Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XXVI

— Да, за младите тези единични килии са ужасно нещо — каза лелята, като клатеше глава и също палеше цигара.

— Мисля, че за всички — каза Нехлюдов.

— Не, не за всички — отвърна лелята. — Казваха ми, че за истинските революционери това е почивка, успокоение. Нелегалният живот вечно в тревога и материални лишения, в страх и за себе си, и за другите, и за делото, най-сетне го хващат — и всичко е свършено, снета е цялата отговорност: лежи и почивай. Разказваха ми, просто се радвали, когато ги хванели. Виж, за младите, невинните — отначало винаги хващат невинни — като Лидочка, — за тях първият удар е ужасен. Не затова, че са ви лишили от свобода, държат се грубо с вас, лошо ви хранят, лош въздух, изобщо всякакви лишения — всичко това е нищо. Да имаше тройно по-големи лишения, всичко би се понасяло леко, ако не беше този морален удар, който получаваш, когато попаднеш за пръв път.

— Нима вие сте го изпитали?

— Аз? Лежала съм два пъти — каза лелята, като се усмихна с приятна, тъжна усмивка. — Когато ме арестуваха първия път — и то за нищо — продължаваше тя, — бях на двадесет и две години, имах дете и бях бременна. Колкото и да ми беше тежко тогава лишаването от свобода, раздялата с детето, с мъжа ми, всичко това не беше нищо в сравнение с онова, което почувствувах, когато разбрах, че съм престанала да бъда човек и съм станала вещ. Искам да се простя с момиченцето си — казват ми да вървя и да сядам в колата. Питам къде ме водят — отговарят, че ще разбера, като стигнем. Питам в какво ме обвиняват — не ми отговарят. Когато след разпита ме съблякоха, облякоха ме в затворнически дрехи с номер, поведоха ме под сводовете, отвориха вратата, блъснаха ме там, заключиха отвън и си отидоха, а остана само часовоят с пушката, който ходеше мълком и понякога поглеждаше в дупчицата на вратата ми — стана ми ужасно тежко. Тогава помня най-много ме смаза това, че когато ме разпитваше, полицейският офицер ми предложи цигара. Значи, той знае как хората обичат да пушат, знае, значи, и как обичат хората свободата, светлината, знае как майките обичат децата си и децата — майките си. Тогава как тъй безмилостно ме откъснаха от всичко, което ми е скъпо, и ме затвориха като див звяр? Това не може да се понесе безнаказано. Човек, който вярва в бога и в хората, който вярва, че хората се обичат един друг, след всичко това ще престане да вярва в това. Оттогава аз престанах да вярвам в хората и се озлобих — завърши тя и се усмихна.

От вратата, през която излезе Лидия, влезе майка й и каза, че Лидочка е много разстроена и няма да дойде.

— И за какво се погуби един млад живот! Най-много съжалявам — каза лелята, — защото аз бях неволната причина.

— Дай боже въздухът на село да я оправи — каза майката. — Ще я пратим при баща й.

— Да, ако не бяхте вие, щеше съвсем да загине — каза лелята. — Благодарим ви. А аз исках да ви видя, за да ви помоля да предадете едно писмо на Вера Ефремовна — каза тя, като изваждаше писмото от джоба си. — Писмото не е запечатано, можете да го прочетете и да го скъсате или да го предадете, както намерите за удобно според убежденията ви — каза тя. — В писмото няма нищо компрометиращо.

Нехлюдов взе писмото и като обеща да го предаде, стана, сбогува се и излезе.

Без да го прочете, той запечата писмото и реши да го предаде на адресанта.