Джудит Макнот
Рай (14)

Глава 14

Дискретно скрити от погледа с фалшива стена, помещенията за сигурността бяха на шестия етаж, зад отдела за играчки. Охранителното отделение беше на подчинение на Мередит. Докато вървеше покрай купувачите, които разглеждаха електрически влакчета и кукленски къщички във викториански стил, тя тъжно се чудеше кого ли бяха хванали да краде, че се налагаше да я викат. Едва ли беше обикновен случай на кражба, защото щяха да се оправят сами, което пък означаваше, че вероятно ставаше въпрос за служител. Работещите в магазина, от изпълнителните ръководители до продавачите, бяха плътно наблюдавани от охранителното отделение. Мередит спря пред вратата, на която пишеше: „МАРК БРЕЙДЪН, ДИРЕКТОР НА СИГУРНОСТТА И ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ЗАГУБИ“, и влезе в голямата чакалня, свързана с кабинета.

Една жена на около двадесет години и една на седемдесет седяха на столовете до стената под зоркото око на униформен служител. По-младата се беше свила на стола, притиснала стомаха си с ръце, и по страните й се виждаха следи от сълзи. Изглеждаше смутена, бедна и уплашена. За разлика от нея възрастната беше картинка на засмяно, елегантно същество, една порцеланова кукла, облечена в червено-черен костюм „Шанел“, която седеше с изправен гръб на стола си, опряла чантата на коленете си.

— Добро утро — пропя тя, като видя Мередит. — Как си днес?

— Чудесно, госпожо Фиоренца — отговори й, потискайки раздразнението си, като разпозна възрастната жена. Съпругът на Агнес Фиоренца беше не само уважаван в обществото, но и баща на държавен служител, беше също член на Борда на директорите на „Банкрофт“, което правеше цялата ситуация особено деликатна. — Как сте? — любезно попита.

— Много съм нещастна. От половин час чакам тук и както обясних и на господин Брейдън, аз наистина не мога да се бавя. След половин час трябва да отида на обяд в чест на сенатора Фиоренца и той ще бъде ужасно разстроен, ако не присъствам. След това ще говоря пред Младежкия съюз. Смятате ли, че можете да ускорите нещата с господин Брейдън вместо мен?

— Ще видя какво мога да направя — отговори й и влезе в кабинета на Марк. Брейдън се беше облегнал на бюрото си, отпиваше от чашата димящо кафе и говореше със служителя от сигурността, който беше видял по-младата жена да краде.

Привлекателен, добре сложен четиридесет и пет годишен мъж, с пясъчноруса коса и кафяви очи, Брейдън беше работил като специалист по сигурността във военновъздушните сили и се отнасяше към работата си в „Банкрофт“ така сериозно, както си беше изпълнявал отговорностите по поддържане на националната сигурност. Мередит не само му се доверяваше, но и го харесваше, и това личеше от свенливата й усмивка, докато говореше.

— Видях Агнес Фиоренца в чакалнята. Иска да кажа на хората ти от отдела, че я бавите и закъснява за важен обяд.

Той вдигна свободната си ръка безпомощно и я пусна надолу.

— Какво задигна този път?

— Колан „Либер“, чанта „Живанши“ и тези тук — подаде й огромни, натруфени обици от син кристал, отмъкнати от бижутерийната секция, които биха изглеждали странно върху ушите на възрастната жена.

— Колко е неусвоеният й кредит? — попита тя, имайки предвид сметката, която съпругът й беше открил в банката, за да покрива авансово кражбите на жена си.

— Четиристотин долара. Няма да стигнат.

— Ще говоря с нея, но първо може ли чаша кафе и за мене? — омръзнало й бе да се разправя със старата дама. Другите, като младата жена отвън, бяха преследвани докрай съгласно закона.

— Ще наредя на портиерите да не пускат повече госпожа Фиоренца в магазина — реши Мередит, напълно съзнавайки, че едно такова действие можеше да предизвика гнева на съпруга й. — Какво е взела младата жена?

— Детска грейка, ръкавички и две пуловерчета. Отрича го — каза той, свивайки рамене, и й подаде чаша кафе. — Имаме видеозапис. Общата стойност на стоките е около двеста долара.

Мередит кимна и отпи, молейки се на Бога окаяната майка отвън да си признае кражбата. Ако отречеше, тя принуждаваше магазина да докаже вината й и да я съди, за да се предпази от някои бъдещи съдебни действия за своеволното й задържане.

— Има ли досие в полицията?

— Питах. Няма.

— Склонни ли сте да снемете обвинението, ако подпише показание и си признае?

— Защо, по дяволите, трябва да го правим?

— Заради това, че е много скъпо, а и тя няма никакво предишно досие. И от друга страна, намирам за изключително непочтено да се пусне госпожа Фиоренца да си отиде с едно мъмрене, а е откраднала скъпи неща, които лесно би могла да плати, и в същото време да се подвежда под съдебна отговорност тази жена, която е взела топли дрехи за детето си.

— Нека се договорим: ти ще забраниш на Фиоренца да влиза в магазина, а аз ще пусна другата при условие, че си признае кражбата. Договаряме ли се?

— Дадено — съгласи се тя.

— Въведи възрастната дама — нареди Марк на охраната.

Госпожа Фиоренца влезе в стаята, обвита в облак от парфюм.

— Прекалено дълго ме държахте, господин Брейдън.

— Госпожо Фиоренца — започна Мередит, — многократно ни притеснявате, защото продължавате да взимате неща от щандовете, без да сте заплатили за тях.

— Зная, че понякога те притеснявам, Мередит, но това, разбира се, не те оправдава да ми държиш този поучителен тон.

— Госпожо Фиоренца! — натъртено произнесе тя, още по-ядосана от това, че й говореха като на зле възпитано дете. — Хората лежат в затвора с години за откраднати неща на стойност по-малка от тази на нещата тук… — посочи към колана, чантата и обиците. — Отвън в чакалнята има една жена, която е взела топли дрехи за детенцето си, и нея я заплашва затвор. А вие — вие крадете дребни предмети, от които дори не се нуждаете.

— За бога, Мередит! — прекъсна я жената ужасена. — Не би могла да си помислиш, че съм взела тези обици за себе си! Не съм толкова дребнава. Аз съм състрадателен човек.

Смутена, Мередит се поколеба.

— Искате да кажете, че правите подаръци с крадените неща — за благотворителност ли?

— Господи! — възкликна тя, а на порцелановото й кукленско лице се изписа негодувание. — Каква благотворителна акция би приела тия обици? Те са противни. Разбира се, че не. Взех ги, за да ги дам на прислужницата. Тя има ужасен вкус. Ще й харесат. Но наистина смятам, че трябва да кажеш на този, който е купил тия обици за магазина, че те ни най-малко не допринасят за имиджа на „Банкрофт“! За магазините на „Голдблат“ могат да бъдат подходящи, но не виждам защо „Банкрофт“…

— Госпожо Фиоренца — прекъсна я, — предупредих ви миналия месец, че ако ви хванат отново да крадете, ще трябва да кажа на портиерите да не ви пускат в магазина.

— Не говориш сериозно!

— Напротив.

— Забранено ми е да пазарувам от „Банкрофт“ ли?

— Да.

— Това е жестоко.

— Съжалявам.

— Съпругът ми ще бъде уведомен за това! — заплаши жената, но гласът й беше станал плах.

— Той ще разбере само ако вие решите да му кажете… — отговори Мередит, долавяйки, че заплахата на възрастната клептоманка беше изпълнена по-скоро с тревога, отколкото с гняв.

Вдигнала гордо глава и все още засегната, тя изрече:

— Нямам никакво желание да пазарувам повече в този магазин. Ще се прехвърля в „Магнин“. Те дори не биха си помислили да заделят и един сантиметър за такива обици на своите щандове.

Взе си чантата от бюрото, където я беше оставила, поглади побелелите си коси и си тръгна. Сгушила се до стената, Мередит погледна двамата мъже в стаята и отпи глътка кафе. Чувстваше се неловко и й беше мъчно — като че ли току-що беше ударила плесник на старата жена. В края на краищата мъжът й наистина плащаше за всичко, което откраднеше, така че „Банкрофт“ не губеха пари — поне не и когато я хванеха.

След малко тя попита Марк:

— Забеляза ли, че изглеждаше някак приповдигнато?

— Не.

— Предполагам, че е за нейно добро — продължи Мередит, изучавайки странния израз на лицето му. — Кой знае, може да сме й дали урок, прилагайки наказание, вместо да игнорираме това, което прави. Нали така?

Брейдън бавно се усмихна, като че ли се забавляваше, после, без да отговори, вдигна телефонната слушалка и натисна четири бутона.

— Дан — каза той на един от служителите от сигурността от основния етаж, — госпожа Фиоренца слиза надолу. Спрете я и настоявайте да ви предаде колан „Либер“, който е в чантата й. Да, същия колан, който я хванаха, че краде по-рано. Тя току-що отново го открадна — сега от бюрото ми.

След като Брейдън затвори, Мередит занемяла поклати глава и погледна часовника си. Мислите й се насочиха към заседанието, което беше определено за следобед.

— Ще те видя на заседанието по-късно. Готов ли е докладът за статута на отдела ти?

— Да. Нещата са добре. В сравнение с миналата година загубите са намалели с осем процента.

— Това е чудесно.

Сега повече от всякога Мередит искаше нейното цяло направление да блести. Кардиологът на баща й настояваше той или да се оттегли от президентството на „Банкрофт“, или да си вземе шестмесечен отпуск. Филип се спря на второто и вчера се беше срещнал с Борда на директорите, за да обсъдят кой ще бъде определен за временен президент, докато отсъства. Освен това Мередит жадуваше за възможността да го замества. Същото искаха поне четирима от другите изпълнителни вицепрезиденти. Тя беше работила упорито за това — по-упорито от всеки един от тях; и толкова дълго, колкото двама от тях, но с прилежание и успех. На президентския стол винаги бе седял човек от фамилията Банкрофт и ако не се беше родила момиче, Мередит знаеше, че временното президентство щеше да й се полага. Дядо й е бил по-млад от нея, когато е поел работата, но не е бил възпрепятстван от никого и от нищо.

Мередит се нуждаеше от този шестмесечен срок като временен президент, за да докаже, че когато баща й се оттегли, тя би могла да поеме отговорностите на президентството.

Ако Филип я препоръчваше за свой заместник, докато отсъства, директорите със сигурност щяха да си дадат съгласието. Баща й абсолютно нищо не беше споделил с нея за срещата си с Борда и дори за това кога Бордът щеше да съобщи решението си.

Мередит остави чашката от кафето върху бюрото на Марк, погледна мъничката грейка, която беше откраднала жената отвън, и почувства същата болка, която изпитваше винаги, когато се изправяше пред факта, че никога не беше имала дете. Отдавна се беше научила да не показва чувствата си пред колеги и сега се овладя.

— Ще поговоря с другата жена. Как й беше името?

Марк й каза и тя излезе.

— Госпожо Джордан — обърна се тя към пребледнялата жена, — аз съм Мередит Банкрофт.

— Виждала съм ваши снимки във вестниците — отвърна Сандра Джордан. — Зная коя сте. И какво?

— Така, ако продължавате да отричате, че сте откраднали тези неща, магазинът ще трябва да ви съди.

Толкова враждебно беше изражението върху лицето отсреща, че ако Мередит не знаеше какво беше взела жената и ако не беше видяла блясъка в очите й, насълзени от уплаха, щеше да се откаже от опита си за милосърдие.

— Слушайте ме внимателно, госпожо Джордан, защото ви казвам това от състрадание: ако отричате, че сте взели тези неща, и ви пуснем да си отидете, без да ви съдим, и ако се докаже, че все пак сте ги присвоили, вие можете да ни съдите, че несправедливо сме ви обвинили и задържали. Магазинът не може да рискува такъв съдебен процес. Ето защо, ако отричате, ние трябва да преминем през всички съдебни процедури сега, когато сме ви задържали. Разбирате ли ме дотук? Има ви на видеозапис как крадете детските дрешки. Можем и ще представим записа в съда, за да докажем не само че сте виновна, но и че ние не сме ви обвинили без основание. Слушате ли ме?

— Очаквате ли да повярвам, че разрешавате на крадците да си отидат, стига да си признаят, че са задигнали нещо?

— Вие крадла ли сте, госпожо Джордан? Такава ли сте — обикновена крадла? — преди жената да отговори, Мередит продължи с мек тон: — Жените на вашата възраст обикновено крадат дрехи за себе си, парфюми или бижута. Вие сте взели зимни дрешки за детенце. В полицията няма никакво сведение за вас за предишни арести. Предпочитам да мисля, че сте майка, която е постъпила така от отчаяние и нужда да осигури топлина за детенцето си.

Младата жена, която явно се беше сблъсквала по-често с неразбиране, отколкото със състрадание, се разплака.

— Гледах по телевизията, че не трябва да се признава нищо, докато не дойде личният ти адвокат.

— Имате ли адвокат?

— Не.

— Ако не си признаете, че сте откраднали тези неща, ще имате нужда от такъв.

— А ще потвърдите ли писмено, че няма да изпратите полицията след мен, ако си призная?

Мередит не беше сигурна, дали това по-късно не би се изтълкувало като своего рода писмен „подкуп“ и да доведе до други усложнения. Поклати глава.

— Ненужно усложнявате нещата, госпожо Джордан.

Жената потрепери от страх и съмнение, след това пое дълбоко дъх.

— Добре, ако призная това, което направих, бихте ли ми дали думата си, че няма да изпращате полицията след мене?

— Ще приемете ли думата ми?

— Трябва ли? — попита тя накрая с глас, треперещ от ужас.

Мередит кимна.

— Да.

След още един дълъг миг на колебание тя заяви:

— Добре. Аз наистина откраднах тези неща.

Като погледна през рамо към Марк Брейдън, който тихо беше отворил вратата и ги наблюдаваше, Мередит се обърна към него:

— Госпожа Джордан признава, че е взела дрешките.

— Чудесно — каза той безизразно. В ръката си държеше листа с признанието, което съкрушената жена трябваше да подпише.

— Вие не казахте — обърна се тя към Мередит, — че трябва да подпиша признание.

— След това можете да си отидете — увери я Мередит и отново беше подложена на дългия, изпитателен поглед на младата жена. Ръката й трепереше, но тя подписа и го подаде на Марк.

— Можете да си вървите, госпожо Джордан — каза той.

Жената сграбчи облегалката на стола и погледна Мередит.

— Благодаря, госпожице Банкрофт.

— Няма нищо.

Вече излизаше от коридора и влизаше в отдела за играчките, когато Сандра Джордан дотича зад нея.

— Госпожице Банкрофт? — когато Мередит се спря и се обърна, тя продължи: — Виждала съм ви, искам да кажа — видях ви няколко пъти по телевизията на красиви места. Много по-хубава сте, отколкото изглеждате на екрана.

— Благодаря — Мередит леко се усмихна.

— Искате да знаете, че никога не съм се опитвала да крада каквото и да било преди — добави, а очите й молеха да й повярват. — Вижте — каза и измъкна от чантата една снимка. Оттам се усмихваше бебе с огромни сини очи и очарователна беззъба уста. — Това е моята Джейни. Много лошо се разболя миналата седмица. Лекарят каза, че трябва да бъде на топло, но не мога да си позволя да плащам сметки за тока сега. Така че си мислех, ако имаше по-топли дрешки… — сълзите рукнаха от очите й неудържимо. — Бащата на Джейн ни напусна, след като забременях, но тя ми е достатъчна. Обаче не бих могла да го понеса, ако… ако загубя моята Джейни — тя отвори уста като че ли да каже още нещо, но после се обърна и избяга. Мередит я гледаше как бърза покрай пътеката, пълна със стотици мечета, но това, което виждаше, беше детенцето на снимката.

Няколко минути по-късно охраната на главния вход спря Сандра Джордан, която излизаше от магазина.

— Господин Брейдън ще дойде, госпожо — информира я мъжът и цялото тяло на Сандра започна да трепери от ужас, че е била подмамена да подпише признанието, за да я предадат на полицията. Брейдън се приближаваше към нея, носейки голям плик със знака на „Банкрофт“, в който тя веднага разбра, че беше розовата грейка заедно с всички други доказателства за извършената от нея кражба — включително едно голямо мече, до което дори не се беше докосвала.

— Вие излъгахте! — извика тя с пресипнал глас, когато той й подаде плика.

— Тези неща са за вас, да ги занесете вкъщи, госпожо Джордан — прекъсна я с усмивка и с тона на човек, който говори това, което му е наредено.

Невярваща, Сандра взе плика с топлите дрешки за Джейни и мечето и ги притисна до гърдите си.

— Весела Коледа от „Банкрофт и компания“ — каза той, но Сандра знаеше, че подаръците не бяха нито от него, нито от магазина. Вдигна поглед към мецанина и със замъглени от сълзи очи потърси красивата млада жена, която беше погледнала снимката на Джейни с такава нежна усмивка. Стори й се, че вижда Мередит Банкрофт да стои на мецанина и да й се усмихва.

— Кажете й — прошепна със задавен глас на Брейдън, — че с Джейни й благодарим.