Джудит Макнот
Рай (38)

Глава 38

Закопчавайки ризата си, Мат стремително слизаше по стълбите. Мередит стреснато се обърна, когато той тръгна навън, обличайки коженото си сако.

— Къде отиваш?

— Да ти намеря ключовете. Спомняш ли си къде ги изпусна?

Тя зяпна от учудване, когато забеляза твърдата му решимост.

— Изпуснах ги, когато минах пред колата, но няма причина да излизаш точно сега.

— Не — отряза я той сухо. — Има. Този маскарад продължи твърде дълго. Не се учудвай. И ти си толкова отегчена от това съпружеско блаженство, колкото и аз — тя пое дълбоко дъх, като че ли я беше зашлевил, но Мат студено добави: — Възхищавам се на издръжливостта ти, Мередит. Знам, че искаш земята в Хюстън за двадесет милиона и се нуждаеш от бърз таен развод. Прекара два дни, като се грижеше за мен, за да съм по-благосклонен и към двете ти желания. Опита се, но се провали. Връщай се в града и се дръж като компетентния ръководител, който всъщност си. Заведи дело в съда за собствеността в Хюстън и за развода, но престани с този отвратителен фарс! Ролята на смирена, любеща съпруга не ти отива и трябва да ти е омръзнало, както и на мен.

Той се обърна рязко и излезе навън. Мередит втрещено гледаше към мястото, където беше стоял, а сърцето й бе обхванато от паника, разочарование и унижение. Внезапно Мат беше решил, че тези два дни бяха досадна игра на думи! Преглъщайки сълзите си, тя прехапа долната устна и се обърна към тигана, в който пържеше. Очевидно беше пропуснала най-подходящия момент, за да му разкаже това, за което беше дошла. Мразеше неговата непредсказуемост, но той винаги е бил такъв. Никога не можеш да знаеш какво мисли или какво ще направи в следващия момент. Преди да напусне тази къща, щеше да му обясни какво се бе случило преди единадесет години. Но вече не знаеше дали това би го интересувало, дори да й повярваше. Тя взе едно яйце и го счупи толкова силно в ръба на тигана, че жълтъкът се разля навън.

Десетина минути Мат се въртя около предната гума на колата в безрезултатни усилия да намери проклетия ключ. Ровеше снега, докато ръкавиците му се намокриха и ръцете му замръзнаха, после се отказа и провери алармената й система, поглеждайки през прозореца. На таблото нямаше никакъв знак, което означаваше, че дори и да разбиеше стъклото, нямаше да може да я запали.

— Закуската е готова — каза с неудобство Мередит, влизайки във всекидневната, когато чу вратата да се затваря с трясък. — Намери ли ключовете?

— Не — той едва сдържаше гнева си. — В града има специалист, но ще бъде на работа в понеделник.

Тя му сервира бърканите яйца и после седна срещу него. Внимателно го попита:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш защо така неочаквано реши, че целият уикенд е бил отегчителен заговор от моя страна?

— Да кажем, че моите способности се завърнаха с възстановяване на здравето ми — отсече той.

В продължение на десетте минути, докато се хранеха, Мередит се опитваше да го въвлече в някакъв разговор, но получаваше само лаконични отговори. В момента, когато приключи с яденето, той стана и заяви, че отива да опакова нещата във всекидневната.

Със свито сърце Мередит го наблюдаваше да излиза, после се зае с кухнята. Когато всичко беше измито и подредено, влезе при него.

— Има доста неща за опаковане — отбеляза, опитвайки се да го направи по-сговорчив. — Какво да направя, за да ти помота?

Мат долови молбата в нейния глас и тялото му откликна с нов прилив на желание, когато се изправи и я погледна. „Можеш да се качиш с мен горе и да ми предложиш прелестното си тяло.“

Защо, чудеше се ядосана Мередит, трябваше да е толкова резервиран сега, да я намира отегчителна и дразнеща? Доскоро мислеше, че Патрик беше преувеличил някои черти в характера на Мат, а сега беше сигурна, че е прав. Но това не я учудваше. Той винаги бе поемал големи отговорности, но беше невъзможно да разбереш какво мисли и чувства.

По обяд слезе в кухнята. Ядоха сандвичи и въпреки че Мат съвсем не беше приятелски настроен, поне отговаряше на въпросите й. Тя взе това като знак за подобряващото му се настроение. Когато всичко в кухнята бе подредено, Мередит отиде във всекидневната, където той опаковаше книги и различни дреболии. Спря се на вратата.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Едва ли. Вече приключих.

Тя се сви. Ярки червени петна избиха по високите скули на лицето й. С последно усилие да бъде любезна каза:

— Отивам в стаята на Джули, за да прибера някои от нещата, които е оставила. Би ли искал преди това да ти направя кафе?

— Не.

— Нещо друго?

— Боже Господи! — избухна той, обръщайки се. — Престани да се държиш като търпелива съпруга и се махни оттук!

В очите й блесна ярост, ръцете й се свиха в юмруци. Тя едва сдържаше сълзите си и едновременно с това желанието си да го удари.

— Много добре. Можеш да си приготвиш вечерята и сам да си я изядеш — завъртя се и се втурна по стълбите нагоре.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика той.

Тя се спря на площадката, поглеждайки към него като разгневена богиня, с разпилени по раменете коси.

— Означава, че въобще не ставаш за компания!

Беше такова незначително обвинение, че Мат би се засмял, ако не беше вбесен на себе си за това, че я желаеше дори и сега. Наблюдаваше я как се обърна и изчезна по коридора, после се загледа през прозореца по алеята. Беше почистена. Очевидно Дейл О’Донъл го беше направил, докато бяха обядвали. Няколко минути стоя до прозореца със стиснати устни, борейки се срещу желанието си да се качи горе и сам да се убеди дали Мередит толкова много искаше собствеността в Хюстън, за да легне с него. Имаше и по-лоши начини да се прекара един мразовит ден и мразовита нощ. А и нямаше по-добро отмъщение от това да я накара да го направи и след това да я изпрати с празни ръце. И все пак се колебаеше, задържан от някакви неясни скрупули… или от чувство за самосъхранение. Отдръпна се от прозореца, облече се и излезе навън, твърдо решен този път да намери ключовете от колата. Успя да ги открие — само на няколко сантиметра от мястото, където ги беше търсил първия път.

— Пътят е разчистен — обяви той, влизайки в стаята на Джули. — Можеш да прибереш нещата си.

Мередит потрепери от ледения му тон. Да, очевидно доброто му настроение нямаше да се върне. Тя бавно се изправи и го погледна.

— Преди да си тръгна, бих искала да ти кажа нещо.

— Не ме интересува.

— Няма да си тръгна, докато не ти кажа защо всъщност дойдох тук — отвърна тя, после извика, когато я сграбчи за ръката.

— Мередит — тихо произнесе той, — спри да говориш глупости и тръгвай.

— Не мога! — избухна тя, издърпвайки ръката си. — Нямам ключове.

После той го видя — малкото куфарче, изправено до леглото. Мат не си спомняше много от първата вечер, когато тя пристигна, но беше абсолютно сигурен, че щеше да забележи, ако беше излязла с това куфарче от колата. Колата й ужким беше заключена, а тя беше успяла да си вземе куфарчето. Обърна се, взе чантата й и изсипа цялото й съдържание. Комплект ключове за кола паднаха върху портмонето и кутията с грим.

— Така значи — каза той с кадифен глас, — нямаш никакви ключове.

В паниката и отчаянието си Мередит несъзнателно сложи ръка върху гърдите си.

— Мат, моля те да ме изслушаш — наблюдаваше как погледът му отскочи от ръката към лицето й и когато очите му срещнаха нейните, той се беше променил. Тя не съзнаваше, че именно интимността на жеста й бе причинила промяната.

Свитите челюсти се отпуснаха, тялото му вече не бе така напрегнато, в погледа му хладното безразличие като че ли се стопи; дори гласът му стана различен — някак си гладък и мек, като атлаз върху студена стомана.

— Хайде, скъпа, слушам всяка твоя дума.

Съзнанието на Мередит заби тревога, когато погледна тези сиви очи с натежали клепачи. Но тя толкова отчаяно искаше да говори! Поемайки си дълбоко дъх, започна речта, която беше репетирала цяла сутрин:

— В петък вечерта отидох в апартамента ти, за да се опитам да се споразумея с теб…

— Вече знам това — прекъсна я.

— Това, което не знаеш, е, че с баща ти проведохме доста разпален спор.

— Сигурен съм, че не си спорила, любов моя — каза той с тънък сарказъм. — Жена с добро възпитание като теб никога не пада толкова ниско.

— Е, аз паднах — отговори тя. — Баща ти ми нареди да се държа настрана от теб, обвинявайки ме, че съм убила бебето ни и почти съм разрушила живота ти. Отначало не можех да схвана за какво говори.

— Сигурен съм, че той е бил виновен, защото не се е изразил ясно.

— Спри да ми говориш по този покровителствен начин! — извика Мередит. — Опитвам се да те накарам да разбереш…

— Съжалявам. И какво е това, което трябва да разбера?

— Мат, аз не съм прекъснала по свое желание бременността си — направих спонтанен аборт. Разбираш ли? Спонтанен аборт — повтори.

— Спонтанен аборт, разбира се — очите му се спряха върху устните й, а ръката му се плъзна по нейната. — Толкова красива… — дрезгаво промълви. — Винаги си била толкова дяволски красива…

Застинала от думите и гласа му, тя се беше втренчила в него, но не можеше да разбере мисълта му, неспособна бе да повярва, че е приел обяснението й толкова лесно и спокойно.

— Толкова красива — повтори, ръката му стигна до врата й и той я стисна — и такава лъжкиня! — преди да реагира, устните му се спуснаха надолу, впивайки се в нейните с груба чувственост. Пръстите му се заровиха в косата й и наведоха главата й назад, държейки я в плен, докато езикът му нахално проникваше в устата й.

Тази целувка бе предназначена да я накаже и унижи, и Мередит знаеше това. Но вместо да се бори с него, както той очевидно очакваше, тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката с разтърсваща нежност и болезнено свиване в сърцето си, опитвайки се да го убеди по този начин, че говори истината. Нейният отговор го вцепени. Само допреди миг напрегнат, като че ли щеше да я отблъсне, но с тихо стенание я обгърна и я целуна с нестихващ, разтопяващ глад, който разгроми напълно защитата й и я подлуди с безпомощния си копнеж. Целувката му се задълбочи и Мередит чувстваше натиска на възбуденото му тяло.

Когато накрая той вдигна глава, беше твърде замаяна, за да може веднага да разбере значението на язвителния въпрос:

— Взимаш ли противозачатъчни? Преди да си легнем, за да ми покажеш колко силно желаеш мястото в Хюстън, искам да съм сигурен, че няма да има друго дете от тази среща — никакъв друг аборт.

— Аборт! — задушаваше се тя. — Не чу ли какво казах? Направих спонтанен аборт…

— Проклета да си, лъжеш ме!

— Трябва да ме изслушаш…

— Не желая да говоря повече! — устата му отново сграбчи нейната в болезнена целувка.

Трябваше да го спре, да го накара да я изслуша, преди да е станало твърде късно. Тя успя да се изтръгне от него.

— Не! — опря ръце в гърдите му. — Не съм правила аборт, не съм! — викаше и отстъпваше назад, а гърдите й се повдигаха и спускаха при резките поемания на въздух между думите, които се изсипваха с дълго спотаяваните болка и ярост. Но вместо внимателно репетирана реч Мередит изля неудържим поток от гневни думи: — Направих спонтанен аборт и едва не умрях. Спонтанен! Никой няма да прекъсне шестмесечна бременност…

Само преди минути очите му се премрежваха от желание, сега излъчваха диво презрение.

— Сигурно може и да ти направят тази услуга, ако им дадеш цяло крило от болница, където да бъде извършена.

— Мат, опасно е!

— Очевидно е било опасно, след като стоя там две седмици.

Мередит разбра, че той е размишлявал над всичко това отдавна и е направил свои заключения. И нищо от това, което тя казваше, нямаше значение за него. Осъзнаването на това я потресе и тя обърна главата си настрана, изтривайки сълзите, но не можеше да спре да говори:

— Моля те — мълвеше съкрушено, — изслушай ме. Започнах да кървя и така загубих нашето бебе. Помолих баща ми да ти изпрати телеграма и да ти обясни какво се е случило, като те помоли да си дойдеш вкъщи. Не съм си и помисляла, че те е излъгал или че не те е пускал да влезеш в болницата, но твоят баща каза, че той го е направил… — сълзите й се отприщиха. — Обичах те! Чаках те да дойдеш в болницата. Чаках и чаках — викаше тя, — а ти така и не дойде.

Наведе глава. Раменете й се тресяха от ридания, които не можеше да потиска повече. Мат виждаше, че плаче, но не можа да реагира заради спомена, закрещял в мозъка му: Филип Банкрофт, застанал в средата на кабинета си, с побеляло от ярост лице, произнася: „Мислиш, че си силен, Фаръл, но все още не знаеш какво е сила. Пред нищо няма да се спра само за да освободя Мередит от теб!“ След като гневът му бе затихнал, той бе запитал Мат дали не биха могли да се помирят заради Мередит. Тогава Банкрофт изглеждаше искрен. Правеше се, че е приел женитбата. Но дали това беше така? „Пред нищо няма да се спра, само за да освободя Мередит от теб…“

Тогава Мередит вдигна към него ранените си синьо-зелени очи. В състояние на парализираща несигурност Мат погледна в тях и видя, че те бяха изпълнени със сълзи и молба. И истина. Гола, унищожаваща, непоносима истина.

— Мат — прошепна тя с болка, — имахме си бебе, момиченце.

— О, Господи! — изстена той и я притегли в прегръдката си.

Тя се вкопчи в него, неспособна да спре скръбта си сега, когато я държеше в обятията си.

— Нарекох я Елизабет, на майка ти.

Едва я чуваше, измъчван от мисълта за Мередит, която лежи сама в болничната стая и напразно го чака.

— Моля те, недей! — молеше той съдбата, притискайки я още по-силно към себе си.

— Не можах да отида на погребението й — продължи тя отпаднало, — бях много болна. Баща ми каза, че е ходил. Дали не ме е излъгал?

— О, Господи! — Мат простена отново. Чувстваше се безпомощен да излекува болката, която несъзнателно й беше причинил преди години.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице.

— Помолих го да има много цветя за Елизабет. Мислиш ли, че не ме е излъгал, когато ми каза, че е изпратил много?

— Изпратил е! — убеждаваше я яростно той. — Сигурен съм, че е изпратил.

— Не бих могла да го понеса, ако не е имало достатъчно цветя.

— Моля те, скъпа — прошепна Мат съкрушено. — Моля те, недей! Стига вече!

През мъглата на скръбта и облекчението си Мередит усети болезнените нотки в гласа му, видя опустошаващата мъка върху лицето му. И в нея преля нежност, сладостта на която изпълни сърцето й, докато я заболя от пълнота.

— Недей да плачеш — успокояваше го тя, а нейните сълзи капеха, когато се пресегна и го погали по лицето. — Всичко свърши вече. Баща ти ми разкри истината. Затова дойдох тук, да те видя… Трябваше да ти кажа какво се е случило всъщност. И да ти поискам прошка.

Навеждайки глава назад, Мат затвори очи и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Да ти простя? — повтори. — За какво?

— За това, че те мразех през всичките тези години.

Той насила отвори очи и погледна красивото й лице.

— Не е възможно да си ме мразила така, както аз ненавиждам себе си в този момент.

Сърцето й подскочи от откритото разкаяние в очите му: той винаги изглеждаше толкова недосегаем, толкова неспособен на дълбоки чувства. А може би преценката й е била повлияна от и нейните младост и неопитност. Но какъвто и да бе Мат, тя не мислеше да го утешава сега.

— Всичко свърши. Не мисли за това — каза тя тихо. Но можеха ли в тишината да мислят за нещо друго?

— Много ли страда тогава? — попита той накрая.

С част от съзнанието си Мередит усещаше, че той я разпитва, за да сподели с нея това, което беше негово право да сподели преди години. В същото време й предлагаше закъснялата възможност да потърси в него спокойствието, от което се нуждаеше… Мередит започна да осъзнава, че искаше всичко това, дори сега. Сгушена в прегръдките му, чувстваше бавните, успокояващи милувки на ръката му по врата и гърба си. И неочаквано вече не беше на двадесет и девет, а на осемнадесет, той пак — на двадесет и шест, и беше влюбена в него. Той олицетворяваше силата, сигурността и надеждата.

— Спях, когато се случи — започна тя. — Събуди ме нещо странно и запалих лампата. Когато погледна надолу, видях, че одеялото е напоено с кръвта ми. Изпищях — тя спря, после се насили да продължи: — Същия ден госпожа Елис се беше върнала от Флорида. Тя ме чу и събуди баща ми. После някой извика линейката. Болките започваха и аз помолих баща ми непременно да ти се обади. Тогава пристигнаха от „Бърза помощ“. Спомням си, че ме изнесоха от къщата на носилка, като тичаха. Спомням си сирената, която виеше продължително в нощта. Опитвах се да си запуша ушите, за да не чувам, но ми сложиха инжекция и сестрата държеше ръцете ми опънати — Мередит пое въздух и отново се разплака. Ръката на Мат обаче се движеше по гърба й, притискайки я към силното си тяло, и тя набра кураж: — Следващото нещо, което си спомням, е монотонният звук на някакъв апарат. Когато отворих очи, лежах в болничното легло с множество тръбички, прикачени към мен, и друг апарат, който следеше работата на сърцето ми. Беше светло. До мен седеше една сестра, но когато се опитах да й задам въпрос за нашето бебе, тя ме потупа по ръката и ми каза да не се безпокоя. Попитах дали мога да те видя, но тя отговори, че още не си дошъл. Когато отново отворих очи, беше нощ, а около леглото ми се бяха насъбрали лекари и сестри. И тях попитах за бебето, но ми отговориха, че моят лекар ще дойде скоро и всичко ще бъде добре. Знаех, че ме лъжат. Затова ги помолих — не — поправи се тя, усмихвайки се тъжно и поглеждайки го в очите, — заповядах им да ти позволят да влезеш. Просто знаех, че пред теб не биха посмели да излъжат.

Той се опита да й се усмихне, но не успя и тя отново опря лице в гърдите му.

— Казаха ми, че те няма, но че баща ми е там. След това влязоха той и моят лекар. Всички други напуснаха стаята…

Мередит спря, сгърчвайки се от спомена за това, което беше последвало. Мат почувства какво изпитва тя и постави ръката си върху бузата й, притискайки лицето й към ритмичните удари на сърцето си.

— Продължавай — прошепна с глас, разкъсван от нежност и тъга. — Сега съм тук и няма да боли толкова много.

Плъзгайки ръце към раменете му и инстинктивно търсейки опора в тях, Мередит търсеше най-точната дума, но сълзите задавиха гласа й.

— Доктор Арлидж ми каза, че сме имали момиченце и че било направено всичко възможно, за да го спасят, но не били успели, защото… защото било много мъничко — по бузите й се стичаха сълзи. — Много мъничко — повтори тя. — Мислех си, че е нормално едно бебенце да е малко. Мъничко е толкова красива дума, толкова женствена…

Мередит почувства пръстите на Мат, които се впиваха в гърба й, и неговата реакция й вля сили. Поемайки си дълбоко дъх, тя завърши:

— Защото била много мъничка, не можела да диша правилно. Лекарят ме попита какво искам да направя и когато аз разбрах, че ме пита дали искам да й дам име и да се направи погребение, започнах да го моля за позволение да те видя. Баща ми много му се разсърди, че ме е разтревожил, и ми обеща, че ще ти изпрати телеграма. Доктор Арлидж ме предупреди, че не мога да се бавя много и трябва да взема решение. И така й дадох името Елизабет, защото мислех, че това ще ти хареса. Помолих баща ми на погребението й да има много розови рози. И всичките картички да бъдат от наше име, с надписи: „Ние те обичаме“.

— Благодаря ти — прошепна Мат със суров и сдържан глас и тя внезапно разбра, че бузите й бяха мокри не само от нейните, но и от неговите сълзи.

— И след това зачаках — призна му с въздишка. — Чаках те да дойдеш, защото си мислех, че ако ти беше там, всичко щеше да е по-добре — няколко минути след като беше завършила разказа си, Мередит почувства облекчение и спокойствие.

Когато Мат най-накрая проговори, беше овладял чувствата си:

— Получих телеграмата на баща ти три дни след като беше изпратена. В нея пишеше, че си направила аборт и че не искаш нищо повече от мен, освен развод, за който били предприети съответните стъпки. Въпреки това аз се върнах тук и една от твоите прислужници ми каза къде си. Когато обаче отидох в болницата, ми отговориха, че специално си предупредила да не ме пускат при теб. Отидох отново на следващия ден — с нещо като план за преминаване през охраната на крилото „Банкрофт“, но това се оказа пълен абсурд. На вратата ме чакаше полицай, който ми показа подписана заповед, че извършвам криминален акт, ако се приближа до теб.

— И през цялото това време — изрече тя — аз съм била там и съм те чакала.

— Уверявам те — отговори той твърдо, — ако съм знаел, че си искала да ме видиш… Само ако съм знаел, нищо не би ме спряло да стигна до теб.

— Ти не можеше да ми помогнеш.

Тялото му се напрегна.

— Не можех?

Тя поклати глава.

— От медицинска гледна точка за мен и за Елизабет бе направено всичко възможно. С какво повече би могъл да ни помогнеш? — почувства такова облекчение, след като истината най-накрая бе излязла наяве, че пренебрегна гордостта си и отиде още по-нататък: — Знаеш ли, независимо от думите, които поисках да напишат на картичките върху розите, в сърцето си знаех какво всъщност изпитваше ти към бебето и към мен.

— Кажи ми — добави той рязко — какво всъщност съм изпитвал към вас?

Учудена от раздразнението му, тя наклони глава. С мека усмивка, за да покаже, че в думите й няма укор, добави:

— Отговорът е толкова очевиден и сега, както беше и тогава: и двете ти се бяхме лепнали. Ти преспа една нощ с глупава осемнадесетгодишна девственица, която направи всичко възможно, за да те изкуси, и която нямаше достатъчно разум да взима противозачатъчни средства. И виж какво стана.

— Какво стана, Мередит?

— Знаеш какво. Дойдох да те търся, за да ти предам радостната новина, ти постъпи благородно и се ожени за момиче, което не си искал.

— Не съм искал? — избухна той. — Искал съм те във всеки един от дните на този мой изгубен живот.

Мередит го загледа втренчено — омаяна, съмняваща се, радостно разтърсена.

— Ти бъркаш и в нещо друго — добави той, обхвана лицето й с длани и пръстите му започнаха да изтриват следите от сълзите. — Ако имах и най-малката възможност да те видя в болницата, можех да ти помогна.

Гласът й премина в трептящ шепот.

— Как?

— Ето така — каза той и като продължи да милва лицето й, наведе глава и докосна с устни нейните. Прелестната нежност на целувката му и галещите му пръсти, които милваха лицето й, я трогнаха и тя заплака отново точно когато си мислеше, че не й бяха останали сълзи. — И ето така… — устните му се плъзнаха по слепоочията й и само миг след това тя почувства докосването на езика върху насълзените си очи. — Щях да те взема вкъщи от болницата и щях да те прегърна — ето така — думите му прозвучаха обещаващо и той я привлече към себе си. Тя усети дъха му в ухото й и тръпки преминаха по гърба й. — Когато оздравееше, щяхме да се любим, и по-късно, когато ти пожелаеше, щях да ти направя друго бебе.

Той не каза „ето така“, но когато я положи на леглото и я покри с тялото си, Мередит знаеше, какво имаше предвид. Знаеше го така добре, както и това, че не биваше да му разрешава да й сваля пуловера и разкопчава джинсите; както знаеше, че не можеше да има друго дете. О-о, но сладостта да си представи — само сега! — че всичко това е било реалност, а миналото — една мечта, която би могла да бъде променена… Сърцето й отчаяно искаше да опита, но разумът я предупреждаваше, че греши.

— Не трябва — прошепна тя, когато той се надвеси над нея.

— Трябва! — отвърна той яростно и устните му запечатаха нейните с познатото настоятелно умение.

Мередит затвори очи и разреши на мечтата да се превърне в действителност.

Но в осъществяването на този акт тя не бе наблюдател, тя участваше — в началото колебливо, срамежлива и непохватна, каквато винаги е била, изправяйки се пред самоуверена сексуалност и безгрешна опитност. Устата му изтезаваше нейната, изкушаваше я, докато ръцете му неспирно се движеха по тялото й, по бедрата й, плъзгайки се с възбуждаща притома нагоре, към гърдите й. Стенеща вътрешно от съчетанието на събуждащото се желание и повтарящата се забрана, Мередит плахо докосна копринените къдрави косъмчета на мускулестите му гърди. Устните му станаха още по-настоятелни, ръцете му бяха толкова близко до напрегнатите й гърди, но той още не ги докосваше. Точно когато си мислеше, че ще умре от желание, усети езика му в устата си, а ръцете му обхванаха гърдите й, притискайки ги, измъчвайки ги, играейки си с втвърдените зърна, и викът, който Мередит потискаше в себе си изригна в момента, когато въздържанието й отмря. Тялото й се изви срещу неговото и тя трескаво галеше изпъкналите мускули на ръцете му, посрещаше нашествията на езика му, отдавайки му своя. Той откъсна устни от нейните и тя изстена, протестирайки срещу загубата, а после потръпна от страст, когато целуваше ухото й, плъзгайки устните си надолу по врата и към гърдите й, докато плътно се затвориха върху зърната й. Изгубена в тъмното, притихнала, тя почувства ръката му да се приближава към триъгълника между краката й, търсейки и намирайки всяко топло, влажно място, докосвайки го, галейки го, докато тя отново се изви, за да заеме формата на тялото му.

Мат усети момента, в който тя изцяло му се отдаде. Усети как напрежението я напуска, а после краката й се разтвориха в очакване и мъчителната сладост на нейното отдаване, добре запомнена, разпали неукротимото му желание. Сърцето му лудо заби, цялото му тяло вибрираше, дори краката му трепереха, когато се надвесваше над нея. Изчезна надеждата му да удължи това невероятно моментно сливане; единственото нещо, което имаше значение, бе да бъде отново част от нея. Вените на ръцете му бяха изпъкнали, когато се държеше над нея, очите му бяха затворени, освобождавайки се от напрежението само по мъничко, борейки се с непреодолимата нужда да се потопи изцяло в невероятната й топлина, да я поглъща с ръце и уста.

Започна да губи контрол, когато тя леко разтвори устни и отново плъзна ръце по раменете му, произнасяйки името му. Но когато отвори очи и я погледна, Мат бе загубен: това не бе някаква фикция на трескавото му въображение — момичето, което беше обичал, сега бе жената, която любеше. Красивото лице, което беше преследвало мечтите му, бе само на сантиметри от неговото, порозовяло от желание, а блестящата й коса бе разпиляна върху възглавницата му. Тя го бе чакала в болницата; никога не се бе опитвала да се отърве от неговото дете или от него. Беше дошла тук, при него, бе понесла омразата и гнева му и после бе поискала неговата прошка. Осъществяването бе завладяващо болезнено и въпреки това той може би би могъл да продължи да се движи бавно и твърдо в нея, ако Мередит не избра момента да прекара пръстите си в косата му, да повдигне бедрата си и да промълви:

— Моля те, Мат.

Сладостта на името му върху устните й и възбуждащото движение на тялото й в стремежа си към него изтръгнаха мълчаливо стенание. И той навлезе в нея, втурвайки се отново и отново, докато и двамата полудяха от желание, достигайки го заедно, намирайки го в един и същи момент, избухвайки и после отпускайки се заедно. С преплетени ръце и крака, с неистово биещи сърца, той я прегърна и все още се движеше в нея, като че ли искаше да разсее единадесетте години копнеж. Мередит се притискаше към него, тялото й отново бе обхванато от конвулсии, докато ритмичните й движения иззеха от него всичко, освен чувството за всеобхватна радост и спокойствие.

Той се отпусна върху нея, после се обърна настрана, за да не й тежи, повличайки я със себе си. Все още отнесен и съединен с нея, той прекара ръката си по гърба й, наслаждавайки се на усещането да бъде вътре във влажната й топлина и да усеща устните й върху брадичката си.

Затвори очи, опивайки се от мига, изпълнен с преклонение към всичко, което беше тя, и за всичко, което го караше да бъде. Цели единадесет години небето го бе мамило. Сега я бе открил и нямаше нещо, което не би направил, за да не я загуби отново. Тогава не можеше да й предложи нищо друго, освен себе си; сега можеше да й даде света и себе си. Почувства как дишането й се успокоява и разбра, че тя се унася.

Щеше да я остави да спи един час. И той щеше да поспи. После ще я събуди и ще я люби по-дълго и по-пълно. След това ще си говорят. Трябваше да начертаят плановете си. Въпреки че очакваше колебание от нейна страна за разтрогване на годежа й само заради един следобед, прекаран в леглото с него, Мат знаеше, че би я убедил в простата истина: те бяха предназначени един за друг. Винаги са били предназначени един за друг…

 

 

Разбуден от някакъв шум, Мат отвори очи и се огледа, леко объркан от празното място до себе си. В стаята беше тъмно и той се обърна настрана, за да погледне часовника си — беше почти шест. Надигна се на лакти, учуден, че беше спал почти три часа. За кратко остана неподвижен, слушайки и опитвайки се да разбере къде се намираше Мередит. Но първият шум, който чу, бе и последен: идваше отвън — запалване на кола и шум от двигател.

За един момент реши, че тя сигурно се е обезпокоила за акумулатора си заради студа, отхвърли завивката и стана от леглото. Прокара ръка през косата си и дръпна завесата встрани, възнамерявайки да отвори прозореца и да й каже, че той ще се погрижи за това. Но видя само червени светлини, които проблясваха, когато колата се отправяше по дългата отсечка към главния път.

Беше толкова изненадан, че първата му реакция бе тревога от голямата скорост. След което реалността го потресе. Тя си беше тръгнала! За част от секундата съзнанието му като че ли не можеше да приеме шока. Беше се измъкнала от леглото и беше изчезнала в нощта. Проклинайки яростно, той се обърна, запали лампата и навлече панталона си. След това застина, загледан в празното легло, почти парализиран. Не можеше да повярва, че тя беше избягала. Като че ли бяха правили нещо, от което трябваше да се срамуват! После видя бележката. Сграбчи я с надежда, че просто е отишла до магазина или нещо подобно.

„Мат — беше написала Мередит, — това, което се случи този следобед, не бива никога да се повтори. И двамата сбъркахме — разбираемо защо, но сбъркахме страшно. И двамата имаме свой живот и планове за бъдещето, както и хора, които обичаме и които ни вярват. Ние ги предадохме чрез това, което направихме. Срамувам се. И въпреки това винаги ще си спомням за този уикенд като за нещо красиво и много специално. Благодаря ти.“

Мат се взираше с яростно недоверие в думите и се чувстваше така абсурдно и глупаво, като че ли го беше изнасилила! Не, не изнасилила, а употребила като някой платен расов жребец, който тя можеше да отведе в леглото си, за да прекара „специално“ и после да го освободи като незначителен длъжник, срамувайки се, че е била с него.

Не беше се променила ни най-малко през всичките тези години! Все още си беше разглезена и егоцентрична. Все още — така убедена в собственото си превъзходство, та не можеше дори да й мине през ума, че може би някой от по-малко привилегирована класа би могъл да заслужава вниманието й. Не, въобще не се беше променила, беше си останала същата страхливка…

Мат се спря насред мисълта си, учуден от това, че гневът му можеше всъщност да изтрие спомена за всичко онова, което беше открил. През последните няколко минути той я преценяваше въз основа на всичките лоши неща, които в продължение на единадесет години беше вярвал, че е извършила. Реалността обаче беше различна. Реалността беше това, което беше научил за нея в тази стая: болезнени истини и толкова красиви, че му причиняваха болка. Не, Мередит не беше страхливка, никога не беше бягала от него, от майчинството, дори от тираничния си баща, с когото трябваше да се оправя в магазина през всичките тези години. Тя беше само на осемнадесет, когато навярно го е обичала — лека усмивка се изписа на устните му при спомена за невероятните й признания, но изчезна, когато си помисли за престоя й в болницата, преминал в очакване. Беше имала сили да поръча цветя за тяхното мъртво дете и да го кръсти на майка му… И когато той не се беше появил, беше събрала сили и бе отишла да учи в колеж, а после беше посрещнала всичко, което съдбата бе изпречила на пътя й. Нещо се сви в стомаха му при спомена за това, което й беше причинил през последните няколко седмици. Господи, колко ли трябва да го е мразила!

Беше я заплашвал, подигравал се бе с нея… И все пак, когато е разбрала фактите от баща му, беше проявила смелост, за да дойде при него в снежната буря и да му разкаже истината. При това много добре е знаела как ще бъде посрещната.

Облягайки се на рамката, той гледаше към леглото. Неговата съпруга, реши Мат с нарастваща гордост, не беше избегнала неща, които биха накарали други да си плюят на петите.

Но тази вечер беше избягала от него.

Какво, чудеше се той, я беше накарало да го направи, когато за първи път, откакто беше дошла, между тях се беше възцарила пълна хармония?

Търсейки отговор на въпросите, той бързо си припомни последните два дни. Видя я как протяга ръка, молейки за мир, спомни си как наблюдаваше съединяването на ръцете им. Пръстите й трепереха, когато ги докосна. Видя я да му се усмихва с нейните блестящи синьо-зелени очи: „Реших да бъда точно като теб, когато порасна“. Но най-вече си спомняше, когато плачеше в прегръдките му, разказвайки за тяхното дете. А това, което се бе случило в леглото… Мат бавно се изправи, поразен от очевидния отговор. Най-вероятно Мередит бе избягала тази вечер, защото това, което се бе случило между тях в тази къща, и особено в леглото, бе потресаващо и за нея. А ако беше така, всичките й планове за бъдещето й с Паркър и останалата част от живота й бяха застрашени.

Тя не е страхливка, внимателна е. Беше забелязал това, когато разговаряха за магазина. Поемаше пресметнати рискове, но само когато резултатите щяха да бъдат добри и вероятността от провал бе сравнително малка. Самата тя бе признала всичко това.

Имайки предвид това, нямаше да рискува отново сърцето или бъдещето си заради Мат Фаръл, ако можеше да го избегне. Отклонението, което бе извършила, любейки се и обвързвайки се отново с него, бе твърде силно и завладяващо, за да можеше да се пребори с него. Последния път, когато беше направила това, животът й се бе превърнал в ад. Той разбираше, че за Мередит вероятността за неуспех с него бе огромна, а резултатите.

Мат леко се засмя — това, което щеше да й предложи, надминаваше и най-невероятното въображение. Просто трябваше да я убеди в това. Но щеше да му трябва време, а тя нямаше да иска да му го даде. Всъщност като имаше предвид начина, по който бе избягала тази вечер, той бе убеден, че тя би отлетяла до Рено или някъде другаде, за да прекъсне всякакви връзки с него в първия възможен момент. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че би направила точно това.

Имаше само две други неща, за които той беше сигурен — че Мередит все още изпитва чувства към него и че на всяка цена ще остане негова съпруга. В името на това беше готов да премести, ако трябва, небето и земята; всъщност беше готов дори да намери отвратителния й баща и да я направи сираче. Размишлявайки така, той неочаквано се сети за нещо, което го накара да изтръпне: пътищата, по които караше Мередит, бяха изключително опасни, а точно сега тя трудно би могла да се съсредоточи.

Бързо се отправи към стаята си, извади телефона от куфарчето си и проведе три разговора. Първият бе с новия шеф на полицията в Едмънтън. Мат му нареди да осигури патрулна кола за черното БМВ, която дискретно да го придружи до Чикаго, осигурявайки безопасно пътуване за водача. Началникът на полицията беше любезен да откликне на необичайната му молба. Матю Фаръл беше дал доста голяма сума за провеждане на изборната му кампания.

Следващият разговор бе с дома на Дейвид Левинсън, по-важния от партньорите на „Пиърсън и Левинсън“. Мат го инструктира да се яви заедно с Пиърсън в кабинета му точно в осем часа на следващата сутрин. Левинсън бе готов да откликне на молбата му.

Матю Фаръл плащаше годишно по 250 000 долара, за да бъдат негови адвокати, когато и където той поискаше.

Последният разговор бе с Джон О’Хара. Настоятелно го помоли да тръгне към фермата незабавно, за да го прибере. Човекът се стресна. Мат му плащаше доста пари, за да бъде на разположение, но Джон смяташе себе си за негов защитник и приятел. Според О’Хара не беше в интерес на Мат да изчезва от фермата, ако Мередит искаше той да остане там. Вместо веднага да се съгласи да тръгне, започна да любопитства:

— Наред ли е всичко между теб и жена ти?

Мат вътрешно го наруга за този безпрецедентен случай на неподчинение.

— Не съвсем — отговори нетърпеливо.

— Тя все още ли е там?

— Вече си тръгна.

— Значи ти я пусна да си върви?

Тъгата в гласа на О’Хара го накара да не му се сърди за натрапването и той отново осъзна колко верен му беше неговият шофьор.

— Искам да я последвам. Хайде, вдигай гълъбите, О’Хара.

— Смятай, че вече съм тръгнал!

Когато затвори, Мат се загледа през прозореца, обмисляйки стратегията си за сутринта.