Джудит Макнот
Рай (25)

Глава 25

— Добро утро — поздрави весело Филис, влизайки в офиса.

— Може би ще трябва да се обадя на доста места — Мередит отиде да закачи палтото си в гардероба. — Има ли някакви съобщения?

— Обади се господин Санбърн от отдела за човешките ресурси, тъй като не си върнала актуализирана молбата си за застраховката. Каза, че му е необходима веднага. Ето ти я, за да я попълниш.

Като въздъхна, младата жена седна на бюрото си, взе писалка и нанесе името и адреса си. След това се спря, объркана от следващата графа: „Семейно положение. Оградете с кръгче: неомъжена, омъжена, вдовица“. Напуши я истеричен смях. Тя беше омъжена. От единадесет години беше омъжена за Мат Фаръл.

— Добре ли си? — попита я Филис загрижено, когато Мередит опря чело на дланта си и втренчено загледа формуляра.

— Какво могат да ти направят, ако излъжеш, попълвайки формуляра за застраховка?

— Предполагам, че няма да изплатят застраховката на законния ти наследник, ако починеш.

— Много честно, наистина — отговори тя и сърдито огради с кръгче „неомъжена“.

Подаде на Филис попълнения формуляр и я помоли:

— Би ли затворила вратата ми, като излезеш, и за няколко минути не ме свързвай с никого.

Останала сама, взе телефонния указател от шкафа зад гърба си и провери номера на „Хаскъл Електроникс“. Мигът, от който се беше ужасявала цялата нощ, беше дошъл. Затвори очи за момент и се опита да се съсредоточи: ако Мат беше бесен заради казаното от нея в операта — което беше много вероятно, — щеше да му се извини с достойнство. Едно извинение само, без никакви оправдания, последвано от учтива молба за среща по неотложен въпрос. Такъв беше планът й. Бавно, с трепереща ръка, тя се пресегна за телефона…

 

 

За трети път през този час интеркомът върху бюрото на Мат звънеше, прекъсвайки разгорещения му спор с неговите изпълнителни директори. Ядосан, той погледна язвително към мъжете и докато се пресягаше към бутона на интеркома, продължи да говори:

— Сестрата на госпожица Стърн е болна, а самата тя се намира на крайбрежието. Продължете разговора — добави той и натискайки бутона, извика на секретарката, която заместваше Стърн: — Помолих ви да не ме свързвате!

— Да, господине, зная — чу се гласът на Джоана Сеймън, — но госпожица Банкрофт твърди, че е изключително важно, и настоя да ви прекъсна.

— Приемете съобщението — извика Мат и започна да отпуска бутона, но после внезапно спря. — Кой казахте, че се обажда?

— Мередит Банкрофт — нарочно подчерта секретарката, подсказвайки му с тона си, че също беше прочела колонката на Сали Менсфийлд. Очевидно и седналите в полукръг около бюрото му мъже бяха чели материала, защото само споменаването на името Мередит ги накара да замлъкнат, а след това да поведат оживен разговор, за да нарушат тишината.

— По средата на важно заседание съм — обясни Мат учтиво. — Кажете й да ми се обади след петнайсет минути — и затвори телефона. Учтивостта изискваше той да позвъни на Мередит. Не му пукаше: нямаше какво да си кажат. Опита да се съсредоточи върху работата, погледна Том Андерсън и продължи разговора, който беше прекъснал. — Няма да възникне никакъв проблем с районирането в Саутвил. Имаме договор с комисията, която ни увери, че областта и градът очакват с нетърпение да построим завода. Ще получим одобрението им в сряда, когато ще заседават, за да гласуват…

Десет минути по-късно, след като изпрати хората от офиса си, затвори вратата и отново седна зад бюрото си. След като Мередит не му се обади и след половин час, той се облегна в коженото кресло, съзерцавайки мълчащия телефон, а враждебността му растеше с всяка изминала минута. Но какво си въобразяваше тя? Обажда му се за пръв път след повече от десет години, после настоява секретарката му да го прекъсне по средата на заседание и след като не може веднага да й обърне внимание, го кара да седи и чака. Винаги се е държала така, като че ли е кралска особа. Явно по рождение е с чувство само за собствената си значимост и е израснала с убеждението, че е по-добра от всеки друг…

Докато изчакваше да минат четиридесет и пет минути, барабанейки с маникюра си по бюрото, Мередит се облегна в креслото си и сърдито погледна часовника. Какво си беше втълпил този арогантен самохвалко, че да я кара тя да му се обади пак! Очевидно Мат ни най-малко не се беше променил. Все още си беше груб и пробивно амбициозен. Тя обаче си даде сметка за горчивите мисли, които я преследваха, а това само щеше да направи нещата по-трудни. И освен това, напомни си отново, не беше честно да вини единствено Мат за случилото се преди години. Доброволно се беше любила с него през нощта, когато се срещнаха, беше пренебрегнала и отговорността да вземе мерки против забременяване. И когато това стана, Мат почтено се беше съгласил да се оженят. Е, по-късно си беше въобразила, че я обича, но той лично никога не й го беше казвал. Всъщност никога не я беше мамил и беше глупаво и детинско да бъде обвиняван, че не е оправдал наивните й очаквания. В един момент се почувства много по-спокойна и реши да остави настрани наранената си гордост. Когато стрелките на часовника показаха 10.45, тя вдигна телефона.

Мат подскочи при иззвъняването на интеркома.

— Госпожица Банкрофт е на линията — докладва Джоана.

Той вдигна слушалката.

— Такава изненада…

Засегната, Мередит отбеляза, че не беше казал „неочаквано удоволствие“, както беше прието, и че гласът му беше по-плътен и по-силен, отколкото беше навремето.

— Мередит! — раздразненият му тон я изтръгна от вцепенението. — Ако ми се обаждаш само за да дишаш в ухото ми, поласкан съм, но и малко объркан. Какво очакваш да направя сега?

— Виждам, че си все така самонадеян и се държиш лошо, като…

— А, звъниш ми, за да ме критикуваш ли?

Мередит си спомни, че целта й бе да го трогне и предразположи, а не да го настройва срещу себе си. Тя постепенно се овладя и искрено му каза:

— Всъщност ти се обаждам, защото бих искала да сключим примирие.

— С коя част на тялото ми? — саркастичната му шега предизвика безпомощен лек смях у нея и когато Мат го чу, изведнъж си спомни как някога смехът и чувството й за хумор го пленяваха. Стисна зъби и хладно попита:

— Какво искаш, Мередит?

— Ами… трябва да говоря с тебе — лично.

— Миналата седмица ми обърна гръб пред петстотин души — напомни й ледено. — Защо е тази внезапна промяна в сърцето ти?

— Случи се нещо и трябва да го обсъдим спокойно, като зрели хора. Отнася се за… ами… за нас.

— Няма никакво „нас“ — отряза я той безапелационно — и от това, което се случи в операта, е явно, че спокойната разсъдливост е извън твоите възможности.

Жлъчният отговор беше на езика й, но Мередит го преглътна. Не искаше битка, трябваше й примирие. Беше делова жена и се беше научила да се справя с упорити мъже. Мат беше един от тях, ето защо трябваше да маневрира много внимателно и разумно, за да го насочи в нужната й посока. Чрез спор нямаше да постигне нищо.

— Нямах ни най-малка представа, че Сали Менсфийлд е била наблизо, когато се държах по този начин с теб — тактично обясни. — Извинявам се за казаното и най-вече, че допуснах именно тя да го чуе.

— Впечатлен съм — отговори той присмехулно. — Очевидно си учила дипломация.

Мередит стисна зъби, но продължи със същия мек тон:

— Мат, опитвам се да постигнем съгласие. Не можеш ли поне мъничко да ми помогнеш?

Звукът на името му, произнесено от нея, го накара да трепне и той се колеба цели пет секунди преди да отговори:

— След един час излитам за Ню Йорк. Няма да се върна преди понеделник късно вечерта.

Тя се усмихна победоносно.

— В четвъртък е Денят на благодарността. Бихме ли могли да се видим преди това, например във вторник, или си ужасно ангажиран тогава?

Той погледна календара си, който беше плътно зает със срещи през цялата следваща седмица. Беше невероятно зает.

— Съгласен съм. Защо не дойдеш в кабинета ми в единадесет и четиридесет и пет?

— Чудесно — веднага се съгласи Мередит, повече облекчена, отколкото разочарована от петте дена отлагане.

— Между другото — попита той, — баща ти знае ли, че ще се виждаме?

Киселият му тон й подсказа, че неприятното чувство, което изпитваше към баща й, не беше намаляло с годините.

— Знае.

— Тогава съм изненадан, че не те е заключил и вързал с вериги, за да го предотврати. Навярно е станал по-либерален.

— Не е, но сега вече е по-стар и е много болен. Може да умре всеки момент.

— Когато това стане — отбеляза Мат саркастично, — моля се на Господ да се намери някой, който да побие дървен кол в сърцето му.

Ужасена от себе си, Мередит потисна смеха си и учтиво му каза „довиждане“. Затвори телефона и се облегна в креслото. Мат беше останал с впечатлението, че баща й е едва ли не вампир, а някога самата тя беше изпитвала чувството, че той изстисква живота от нея. Най-малкото, беше лишил младостта й от много радости.