията на моето предложение и да помниш, че без значение как… — Мат замълча, като се опитваше да намери най-подходящата дума за това как вероятно условията му щяха да я изненадат. Вбесяващи? Скандални? Гнусни? — Без значение колко необичайни могат да изглеждат моите условия, правя това, което искрено вярвам, че е най-доброто и за двама ни. Моите адвокати ще изложат юридическите алтернативи, в случай че откажеш да приемеше офертата ми. Първоначално ще добиеш чувството, че си притисната в ъгъла, но те моля да не ставаш веднага и да не напускаш това място, пращайки ни по дяволите нас тримата, независимо от това колко много си се ядосала. Накрая те моля да ми отделиш пет минути тук, насаме с теб, след срещата. През това време ще се опитам да те убедя да приемеш предложеното от мен. Ако не мога да го направя, имаш пълната свобода да ми кажеш да вървя по дяволите и да си отидеш. Съгласна ли си?

Тревогата й се увеличи още повече.

— Съгласих се с твоите условия във фермата — припомни й той. — Толкова ли много искам, като те моля да се съгласиш сега с мен?

Неспособна да спори, Мередит бавно кимна.

— Добре, съгласна съм. Примирие — промълви тя, след това изненадана видя как Мат протегна към нея ръка, както тя беше направила във фермата, само дето беше обърнал дланта си нагоре. Сърцето й затуптя необяснимо, когато положи ръката си в неговата, а пръстите му здраво я обхванаха.

— Благодаря ти.

Спомни си, че и тя точно така му беше отговорила. Изумена от прозрението, че онзи миг във фермата очевидно също е бил неприятен за него, тя се опита да му се усмихне и му отговори със същите думи:

— Моля.

 

 

Стюарт остави двамата адвокати да излагат тезите си, докато той пресметна наум колко време беше необходимо да се приготвят пет чаши с питиета. Когато това време изтече, той обърна гръб на Левинсън и Пиърсън и дискретно хвърли поглед към двамата на бара. Предполагаше, че Фаръл ще се опитва да дразни Мередит, но това, което видя, беше една двойка в профил, хваната в такава изненадваща поза, че моментално се обърка. Да я дразни ли? Нищо подобно! Фаръл протягаше ръката си към нея, гледаше я усмихнат и, което съвсем смая Стюарт, определено, с нежност. А Мередит, която беше винаги сдържана, слагаше ръката си в неговата и на лицето й беше изписано такова изражение, каквото той никога преди не беше виждал у нея: уязвимият израз на истинска загриженост.

Рязко отмести поглед от двойката при бара и се обърна към адвокатите. Все още не беше намерил обяснение за изражението на Мередит преди минута, когато тя и домакинът донесоха напитките на масата.

— Мат, ще започваме ли? — попита Пиърсън, след като Фаръл настани младата жена.

Подреждането на местата около масата се беше сторило странно на Стюарт още когато беше влязъл в стаята: Пиърсън беше сложен начело на заседателната маса, където нормално се полагаше да седи Фаръл. Мередит седеше отляво на Пиърсън, а Стюарт — до нея. Левинсън беше отдясно на Пиърсън, точно срещу нея, а Фаръл заобиколи масата и седна до Левинсън. Стюарт се чудеше дали Фаръл преднамерено беше сложил Пиърсън на „горещото“ място, за да накара Мередит да смята, че по-скоро Пиърсън, а не той самият е отговорен за това, което тя щеше да чуе. Или пък, реши, Фаръл искаше да наблюдава Мередит през цялото време.

Секунда по-късно Пиърсън започна да говори и казаното от него беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че Стюарт присви вежди от учудване.

— Твърде много неща трябва да се вземат под внимание — заяви той, натъртвайки на всяка дума. — Пред нас стоят двама души, които преди единадесет години са дали обет, тържествено обещание. И двамата са знаели, че бракът е свещено нещо, към което се пристъпва сериозно.

Полуядосан, полуразвеселен, Стюарт го прекъсна:

— Можеш ли да си спестиш текста на цялата брачна церемония, Бил. Минали са през нея преди цели единадесет години. Затова сме и тук сега — обърна се към Мат: — Моята клиентка не се интересува от оценката на ситуацията, направена от вашите адвокати. Какво искате и какво предлагате? Нека пристъпим към работа по същество.

Вместо да отреагира на предизвикателството му, той погледна Пиърсън и с едно леко кимване, го инструктира да направи точно това.

— Много добре — започна адвокатът му. — По същество нещата стоят така. Нашият клиент има достатъчно основание да заведе грозно и унищожително дело срещу бащата на твоята клиентка. В резултат на безразсъдната намеса на Филип Банкрофт в брака на нашия клиент той е бил лишен от правото си да присъства на погребението на детето си, бил е лишен от правото си да утеши съпругата си и да бъде утешен от нея след смъртта на детето, и подведен да повярва, че тя желае да се разведе с него. Накратко, той е бил лишен от брака си в продължение на единадесет години. Господин Банкрофт се е намесил и в бизнеса на господин Фаръл, опитвайки се незаконно да повлияе върху решението на зоналната комисия на Саутвил. Разбира се, това са неща, които могат да бъдат разглеждани в съда…

Стюарт погледна Фаръл, който наблюдаваше Мередит, а тя пък на свой ред не сваляше очи от Пиърсън и все повече пребледняваше. Ядосан, че неочаквано я подлагаха на всичко това, той погледна колегата си и презрително заяви:

— Ако всеки женен мъж, чиито роднини се бъркат в живота му, би могъл да ги съди за това, щеше да притежава петдесетгодишна преписка за съдебни дела. Ще му се изсмеят в съда.

Пиърсън го погледна предизвикателно.

— Съмнявам се. Намесата на Банкрофт е била злонамерена и крайна. Смятам, че едно жури с удоволствие ще заведе процес срещу Банкрофт за тия действия на учудваща злина, които според мен са били неоправдани. Имам предвид всичко останало преди незаконния опит на Банкрофт да въздейства на зоналната комисия на Саутвил. Както и да е — продължи той, — дали ще спечелим нашите дела или не, самото им завеждане ще породи неприятна шумотевица в печата. Една публичност, която би била унищожителна за Филип Банкрофт и много вероятна — за „Банкрофт и компания“. Общоизвестно е, че господин Банкроарт е сериозно болен и, разбира се, ефектът от общественото достояние на тия неща и един процес може би ще влошат още повече здравословното му състояние.

Страх и паника свиваха стомаха на Мередит, но в момента най-силното усещане беше това за предателство. Беше отишла във фермата при Мат, за да му каже истината за детето и телеграмата на баща й. Сега той ги използваше срещу нея. Духът й малко се приповдигна, когато Пиърсън заяви:

— Споменах всичко това, госпожице Банкрофт, не за да ви обезпокоя или разстроя, а просто да ви напомня фактите и да ви запозная с нашата гледна точка. И все пак господин Фаръл желае да загърби всичко, което споменах, и да се откаже от съдебно дирене по отношение на баща ви… срещу няколко елементарни отстъпки от вас. Стюарт — обърна се той към колегата си и му подаде един документ от две страници, а на Мередит — идентично копие от същото, — предложението, което ще направя, подробно е изложено в този документ. И за да не остават никакви съмнения относно лоялността на господин Фаръл, той предложи да го подпише пред теб в края на срещата. Има обаче едно условие: това предложение трябва да бъде прието или отхвърлено днес, преди твоята клиентка да си тръгне оттук. Ако се отхвърли, ние ще заведем дело срещу Филип Банкрофт до края на седмицата. Желаеш ли да се запознаеш с изложението, преди да направя обобщение?

Отказвайки дори да погледне документа, Стюарт го захвърли на масата, облегна се назад и пренебрежително се усмихна на противника си:

— По-добре да го чуя от теб, Бил. Никога преди не съм имал удоволствието да се запозная с актьорските ти заложби. Единствената причина, поради която не казах и на двама ви да вървите по дяволите и да се срещнем в съда, беше, че просто не можех да не видя последното действие.

Той не се притесняваше от техните заплахи, но затова пък беше бесен от преднамерения опит на Пиърсън да уплаши и унижи клиентката му.

С леко, вежливо кимване Мат подкани Левинсън да се намеси:

— Може би би било по-добре, ако аз направя обобщение на офертата, изложена в този документ.

— Не зная — дръзко отвърна Стюарт. — Вие дубльорът ли сте или главният изпълнител?

— Главният изпълнител — отговори по-възрастният мъж. — Аз изготвих документа — обръщайки се към Мередит, той се усмихна и добави: — Както току-що обясни моят колега, госпожице Банкрофт, ако се съгласите с това, за което моли вашият съпруг, той е склонен да оттегли намерението си за предприемане на законни действия срещу баща ви, но предлага и много повече, отколкото е посочено в този документ. Господин Фаръл желае да ви осигури щедро обезпечение — парична издръжка, ако предпочитате да го приемате по този начин — в размер на пет милиона долара.

Чашата преля. Тревогата, която Мередит изпитваше, се сля с шока. Тя погледна Стюарт и попита:

— Да се съглася с какво? Какво, за Бога, става тук?

— Това е просто игра — увери я той. — Най-напред те заплашиха с това, което ще ти отнемат, ако откажеш да участваш в играта. Сега ти казват какво ще ти дадат, ако приемеш условията й.

— Игра ли? — възкликна тя тихо. — Каква игра?

— Тази част я пазят за финала.

Впила очи в него, Мередит кимна разбиращо, после събра кураж и се обърна към Левинсън, като старателно избягваше погледа на Мат.

— Продължете, господине — каза, опитвайки се да демонстрира смелост и достойнство.

— Допълнително към плащането от пет милиона долара вашият съпруг ще продаде на „Банкрофт и компания“ определена част от собствеността на Хюстън срещу двадесет милиона долара.

Мередит почувства, че стаята се завъртя пред очите й, и тогава обърна глава и погледна Мат. Върху лицето й се изписаха объркване, благодарност и лоши предчувствия. Задържа погледа си, без да мига, когато Левинсън добави:

— И накрая, ако се съгласите с предложеното от вашия съпруг, той ще подпише отказ относно обичайното двегодишно разделяне, което се изисква от този щат, за да се получи развод поради непримирими различия. Това ще съкрати помирителния срок до шест месеца.

Стюарт отхвърли предложението:

— Не ни е нужен отказ от страна на Фаръл, за да се съгласи съдът да намали периода на изчакване. В закона ясно е посочено, че ако двойката не е съжителствала две години и между партньорите съществуват непреодолими различия, то срокът може да бъде съкратен до шест месеца. Двамата не са живели заедно в продължение на единадесет години!

Левинсън се облегна назад. Мередит имаше болезнено предчувствие за това какво ще последва, когато той съобщи:

— Те са прекарали заедно миналия уикенд.

— Какво от това? — подхвърли адвокатът й.

Той не се сърдеше повече, по-скоро беше озадачен от предложението на Фаръл за пет милиона долара и затруднен от невъзможността да разбере какво щеше да поиска Фаръл в замяна.

— Те не са съжителствали в интимния смисъл на думата. Просто са спали в една и съща къща. Нито един съдия не би си и помислил, че бракът им би могъл да се запази, и не би могъл да настоява на двегодишен помирителен период само защото са пребивавали под един и същи покрив в продължение на два дни. Това, което са направили, в никакъв случай не е съжителстване.

Настъпи гробно мълчание.

Левинсън многозначително и настойчиво погледна Стюарт. Вече съвсем изнервен и ядосан, той се обърна към Фаръл:

— Бяхте под един покрив, а не в едно легло.

Но и Фаръл не каза нищо. Вместо това впи очи в Мередит.

Тогава Стюарт разбра, по-скоро усети, още преди да обърне глава и види издайническия блясък в очите й и руменината, избила върху страните й от яд и смущение. Независимо от несвързаните си противоречиви мисли, които се въртяха в главата му, той повдигна рамене и заяви с неубедителна незаинтересованост.

— И така, преспали са заедно. Голяма работа. Отново повтарям — защо да разглеждаме отказа на вашия клиент да подпише двегодишния помирителен период? Защо да се проточва неизбежният развод?

— Защото — отвърна Левинсън спокойно — господин Фаръл не е убеден, че разводът е неизбежен.

Смехът на Стюарт беше искрен.

— Това е нелепо.

— Господин Фаръл не мисли така. В действителност той желае да предложи всички отстъпки, които обсъдихме тук — издръжка на съпругата в размер на пет милиона долара, собствеността в Хюстън, отпадането на всички съдебни действия срещу Филип Банкрофт и отказ от двегодишен помирителен период — само срещу една-единствена отстъпка за самия него.

— И каква е тя?

— Той иска по една седмица за всяка година брак, от който е бил лишен. Общо единадесет. Единадесет седмици със съпругата му, така че да могат да се опознаят един друг по-добре.

Мередит, внезапно надигнала се от стола си, с очи, изстрелващи искри към Мат, извика:

— Ка-а-кво!

— Посочете как възнамерява да я опознае! — подхвърли Стюарт, убеден, че формулировката на фразата включва сексуално общуване.

— Смятам, че можем да предоставим на тях самите да отработят подробностите — започна Левинсън, но разярената жена го прекъсна:

— О не, не можеш да направиш това! Днес ти ме подложи на всичко — от терор до унижение. Не спирай сега. Нека бъдем подробни и в това, за да впишат всичко в предложението ти. Кажи им точно как смяташ да ме опознаеш. Това е изнудване, така че изложи условията си, ти… ти, копеле!

Мат погледна адвокатите и ги помоли:

— Оставете ни сами.

Тя вече не се интересуваше дали някой щеше да чуе още нещо.

— Седнете! — властно нареди на тримата мъже. Нищо вече не беше от значение. Бяха я хванали в капан. Беше разбрала условията, само не й беше ясно гротескното плащане, което Мат възнамеряваше да направи. Или трябваше да спи с него през следващите единадесет седмици, или щеше да влачи баща й по съдилищата и много вероятно да го убие от стреса, който щеше да му причини. Тогава тя констатира и нещо друго — секретарката с посивялата коса, която се беше разположила на дивана, усърдно протоколираше разговора. Като животно, което е притиснато в ъгъла, младата жена настръхна, сложи длани на масата и погледна Мат с очи, излъчващи презрение и омраза:

— Настоявам всички да останат по местата си, докато изброиш и поставиш непочтените си условия. В противен случай ще убиеш баща ми със своите съдебни дела или ще ми смъкнеш кожата — така ли? И сега, започвай, кажи на твоите адвокати как възнамеряваш да го постигнеш! Кажи им колко често и по какъв начин, проклет да си! Но пиши и приготви квитанции, копеле такова, защото ще те накарам да ги подпишеш!

После се обърна към секретарката:

— Добре ли ви е на вас там? Успявате ли да запишете всичко? Това чудовище, за което работите, ще ви продиктува как иска своите удоволствия, колко често…

Изведнъж всички се раздвижиха. Мат скочи от стола си и заобиколи масата. Левинсън го сграбчи за ръкава, но го изпусна. Стюарт избута стола си назад и се опита да придърпа Мередит зад себе си, но тя го отблъсна.

— Стой далеч от мен! — предупреди тя адвоката си, преди да връхлети върху Мат с ръце, свити в юмруци. — Копеле! Започвай да диктуваш условията си! Колко често го искаш и как? — той се пресегна да я хване и в същия момент Мередит се извъртя и го зашлеви по лицето с такава сила, че главата му се отметна встрани.

— Престани! — заповяда й, като я сграбчи за ръцете, но погледът му беше върху Стюарт, който се беше запътил към него и се опита да го хване.

— Копеле! — ридаеше тя. — Копеле такова, аз ти вярвах…

Мат я притегли към гърдите си, изблъсквайки Стюарт.

— Чуй ме! — каза й сурово. — Не те моля да спиш с мен! Разбираш ли ме? Моля те да ми дадеш шанс, по дяволите! Само шанс за единадесет седмици!

Всички стояха прави, замръзнали на местата си. Дори Мередит престана да се бори, но цялото й тяло трепереше и тя закри лицето си с ръце. Като огледа присъстващите, Мат рязко се разпореди:

— Разкарайте се всички оттук!

Левинсън и Пиърсън си събраха книжата, готови да напуснат, но Стюарт остана, където беше, и не изпускаше от поглед младата жена, която стоеше като вцепенена в прегръдката на Мат.

— Никъде няма да отида, докато не свалиш ръцете си от нея и тя не ми каже, че иска да се махна.

Мат знаеше, че той наистина го мислеше, и тъй като Мередит беше престанала да се съпротивлява, свали ръцете си от нея, извади от джоба си носна кърпа и й я подаде.

— Мередит? — повика я плахо Стюарт. — Отвън ли да те чакам, или да остана тук? Кажи ми какво искаш да направя.

Унижена до краен предел, осъзнала колко погрешна беше реакцията й и ядосана, че беше допуснала да я предизвикат и за двете, тя грабна носната кърпа.

— Това, което тя иска да направиш точно сега — обърна се Мат към Стюарт, — е да ми зашлевиш още един…

— Мога да отговарям за себе си! — процеди през зъби Мередит, заби очи в земята и отстъпи крачка назад. — Остани тук, Стюарт — вдигна очи към Мат и каза: — Искаше всичко да бъде законно и официално. Обясни на моя адвокат какво имаш предвид, като молиш да ти се даде шанс, защото очевидно аз не разбирам нищо.

— Бих предпочел да ти обясня всичко насаме.

— Това е твърде лошо! — отвърна тя, а по миглите й все още блестяха сълзи. — Ти настояваше да се направи това днес, и то пред адвокатите ти! Просто не можеше да ми го спестиш и да го обсъдиш с мен насаме някой друг път…

— Вчера ти се обадих, за да се опитам да направя точно това — каза й. — Беше инструктирала секретарката си да ме уведоми, че ще разговарям с теб само чрез адвоката ти!

— Би могъл да се опиташ отново!

— Кога? След като излетиш за Мексико или Рено, или където решиш да отидеш през тази седмица, за да се разведеш с мен ли?

— И аз бяха права, че мога да се опитам — обади се тя ледено и Мат й се усмихна гордо. Беше прекрасна: вече си възвръщаше самообладанието. Все още не можеше да погледне адвокатите в очите, той обаче им хвърли поглед през рамото й. Пиърсън и Левинсън си тръгнаха, взели палтата и куфарчетата си, докато нейният адвокат не помръдваше от мястото си. Стоеше там, скръстил ръце на гърдите си, и наблюдаваше Фаръл с омраза, подозрение и нескрито любопитство.

— Мередит — предложи Мат, — поне би ли помолила твоя адвокат да изчака в моя кабинет? Може да вижда всичко оттам, но не е необходимо да чуе повече от това, което вече чу.

— Аз нямам какво да крия! — гневно отвърна тя. — Нека да приключваме с всичко това. Какво точно искаш от мен?

Мат реши, че не го е грижа какво щеше да чуе Уайтмор. Приседнал на ръба на заседателната маса, той скръсти ръце на гърдите си.

— Искам шанс за нас да се опознаем един друг през следващите единадесет седмици.

— И как точно възнамеряваш да направим това?

— По обичайните начини — ще вечеряме заедно, ще ходим на театър…

— Колко често? — прекъсна го тя.

— Не съм мислил за това.

— Сигурна съм, че доста старателно си изпипал твоя шантаж и си измислил начини да разрушиш живота ми!

— Четири пъти в седмица! — изстреля Мат отговора на въпроса й колко често ще се „опознават“. — И не се опитвам да разбия живота ти!

— Кои дни от седмицата?

Ядът му премина и той отново се усмихна.

— Петък, събота, неделя и сряда — уточни след секунда колебание.

— Минавало ли ти е през ум, че аз имам кариера и годеник?

— Не искам да ти се бъркам в кариерата. Годеникът ти обаче ще трябва да се оттегли за единадесет седмици.

— Не е честно спрямо него! — извика Мередит.

— Лош късмет!

Студеният тон и неумолимото му изражение бяха толкова красноречиви, че тя накрая разбра — нищо, което би казала или направила, нямаше да го разубеди.

— Всичко гадно, което разправят за теб, е вярно, нали?

— До голяма степен — отвърна той. Изглеждаше така, като че ли го беше зашлевила отново.

— Няма значение кого ще нараниш или какво ще трябва да направиш, за да получиш това, което искаш, така ли?

Лицето му придоби напрегнат израз.

— Не и в този случай.

— Защо ми причиняваш това? Какво съм ти направила, за да разбиваш живота ми?

— Просто смятам, че има нещо между нас — едно привличане — и искам да видя колко силно е то.

— Господи, не мога да повярвам! — възкликна тя и сложи ръце на кръста си. — Няма нищо между нас. Нищо, освен едно ужасно минало.

— А миналия уикенд?

Мередит прикри огорчението си с гняв.

— Това беше… това беше секс!

— Така ли?

— Ти трябва да знаеш по-добре! — извика тя, спомняйки си нещо, на което беше попаднала напоследък. — Ако е вярно само половината от това, което съм прочела за тебе, ти държиш световния рекорд по евтини номера и безсмислени залитания. Боже мили, как си могъл да легнеш с тая рок звезда с пембяната коса!

— Мариана Тайбел ли?

— Да! Не си прави труда да отричаш! Цялата предна корица на „Нешънъл Татлър“ беше изпълнена със снимки.

Мат потисна смеха си, като я гледаше как крачи напред-назад. Обичаше начина, по който се движеше; начина, по който го ругаеше, когато се ядосваше; начина, по който се впиваше в него, когато почти достигаше оргазъм. Беше великолепна и невероятно страстна, знаеше го добре.

— Е? — попита го тя отново. — Как можа да легнеш с тая жена?

— Бях на гости в дома й. Никога не съм спал с нея.

— Трябва ли да вярвам?

— Очевидно не.

— Няма значение — отговори Мередит и тръсна глава. — Мат, моля те — опита се за последен път да го склони да се откаже от безумния си план. — Аз съм влюбена в друг.

— Не беше влюбена в друг онази неделя, когато бяхме в леглото…

— Спри да говориш за това! Влюбена съм в Паркър Рейнолдс. Кълна ти се! Влюбена съм в него от малка. Бях влюбена в него, преди да те срещна! — Мат беше на път отново да я обори и пак поради същата причина, когато тя внезапно изтърси: — Само че той току-що се беше сгодил за друга и аз се предадох.

Тази информация го накара да стане и кратко да заяви:

— Ти чу моето предложение, Мередит. Приемаш ли го, или го отхвърляш?

Мередит се стресна. Изведнъж той се отдалечи от нея и някак си се стегна. Решението беше взето. Стюарт също го разбра. Той вече обличаше палтото си и се запъти към кабинета на Мат, като се спря на вратата и я изчака. Обръщайки гръб на Мат, тя отиде да си вземе чантата. Изпитваше удоволствие да му отмъсти, карайки го да си мисли, че презира сделката му, но вътрешно беше обхваната от паника. Докато вдигаше чантата си от заседателната маса, чувстваше очите му да пронизват гърба й. След това се отправи към дивана, където беше метнала палтото си.

Зад нея прозвуча гласът на Мат, леден и заплашителен:

— Това ли е твоят отговор, Мередит?

Отказа да отговори. Замълча, опитвайки се за последен път да измисли нещо, с което да умилостиви сърцето му. Но той нямаше сърце. Страстта беше всичко, на което беше способен. Страст и отмъщение — от тях беше изграден той. Взе си нещата и хвърли бегъл поглед на Мат, излизайки от стаята.

— Да вървим — подкани тя Стюарт, като се надяваше Мат да помисли поне за една-две минути, че беше захвърлила неговия ултиматум в лицето му… Искаше й се да й каже, че това е било само блъфиране, че не би постъпил така с баща й или с нея. Но той мълчеше.

Секретарката си беше отишла вече и когато Стюарт затвори междинната врата между двата кабинета, Мередит се спря и със сподавен глас попита:

— Може ли да направи това, с което заплашва баща ми?

Ядосан заради това, че Мередит беше подложена на неразумното напрежение да вземе решение, Стюарт въздъхна и отговори:

— Не можем да го спрем да заведе съдебни дела или да даде баща ти под съд. Не смятам, че ако го направи, има голям шанс да спечели нещо друго, освен отмъщение. Но спечелил или загубил, в деня, в който заведе дело, пресата ще гръмне с името на баща ти. Как е той със здравето?

— Не се чувства достатъчно добре, за да бъде изложен на такова напрежение от една публичност на процесите — погледна документа, който държеше в ръцете си. — Има ли някаква вратичка тук, в този документ, която бихме могли да използваме?

— Нито една. Нито пък някакви капани, ако това може да те поуспокои. Много просто и точно е написано това, което Левинсън и Пиърсън изложиха — той остави листа хартия върху бюрото, за да може Мередит да го прочете. Но тя отказа, взе една писалка и се подписа отдолу.

— Дай му двата екземпляра и го накарай да ги парафира — поръча му и хвърли писалката настрани, като че ли беше мръсна. — И накарай тоя… тоя маниак да впише дните от седмицата, които спомена. В текста да се посочи, че ако пропусне един ден, няма право да го компенсира с друг — Стюарт се усмихна на идеята й, но поклати глава, като му подаде книжата.

— Освен ако не искаш петте милиона долара или земята в Хюстън повече, отколкото пише вътре, не смятам, че е необходимо да понесеш всичко това. За баща ти той определено блъфира.

Лицето й светна от надежда.

— Защо мислиш така?

— Интуиция. Много силно интуитивно чувство.

— Но въз основа на какво?

Той си спомни нежността, изписана върху лицето на Фаръл, когато държеше ръката на Мередит. Припомни си как изглеждаше, когато тя му зашлеви плесницата, и липсата на всякаква грубост при опита му да я възпре след това. И още нещо — бе усетил искреното огорчение на Мат, когато Мередит го обвини едва ли не, в желание за сексуален тормоз през онези злощастни единадесет седмици. Вместо да сподели мислите си с нея, Стюарт я попита нещо по-конкретно:

— Ако той е достатъчно злонамерен да причини това на баща ти, тогава защо е толкова щедър в предложенията си към теб? Защо просто не те заплаши, че ще даде под съд баща ти, за да те накара да отстъпиш?

— Предполагам, смята, че ще се забавлява повече. Харесва му това аз и баща ми да знаем, че той може да хвърли тези пари и състоянието му въобще да не пострада, Стюарт, баща ми го унижи жестоко, когато той беше на двадесет и шест години, а и още се опитва да го прави! Мога да си представя каква ненавист изпитва Мат към него.

— Все още съм склонен да се обзаложа с теб, че този човек няма да заведе дело срещу баща ти, независимо от това, дали ти ще се съгласиш или не.

— Иска ми се да ти повярвам — каза тя с по-спокоен тон. — Дай ми поне една основателна причина, поради която не би го направил, и веднага ще хвърлим всички тия книжа в кошчето за боклук.

— Ще ти се стори… странна, но въпреки това, което видях у Фаръл днес, и въпреки репутацията, която той има, аз все пак не смятам, че би те наранил.

Тя се изсмя горчиво:

— Как ще обясниш тогава заплашването и унижението, да не говорим за изнудването? Как ще наречеше това, на което ме подложи там, вътре?

Стюарт безпомощно сви рамене.

— Не е изнудване — той ти дава парите, а не обратното. Бих казал, че това е използване на абсолютно всичко, на всички средства, за да се опиташ да постигнеш това, което желаеш. Което страшно много желаеш. Смятам също, че малко изпусна нещата благодарение на Пиърсън с неговото излишно драматизиране. Наблюдавах Фаръл почти през цялото време и всеки път, когато Пиърсън беше нетактичен с теб, вътрешно побесняваше. Мисля, че не е подбрал добре адвокатите за деликатната работа, която е искал да бъде свършена от тях. Левинсън и Пиърсън играят играта само по един начин — хващат за гърлото и действат, докато спечелят.

Сърцето й се сви от необоснованата му логика.

— Не мога да залагам живота на баща си върху нещо толкова неубедително като това. И ще ти кажа нещо — добави тя тъжно: — Мат е взел адвокати, които разсъждават точно като него. Може би имаш право, когато твърдиш, че не иска да ме нарани лично, но грешиш по отношение на това, което цели да постигне. Разбрах го, щом излязохме — разтреперана, тя си пое дъх. — Мат не преследва мен. Той дори не ме познава. Това, което иска, е да отмъсти на баща ми и е измислил два начина, за да го постигне: или да заведе дело срещу него, или да отмъсти по един много по-сладък, по-добър начин — като използва мене. Аз съм най-скъпото му отмъщение. Да принуди баща ми да ни вижда заедно след толкова години, да го накара да мисли, че има някакъв шанс да останем заедно — за Мат това е „око за око“. Така че — заключи и сложи длан върху неговата, — ще ми направиш ли една услуга, когато внесеш този документ при него?

Стюарт успокоително потупа ръката й.

— Какво искаш да направя?

— Да вземеш съгласието на Мат тази сделка и бракът ни да останат в тайна. Вероятно той няма да приеме — това ще го лиши донякъде от удоволствието, което би изпитал от неговото отмъщение, но пробвай.

— Ще опитам.

Когато тя си отиде, адвокатът отгърна документа на втората страница и вписа условията, за които се надяваше да склони Фаръл, после се изправи. Стюарт отвори вратата на кабинета, без да почука. Като видя, че Фаръл не е там, той се запъти към заседателната зала. Искаше да го изненада, да види нещо, което би дало отговор за истинските чувства на този мъж.

Завесите в заседателната зала бяха дръпнати встрани. Мат стоеше с чаша в ръка до прозорците, зареял поглед в нощното небе. Приличаше на човек, помисли си Стюарт със задоволство, който е претърпял поражение и сега се опитва да се съвземе. Както стоеше в просторното помещение, заобиколен от всички предмети, говорещи за благосъстоянието и властта му, той изглеждаше невероятно самотен. Вдигна чашата си и изпи питието на един дъх, като че ли се опитваше да отмие горчивия привкус.

Стюарт се изкашля:

— Трябваше ли да почукам?

Фаръл се извърна и бързо зае отбранителна позиция. В присъствието на Мередит доста лесно можеха да се прочетат мислите му, докато сега, след като Стюарт му подаде подписаните книжа, той беше напълно неразгадаем. Тръгна към бара.

— Тъкмо щях да си налея още едно питие — каза. — Ще пийнеш ли нещо, или би предпочел да се захванеш за работа?

— Работата няма да отнеме много време — отговори той и последва Мат. — Ще приема предложението за едно питие.

— Още едно перие?

— Бърбън — отвърна Стюарт. — Чист.

Фаръл го погледна с подозрение.

— Наистина ли?

— Бих ли излъгал умен и безскрупулен магнат като теб? — възкликна сухо.

Фаръл му хвърли насмешлив поглед и се пресегна за гарафата с уиски.

— Би избудалкал и самия дявол заради клиент.

Изненадан и ядосан от истината в тая оценка, Стюарт остави куфарчето си долу и сложи документите на бара.

— В този случай си прав — призна. — Ние с Мередит сме приятели. В действителност — продължи — много я харесвах преди време.

Отново изненадан и почти убеден, че Фаръл лъже, той заяви:

— Като имам предвид, че Мередит не го и подозира, трябва да призная, че си изключително добре информиран. Какво друго знаеш?

— За тебе ли?

След като Стюарт кимна, Мат започна да си приготвя своето питие. Сложи бучки лед в чашата си и се впусна в едно безпристрастно изреждане на факти от живота на Стюарт, което го стъписа и го накара да настръхне.

— Ти си по-големият брат от петчленно семейство. Дядо ти, заедно с двамата си братя, е основал юридическата фирма, на която ти сега си старши партньор, продължавайки семейната традиция в правото. На двадесет и три години си завърши с пълно отличие правния факултет на Харвард — също семейна традиция, — където си се отличил с това, че си бил отговорник на випуска си и си издавал „Ла Ривю“. След като си завършил, си искал да работиш в областната адвокатура и да специализираш наказателни дела, но си отстъпил пред натиска на семейството и си се присъединил към семейната фирма, където водиш дела на богати клиенти от частния бизнес, повечето от твоя социален кръг. Мразиш корпоративното право, но всъщност си гений по него. С теб се преговаря трудно, брилянтен стратег и добър дипломат си, освен ако не са замесени лични чувства като днес. Старателен и добросъвестен си, но лош със съдиите, защото се опитваш да ги затрупаш със сухи факти вместо с емоционална логика. Поради тази причина обикновено вършиш предварителната подготовка на един процес, след което делата се гледат от колеги, а ти само присъстваш…

Фаръл спря за момент, подавайки питието на Стюарт.

— Да продължавам ли?

— Естествено, ако има още нещо — отговори той малко сдържано.

Мат взе чашата си, отпи и когато Стюарт направи същото, продължи:

— На тридесет и три години си, хетеросексуален, увличаш се от бързите коли, обичаш да плуваш. На двадесет и две години си смятал, че си влюбен в едно момиче от Мерлоуз Парк, което си срещнал на плажа, но то произхождало от работническо италианско семейство и разликата помежду ви била прекалено голяма, за да се преодолее. Разбрали сте се да се разделите. Седем години по-късно си се влюбил в Мередит, но тя не могла да отвърне със същото, така че сте станали приятели. Преди две години семейството ти се е опитало да те ожени за Джорджина Гибънс, чийто баща също е адвокат. Сгодили сте се, но ти си развалил годежа. В момента имаш около осемнадесет милиона, повечето в акции, а ще наследиш още петнадесет от дядо ти — само ако преустанови забежките си до Монте Карло, където почти винаги губи.

Стюарт беше занемял от изненада. Фаръл го покани да седнат на креслата близо до прозорците. Адвокатът взе документите и чашата си и го последва. Мат се разположи срещу него и невъзмутимо го попита:

— Пропуснах ли нещо важно?

— Да — отговори му с иронична усмивка, вдигайки чаша за тост. — Кой е любимият ми цвят?

Фаръл го погледна право в очите.

— Червеният.

— Прав си за всичко, с изключение на това, че съм задълбочен. Очевидно ти си подготвен за тази среща по-добре от мен. Аз все още чакам да получа сведението за твоя произход, което поръчах да направят, но то няма да бъде и наполовина така изчерпателно. Смаян съм и съм впечатлен.

Фаръл сви рамене.

— Не трябва. „Интеркорп“ разполага с информационно бюро и разузнавателна агенция, които вършат доста много работа за други многонационални корпорации.

На Стюарт му се стори странно, че той каза „Интеркорп разполага“, а не „аз разполагам“, като че ли не изпитваше желание да бъде лично свързан с частната империя, която беше създал. От опит знаеше, че повечето предприемачи с новонатрупано състояние бяха самохвалковци, безкрайно горди с постиженията си и нетърпеливи да напомнят на всички за това, което притежават. И съвсем естествено беше очаквал нещо подобно от този човек, особено след като масмедиите го описваха като своенравен плейбой — магнат, който живее разточително като съвременен султан.

Стюарт имаше чувството, че истината беше далеч от това; в най-добрия случай Фаръл беше предпазлив, самотен човек, който трудно можеше да бъде опознат. В най-лошия — беше студен, пресметлив и безчувствен субект, в голяма степен безскрупулен, с железен самоконтрол, който смразяваше. Без съмнение така го възприемаха противниците му.

— Как разбра кой е любимият ми цвят? — попита накрая, готов отново да се опита да разбереше що за човек е Фаръл. — Това не го знаеш от сведението за мен.

— Беше просто предположение. Куфарчето ти е тъмночервено, а също и вратовръзката. Повечето мъже харесват червения цвят. На жените пък им допада синият — за пръв път Фаръл насочи вниманието си към документите, които Стюарт беше оставил на масичката. — Като говорим за жени — подхвърли небрежно, — предполагам, че Мередит е подписала това тук.

— Тя добави някои условия — поясни адвокатът, наблюдавайки го отблизо, и забеляза как стисна зъби. — Дните, които ти спомена, да бъдат отразени в документа, а също ясно да се посочи, че ако пропуснеш един ден, не можеш да го компенсираш с друг.

Изражението на Фаръл се промени и омекна. Дори на приглушената светлина Стюарт забеляза как сивите му очи проблеснаха развеселено и… гордо. Фаръл се изправи, отиде до заседателната маса и се върна със златната писалка, която беше оставил там. Когато обърна на страниците с подписите, адвокатът нехайно добави:

— Тя също желае и съгласието ти да не правиш обществено достояние нито вашия брак, нито единадесетседмичния период за срещите ви.

Фаръл присви очи и тъкмо Стюарт отвори уста, за да аргументира поставените от Мередит условия, той погледна надолу и бързо подписа и трите допълнения, след което хвърли документа през масата към адвоката.

— Ти ли я посъветва за секретността, или идеята беше нейна?

— Нейна — отговори Стюарт, а после, тъй като държеше да види реакцията на Фаръл, добави спокойно: — Ако беше послушала моя съвет, щеше да изпрати това споразумение на боклука.

Фаръл се облегна назад, изучавайки мъжа срещу себе си и с интерес, и с нещо друго, което би могло да се определи като респект.

— Ако беше направила това — отбеляза той, — щеше да рискува здравето на баща си и доброто му име.

— Нямаше да рискува нищо — възрази адвокатът. — Ти блъфираше — Мат повдигна вежди и не каза нищо, така че Стюарт продължи да настъпва: — Това, което правиш, е неетично и крайно. Ти или си негодник от световна класа, или си ненормален, или си влюбен в нея. Кое е вярното решение?

— Определено първото. Възможно е второто, а може би и трите. Ти реши.

— Аз вече имам отговор.

— И какъв е той?

— Първото и третото — отвърна той, забавлявайки се, като забеляза леката, неохотна усмивка на Фаръл. — Какво знаеш за Мередит? — попита, решен да получи потвърждение на заключението си, че Мат беше влюбен в нея.

— Само това, което съм прочел за нея в списанията и вестниците през последните единадесет години. Бих предпочел да разбера останалото сам.

— Тогава ти не знаеш малките нещица за нея — подхвърли адвокатът и продължи да го наблюдава. — Например, че през лятото след първата учебна година в колежа се носеше слух за някаква нейна нещастна любов. Може би заради това не излизаше с никого. Вероятно ти си бил в дъното на тази история — спря за момент, усетил напрегнатия интерес и вълнение, които Фаръл се опитваше да скрие, като вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — И, разбира се — продължи Стюарт, — нямало е откъде да научиш, че едно отблъснато от нея момче пусна слуха, че или е лесбийка, или е фригидна. Единственото нещо, което я спаси от това дамгосване, беше приятелството й с Лиза Понтини — тя излизаше с президента на братството на това момче. Лиза нямаше нищо общо с представата за лесбийка, а и беше толкова лоялна към Мередит, че с помощта на своя приятел направи момчето за смях. Приказката обаче за фригидността на Мередит си остана. Прякорът й в училище беше „ледената кралица“. Когато завърши колежа, беше станала толкова красива, че този прякор, прибавен към нейното име, действаше като предизвикателство. Освен това да те видят с Мередит Банкрофт под ръка, или пък да съзерцаваш красивото й лице в ресторанта, беше такова лично завоевание, че в крайна сметка не беше важно дали щеше да преспи с теб или не.

Стюарт се надяваше, че накрая той ще се издаде. Започна да го провокира с въпроси, но Фаръл или не изпитваше никакви чувства към нея, или беше твърде прозорлив, за да рискува и да направи някакъв гаф. А при един такъв гаф адвокатът й би могъл да я уведоми, че съпругът й е влюбен в нея и че дори тя да скъса документа, той не би изпълнил заплахите си. Впрочем Стюарт беше убеден в последното.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Можеш да питаш — подчерта Фаръл.

— Какво те накара да я притиснеш с адвокатите си днес, особено с тези двамата, които са всеизвестни с тежките си методи?

Мат си позволи само иронично да се усмихне.

— Това беше тактическа грешка от моя страна. Бързайки навреме да подготвя споразумението за тази среща, не успях да внуша на Левинсън и Пиърсън, че искам само да я убедят да подпише, а не да я притеснят — като остави почти празната си чаша на масата, той се изправи и даде да се разбере, че срещата е приключила.

Лишен от избор, Стюарт направи същото, но като се наведе да вземе книжата, добави:

— Това не беше грешка, беше като смъртоносна целувка. Освен че я притисна до стената, ти я предаде и унижи, като позволи на Левинсън да заяви на всеослушание, че е спала с теб миналия уикенд. Ще те мрази за това много по-дълго от единадесет седмици. Ако я познаваше по-добре, щеше да разбереш това.

— Мередит не е способна на това — информира го Фаръл с безапелационен тон, пропит от гордост. Стюарт трябваше да прикрие изненадата си, защото всяка дума, изречена от Мат, безспорно потвърждаваше неговото собствено подозрение. — Ако беше такава, тя щеше да мрази баща си за унищоженото й детство и за омаловажаването на нейните успехи в работата. Щеше да го ненавижда за това, което току-що разкри, че ни е причинил преди единадесет години. Вместо това тя се опитва да го защити от мене. Вместо да мрази, Мередит търси начини да извини и си обясни необяснимото у хората, които обича — включително и мене, казвайки си, че аз съм имал право да я изоставя, защото най-напред съм бил принуден да се оженя за нея. Очевидно — за изненада на Стюарт Фаръл го погледна и добави: — Мередит не може да гледа как хората страдат. Изпраща цветя на мъртвите дечица, придружени с бележки, в които им казва, че ги обичат; плаче в ръцете на един възрастен човек заради това, че в продължение на единадесет години е вярвал, че тя е абортирала внучката му; а след това шофира четири часа в бурята, защото иска да каже на сина му истината веднага. Тя е невероятно сърдечна и грижовна. А така също е умна, разсъдлива и интуитивна. И тези неща са й помогнали да се издигне в магазина, без да бъде смазана и погълната от заядливите изпълнителни директори или да се превърне в една от тях — наведе се напред, взе писалката си и хвърли студен поглед към опонента си. — Какво друго бих искал да зная за нея?

— Проклет да съм — каза Стюарт, смеейки се тихо. — Прав бях, ти си влюбен в нея. И затова не би направил нищо, което да я нарани, като например да дадеш под съд баща й.

Фаръл оправи сакото си и пъхна ръце в джобовете, разочаровайки донякъде събеседника си, тъй като не обърна внимание на неговите изводи. Заяви небрежно:

— Да, ти смяташ така, но не си достатъчно сигурен, за да рискуваш Мередит да ме подложи на изпитанието. Дори не си достатъчно убеден, за да разискваш въпроса отново с нея, а ако беше, пак щеше да се колебаеш.

— Така ли? — възкликна Стюарт. — Какво те кара да мислиш по този начин?

— Ще ти кажа — отговори Фаръл спокойно. — От момента, в който ти разбра, че Мередит е спала с мене миналия уикенд, беше напълно сигурен за едно нещо: какво изпитва тя към мене.

Стюарт изведнъж си спомни израза върху лицето на Мередит преди един час, когато ръката й лежеше в тази на Фаръл. Скривайки растящата си неувереност зад убедително свиване на раменете, той заяви:

— Аз съм неин адвокат и моята работа се свежда до това да й кажа какво мисля дори когато е само предположение.

— Ти също си й приятел, а и някога си бил влюбен в нея. Лично си ангажиран и заради това ще се колебаеш и разсъждаваш, и накрая ще решиш нещата да следват своя път. В края на краищата, ако нищо не се получи, тя не губи от това, за което я помолих, а печели пет милиона долара.

Бяха стигнали до бюрото му. Фаръл мина зад него, но учтиво остана прав. Раздразнен от невероятната точност в емоционалната преценка на Мат, Стюарт се огледа за нещо, с което би могъл да го разтърси, и погледът му попадна на снимката на жената върху бюрото.

— Смяташ ли да държиш тази снимка тук, докато се опитваш да ухажваш жена си?

— Абсолютно.

Нещо в начина, по който отговори накара адвоката да промени първоначалното си впечатление, че тази жена е приятелка или метреса.

— Коя е тя? — попита той направо.

— Сестра ми.

Фаръл го гледаше със същото вбесяващо спокойствие.

— Хубава усмивка. Също и хубаво тяло.

— Ще пренебрегна последната част и най-учтиво предлагам да вечеряме четиримата, когато следващия път тя дойде в града. Кажи на Мередит, че утре вечер ще я взема в седем и тридесет. Позвъни на секретарката ми сутринта и дай адреса й.

Стюарт кимна и прекрачи прага на вратата, сбогувайки се с Фаръл. Навън, пред кабинета му, той започна да се чуди дали правеше услуга на Мередит, като не я предупреждаваше да бяга от споразумението, което беше подписала, независимо дали беше влюбена в съпруга си или не. Този човек беше като машина: горд, безкомпромисен и хладен.

От другата страна на вратата Матю Фаръл се отпусна тежко на стола си, облегна глава назад и затвори очи.

— Господи — прошепна и въздъхна с облекчение, — благодаря ти.

Беше почти като молитва, каквато не беше отправял повече от единадесет години. И за пръв път през последните два часа пое дълбоко дъх.