Лев Толстой
Възкресение (85)

XXVI

— Да, за младите тези единични килии са ужасно нещо — каза лелята, като клатеше глава и също палеше цигара.

— Мисля, че за всички — каза Нехлюдов.

— Не, не за всички — отвърна лелята. — Казваха ми, че за истинските революционери това е почивка, успокоение. Нелегалният живот вечно в тревога и материални лишения, в страх и за себе си, и за другите, и за делото, най-сетне го хващат — и всичко е свършено, снета е цялата отговорност: лежи и почивай. Разказваха ми, просто се радвали, когато ги хванели. Виж, за младите, невинните — отначало винаги хващат невинни — като Лидочка, — за тях първият удар е ужасен. Не затова, че са ви лишили от свобода, държат се грубо с вас, лошо ви хранят, лош въздух, изобщо всякакви лишения — всичко това е нищо. Да имаше тройно по-големи лишения, всичко би се понасяло леко, ако не беше този морален удар, който получаваш, когато попаднеш за пръв път.

— Нима вие сте го изпитали?

— Аз? Лежала съм два пъти — каза лелята, като се усмихна с приятна, тъжна усмивка. — Когато ме арестуваха първия път — и то за нищо — продължаваше тя, — бях на двадесет и две години, имах дете и бях бременна. Колкото и да ми беше тежко тогава лишаването от свобода, раздялата с детето, с мъжа ми, всичко това не беше нищо в сравнение с онова, което почувствувах, когато разбрах, че съм престанала да бъда човек и съм станала вещ. Искам да се простя с момиченцето си — казват ми да вървя и да сядам в колата. Питам къде ме водят — отговарят, че ще разбера, като стигнем. Питам в какво ме обвиняват — не ми отговарят. Когато след разпита ме съблякоха, облякоха ме в затворнически дрехи с номер, поведоха ме под сводовете, отвориха вратата, блъснаха ме там, заключиха отвън и си отидоха, а остана само часовоят с пушката, който ходеше мълком и понякога поглеждаше в дупчицата на вратата ми — стана ми ужасно тежко. Тогава помня най-много ме смаза това, че когато ме разпитваше, полицейският офицер ми предложи цигара. Значи, той знае как хората обичат да пушат, знае, значи, и как обичат хората свободата, светлината, знае как майките обичат децата си и децата — майките си. Тогава как тъй безмилостно ме откъснаха от всичко, което ми е скъпо, и ме затвориха като див звяр? Това не може да се понесе безнаказано. Човек, който вярва в бога и в хората, който вярва, че хората се обичат един друг, след всичко това ще престане да вярва в това. Оттогава аз престанах да вярвам в хората и се озлобих — завърши тя и се усмихна.

От вратата, през която излезе Лидия, влезе майка й и каза, че Лидочка е много разстроена и няма да дойде.

— И за какво се погуби един млад живот! Най-много съжалявам — каза лелята, — защото аз бях неволната причина.

— Дай боже въздухът на село да я оправи — каза майката. — Ще я пратим при баща й.

— Да, ако не бяхте вие, щеше съвсем да загине — каза лелята. — Благодарим ви. А аз исках да ви видя, за да ви помоля да предадете едно писмо на Вера Ефремовна — каза тя, като изваждаше писмото от джоба си. — Писмото не е запечатано, можете да го прочетете и да го скъсате или да го предадете, както намерите за удобно според убежденията ви — каза тя. — В писмото няма нищо компрометиращо.

Нехлюдов взе писмото и като обеща да го предаде, стана, сбогува се и излезе.

Без да го прочете, той запечата писмото и реши да го предаде на адресанта.