Джудит Макнот
Рай (29)

Глава 29

В 13.30 на следващия ден Мередит излезе от рекламния отдел и тръгна към кабинета си. През целия ден, където и да отидеше, хората се втренчваха в нея и тя не се съмняваше защо го правят. Яростно натисна бутона на асансьора, мислейки за възмутителната бележка на Сали Менсфийлд в тазсутрешния брой на „Трибюн“:

„Приятели на Мередит Банкрофт, които бяха потресени от това, че тя безцеремонно сряза най-известния ерген на Чикаго, Матю Фаръл, на благотворителния концерт преди две седмици, днес изживяха втори шок: двойката обядва заедно на една от уютните задни маси в «Ландрис». Той определено е зает човек — същата вечер придружаваше страхотната Алисия Ейвъри на премиерата на «Укротяване на опърничавата» в Малкия театър.“

Вече в кабинета си, Мередит отвори ядосано чекмеджето на бюрото, разсъждавайки отново върху дребнавата отмъстителност на журналистката — близка приятелка на бившата съпруга на Паркър. Това споменаване на обяда й с Мат не беше нищо друго, освен намек, чрез който Паркър трябваше да изглежда глупак.

— Мередит — обади се Филис с напрегнат глас. — Секретарката на господин Банкрофт току-що се обади и каза, че той настоява незабавно да те види в кабинета си.

Внезапните повиквания от страна на баща й бяха изключително рядко събитие. Той предпочиташе да работи с отговорните ръководители по време на редовно планираните седмични заседания и да обсъжда всичко друго по телефона. Мередит предположи, че причината може да е във връзка с решението за временния президент.

Това заключение се потвърди, когато стигна до приемната пред кабинета на баща си. Мередит видя всички други вицепрезиденти, включително Алън Стаили, който беше в отпуска.

— Госпожице Банкрофт — чу тя гласа на секретарката, която с жест я покани да мине напред. — Господин Банкрофт би желал да влезете веднага — сърцето й се сви, когато прекрачваше прага на вратата. След като тя първа трябваше да бъде уведомена за решението на Борда, беше логично да се мисли, че решението беше в нейна полза. Както баща й, неговият баща и всички други Банкрофт преди тях, Мередит най-после щеше да получи това, което й се полагаше по рождение. По-точно, щеше да й бъде разрешено да докаже себе си през следващите шест месеца.

Развълнувана почти до смърт, тя почука на вратата и влезе в кабинета. Никой друг, освен Банкрофт не беше седял зад това бюро. Как можеше да се съмнява, че тази дълга традиция ще бъде нарушена от баща й?

Той стоеше обърнат към прозореца, със сключени на гърба ръце.

— Добро утро — поздрави тя бодро.

— Добро утро, Мередит — той се обърна. Гласът и изразът му бяха необикновено приятелски. Седна зад бюрото си. Въпреки че в другия край на стаята имаше канапе и ниска масичка, Филип никога не сядаше там и никога не беше поканил някой друг да седне там. Имаше навик да седи на въртящия се стол с висока облегалка зад бюрото си и да говори официално с хората през бариерата на голямото антично бароково бюро. Мередит не беше сигурна дали правеше това несъзнателно, или намерението му бе да плаши посетителите си. Ситуацията изнервяше всеки, който трябваше да пресече голямото пространство от вратата до бюрото, докато той седеше там, наблюдаваше и изчакваше.

— Харесва ми роклята ти — отбеляза Филип, гледайки бежовия кашмир.

— Благодаря — отговори Мередит, искрено учудена.

— Мразя да те виждам в тези всекидневни костюми, които носиш толкова често. Жените изглеждат добре в рокли — без да й даде възможност да отговори, той кимна към един от столовете пред бюрото му и тя седна, опитвайки се да скрие нервността си.

— Извиках целия ръководен състав, защото трябва да ви съобщя нещо, но най-напред искам да говоря с теб. Бордът на директорите реши кой ще е временният президент — той спря за миг и Мередит се наведе напред, скована от очакване. — Избраха Алън Стаили.

— Какво? — изхриптя тя с глас, издаващ едновременно шока, гнева и неверието, които я изпълниха.

— Повтарям: избраха Алън Стаили. Няма да те лъжа, направиха го по моя препоръка.

— Но той беше на ръба на нервна криза дълго преди да почине съпругата му! И още нещо, този човек няма познания, нито опит в търговските операции…

— В продължение на двадесет години той е ревизор на „Банкрофт“ — изрече бързо баща я.

Разгневена, не само защото беше измамена за възможността, която трябваше да й бъде дадена, но и от неудачния избор, Мередит заяви:

— Алън Стаили е само един отличен счетоводител! Не можеше да направиш по-лош избор и ти го знаеш! Всеки един от другите, който и да е от тях, щеше да е по-добър избор… — тогава изведнъж осъзна: — Затова си предложил Стаили, нали? Защото той не би могъл да ръководи „Банкрофт“ така добре, както ти го правиш?! Застрашаваш компанията само заради своето его…

— Няма да слушам такива думи от теб!

— Не се осмелявай да упражняваш ръководителска власт над мен точно сега! — предупреди го вбесена Мередит. — Хиляди път си ми казвал, че в този магазин нашето роднинство не съществува. Не съм дете и не ти говоря като твоя дъщеря. Аз съм вицепрезидент и основен акционер в тази компания.

— Ако някой друг от вицепрезидентите се осмели да ми говори така, веднага ще го уволня.

— Тогава уволни и мен! — извика. — Не, няма да ти доставя такова голямо удоволствие. Подавам оставка. Сега, в този момент. След петнадесет минути молбата ще е на бюрото ти.

Преди да направи и една стъпка, той й нареди с властен глас:

— Седни! Тъй като искаш това в този неподходящ момент, нека да сложим всичките си карти на масата.

— Приемам — отвърна Мередит и сковано се отпусна върху стола.

— Истината е, че ти не се сърдиш за това, че се спрях на Стаили, а защото не избрах теб — започна той с хапещ сарказъм.

— Сърдя се и за двете.

— Както и да е, имах причина да не посоча теб, Мередит. Да започнем с това, че не си достатъчно зряла и нямаш достатъчно опит, за да поемеш компанията.

— Наистина ли? И как стигна до това заключение? Бил си година по-млад от мен, когато дядо ти е поверил поста.

— Това е различно.

— Естествено, че е различно — съгласи се тя с треперещ от гняв глас. — Когато си започнал да ръководиш този магазин, твоите резултати в него в никакъв случай не са били така изявени, както са моите сега! — видя го да слага ръка на гърдите си, като че ли изпитваше някаква болка, и това само я ядоса още повече. — Да не смееш да се преструваш, че ти има нещо, защото няма да ме спреш да кажа това, което трябваше да ти кажа преди много години! — той свали ръката си и пребледнял, я гледаше. — Ти си фанатик. И истинската причина да не ми дадеш шанс, е, че съм жена…

— Не си далеч от истината — прекъсна я с пресипнал глас, потискайки яростта си, която надминаваше нейната. — Навън има петима мъже, които са инвестирали десетилетия от живота си в този магазин. Не няколко години, а десетилетия.

— Така ли? — презрително го сряза тя. — Колко от тях са инвестирали четири милиона долара от собствените си пари тук? И ти не само блъфираш, ти лъжеш. Двама от тези мъже дойдоха на работа в същата година, в която дойдох и аз, и то за по-високи заплати.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Тази дискусия е безсмислена.

— Да, така е — горчиво се съгласи младата жена и се изправи. — Моята оставка остава валидна.

— Къде мислиш, че можеш да отидеш? — попита той с глас, намекващ, че тя никога и никъде не би получила такъв пост?

— При който и да е голям търговец на дребно в тази страна! — възрази му, твърде ядосана, за да усети мъката, която такъв акт на нелоялност би й причинил. „Банкрофт“ беше нейната история, беше нейният живот. — „Маршъл Фийлдс“ ще ме наемат само за пет минути, както и „Мей Къмпани“ или „Ниймънз“…

— Сега ти блъфираш.

— Само гледай! — предупреди го тя, но още в този момент й прилоша и от мисълта да работи за конкурентите на „Банкрофт“, и от изтощението, което предизвикаха бушуващите в нея чувства. Почти прималяла, запита: — Поне веднъж не можеш ли да бъдеш напълно честен към мен?… Всъщност ти никога не си имал намерение да прехвърлиш управлението на мен, нали? Нито сега, нито в бъдеще, независимо от това колко дълго и колко упорито работя тук.

— Позна.

Винаги беше усещала това със сърцето си, но въпреки това сега не можеше да си поеме дъх от думите му.

— Защото съм жена — заяви тя.

— Едната от причините. Мъжете вън няма да работят с жена.

— Това са глупости — отговори глухо Мередит. — Не е вярно и ти го знаеш. В отделите, които контролирам, десетки мъже са ми подчинени. Само твоят егоистичен фанатизъм те кара да не вярваш в способностите ми да ръководя тази компания.

— Може и така да е. А може и да е заради това, че отказвам да подкрепям и насърчавам заслепеното ти решение да изградиш целия си живот около тази компания! Всъщност ще направя всичко възможно в рамките на пълномощията ми да те спра от кариера, в който и да е магазин! Това са моите мотиви, за да те държа настрана от наследяването на този кабинет, Мередит. И това, дали ти харесва или не, си е твоя работа. От друга страна, ти просто не знаеш защо си толкова решена, че трябва да се превърнеш в следващия президент на „Банкрофт“.

— Какво? — произнесе тя объркана. — Кажи ми ти тогава защо толкова искам да стана президент?

— Много добре. Чуй ме тогава. Преди единадесет години се омъжи за едно копеле, което преследваше твоите пари и затова ти направи дете. Ти загуби детето си и откри, че не можеш да имаш повече деца. Изведнъж — завърши той с горчив триумф — ти разви невероятна любов към „Банкрофт и компания“ и една луда амбиция да й станеш майка.

Мередит го гледаше втренчено. Голяма буца болезнено заседна в гърлото й и борейки се да запази гласа си спокоен, тя заговори:

— Обичам това място от времето, когато бях момиченце, обичах го много преди да срещна Матю Фаръл, обичах го и когато той изчезна от живота ми. Всъщност мога да ти кажа точно кога реших, че ще работя тук и ще бъда президент някой ден. Бях на шест години, когато веднъж ти ме доведе тук, за да изчакам да свърши заседанието на Борда. Тогава ми каза, че мога да седна на твоя стол и да те чакам. И аз те послушах. Седях там, докосвайки писалките, после позвъних на секретарката ти по телефона. Тя дойде и аз й издиктувах писмо. Беше до теб — по пребледнялото му лице разбра, че той си спомни за него. — В писмото се казваше: „Скъпи татко, ще уча и ще се трудя много, така че някой ден да бъдеш много горд, че ще работя тук като теб и дядо. И ако направя всичко това, ще ми разрешиш ли да седна на твоя стол отново?“ Ти прочете писмото тогава и изрече „разбира се“ — завърши Мередит, поглеждайки го с презрение. — Аз удържах на думата си, но ти никога не си имал намерение да удържиш на твоята. Другите момиченца си играеха на кукли, но не и аз — добави, задушавайки се в горчивия си смях. — Аз играех на магазини — повдигайки брадичка, добави: — Мислех, че ме обичаш. Сега знам, че си искал да съм момче, но никога не разбрах, че не си давал и пукната пара за мен просто защото съм момиче. През целия ми живот ме караше да ненавиждам майка си за това, че ни е напуснала. Но сега започвам да се питам дали тя ни е напуснала, или ти си я изгонил, точно както сега гониш мен. Оставката ми ще бъде на бюрото ти утре — видя познатия израз на задоволство върху лицето му при нейното отлагане и още по-високо вдигна брадичка: — Имам планирани заседания и нямам физическата възможност да я донеса по-рано.

— Ако не останеш тук, когато обявявам решението пред другите — предупреди я, — всички ще помислят, че си избягала, плачейки, че не са избрали теб.

Мередит остана неподвижна още известно време, наблюдавайки го със съжаление.

— Не се заблуждавай, татко. Въпреки че се отнасяш към мен като към нежелан плевел, никой от другите не вярва, че си така безсърдечен и толкова безразличен към мен, както всъщност си. Всички мислят, че още преди дни си казал на дъщеря си какъв е изборът.

— Ще разберат, че не е така, когато си подадеш оставката — добави той и само за част от секундата в гласа му се долови някакво безпокойство.

— Ще бъдат твърде заети да помагат на бедния Алън да управлява тук.

— Аз ще ръководя Алън.

Тя спря с ръка на дръжката и го погледна през рамо, вече толкова изстинала, че дори успя да се засмее.

— Знам това. Смяташ ли, че съм толкова нахална да помисля, че бих могла да ръководя „Банкрофт“ сама, без твоите указания, когато отсъстваш? Или си се страхувал, че ще се опитам?

Без да дочака отговора, затвори вратата след себе си и го остави сам в стаята.

 

 

Разочарованието си от това, че не й бе даден шансът да докаже себе си като временен президент на „Банкрофт“, бе напълно изтрито от болката на осъзнаването, че всъщност значеше много малко за баща си. Години наред си беше внушавала, че той я обича, но не знае как да го показва. Вратата на асансьора се отвори и тя пристъпи навътре, после втренчено се загледа в святкащите копчета на таблото. Не знаеше кое да натисне, тъй като не знаеше накъде отива, нито в крайна сметка коя беше тя. През целия си живот бе дъщерята на Филип Банкрофт. Това беше нейното минало. А бъдещето й винаги бе свързано с магазина. Сега миналото се бе оказало една лъжа, а бъдещето… бъдеще просто нямаше. Отдолу се чуха мъжки гласове. Тя се пресегна и натисна копчето за мецанина, молейки се вратата да се затвори, преди някой да я е видял.

Телефонът й звънеше вече трети път, когато най-после тя се обади:

— Ти ли ме търсиш, Филис?

— Съжалявам, че те безпокоя, Мередит — по тъжния, неспокоен глас на секретарката си разбра, че заседанието при баща й е свършило и новината вече се е разнесла. — Господин Рейнолдс те търси. Трябвало спешно да говори с теб. Беше доста развълнуван.

— Ако позвъни пак, кажи му, че ще му се обадя по-късно — точно сега не би понесла каквото и да е съчувствие, без да се разплаче. И ако той се опиташе да й каже, че това е за добро, тя нямаше да издържи.

Погледна часовника си. Предстояха й още две заседания този следобед. Отново я обзеха съмнения. Не можеше да приеме, че трябва да си отиде просто ей така, без да е приключила сделката за магазина в Хюстън и още няколко проекта, които я чакаха. Ако поработеше здраво през следващите две седмици, щеше да довърши повечето от задачите и да успее да подготви останалите, за да ги предаде на заместника си. Да остави всичко объркано, без да се погрижи за някой от проектите, не беше в интерес на магазина. На нейния магазин. Наранявайки „Банкрофт“, означаваше да нарани себе си. Нямаше значение къде щеше да бъде или какво щеше да прави, това място винаги щеше да е част от нея и тя част от него.

— Ще се върна след минута. Не отлагай никакви срещи.

— Мередит? Ако това може да бъде утешение, повечето от нас смятат, че ти трябваше да поемеше управлението — колебливо произнесе Филис.

Мередит се засмя с кратък, приглушен смях.

— Благодаря — отговори и затвори.

Точно сега никакви насърчителни думи не можеха да помогнат и да променят настроението й.