Лев Толстой
Възкресение (84)

XXV

Първото чувство на Нехлюдов, когато се събуди на другата сутрин, беше, че е извършил предишната вечер някаква гадост.

Почна да си спомня: нямаше гадост, нямаше лоша постъпка, но имаше мисли, лоши мисли за това, че всичките му сегашни намерения — женитбата за Катюша и предаването на земята на селяните — всичко това са неосъществими мечти, че няма да може да издържи всичко това, че всичко това е изкуствено, неестествено и че трябва да живее, както е живял.

Нямаше лоша постъпка, но имаше нещо много по-лошо от лоша постъпка; бяха онези мисли, от които произлизат всички лоши постъпки. Лошата постъпка може да не се повтори и да се разкаеш за нея, но лошите мисли раждат всички лоши постъпки.

Лошата постъпка само проправя път за лошите постъпки, докато лошите мисли неудържимо влекат по този път.

Като възобнови сутринта в ума си вчерашните мисли, Нехлюдов се учуди как е могъл да им повярва дори за миг. Колкото да беше ново и трудно онова, което смяташе да направи, той знаеше, че то е единствено възможният сега за него живот и колкото да беше обикновено и леко да се върне към предишното, той знаеше, че това беше смърт. Вчерашната съблазън му се видя сега като нещо, което става с човек, когато се е успал и му се ще не да спи, а да се потъркаля, да се поизлежи в леглото, макар да знае, че е време да става за важна и радостна работа, която го очаква.

Тоя ден, последния от престоя му в Петербург, той рано-рано отиде на Василевския остров у Шустова.

Квартирата на Шустова беше на втория етаж. По упътване на портиера Нехлюдов попадна в задния вход и по правата, но стръмна стълба влезе право в горещата, пълна с миризма на готвено кухня. Възрастна жена, със засукани ръкави, с престилка и очила, стоеше до печката и нещо бъркаше в димяща тенджера.

— Кого търсите? — попита тя строго, като гледаше влезлия над очилата.

Нехлюдов не успя да каже името си, когато лицето на жената доби уплашен и радостен израз.

— Ах, княже! — извика жената, като изтриваше ръце о престилката. — Но защо през задния вход? Благодетелю наш! Аз съм майка й. Едва не ми погубиха момичето. Вие сте нашият спасител! — говореше тя, като държеше ръката на Нехлюдов и се мъчеше да я целуне. — Вчера бях у вас. Сестра ми специално ме помоли. Тя е тук. Тук, тук, моля след мен — каза майката Шустова, като водеше Нехлюдов през тясната врата през тъмно коридорче, оправяйки вървешком ту запретнатата дреха, ту косата. — Сестра ми се казва Корнилова… сигурно сте чували — шепнешком прибави тя, като се спря пред вратата. — Беше забъркана в политически работи, много умна жена.

Отворила вратата в коридора, майката на Шустова въведе Нехлюдов в малка стаичка, където на един миндер седеше ниска пълна девойка с раирана басмена блузка и руси къдрави коси, които ограждаха кръглото й и много бледно като на майка й лице. Срещу нея, свит на две в креслото, в руска рубашка с везана яка, седеше млад човек с черни мустачки и брадичка. И двамата очевидно бяха тъй увлечени в разговор, че се обърнаха едва когато Нехлюдов вече влезе в стаята.

— Лида, княз Нехлюдов, същият…

Бледната девойка нервно скочи, като оправяше измъкналата се иззад ухото й къдрица коса, и уплашено спря големите си сиви очи върху влезлия.

— Вие ли сте тая опасна жена, за която ме моли Вера Ефремовна? — каза Нехлюдов, като се усмихваше и подаваше ръка.

— Да, същата — отвърна Лидия и показа ред хубави зъби, като се усмихваше с добродушна, детска усмивка. — Леля много искаше да ви види. Лельо! — извика тя към вратата с приятен нежен глас.

— Вера Ефремовна беше много огорчена от вашето арестуване — каза Нехлюдов.

— Тук, не, по-добре там седнете — говореше Лидия, като сочеше мекото счупено кресло, от което току-що бе станал младият човек. — Моят братовчед Захаров — каза тя, забелязала погледа, с който Нехлюдов оглеждаше младия човек.

Младият човек, също тъй добродушно усмихнат както и самата Лидия, се здрависа с госта и когато Нехлюдов седна на мястото му, взе един стол откъм прозореца и седна до него. От другата стая излезе рус гимназист, около шестнадесетгодишен, и мълком седна до прозореца.

— Вера Ефремовна е голяма приятелка с леля, а аз почти не я познавам — каза Лидия.

В това време от съседната стая излезе в бяла блузка, препасана с кожен колан, жена с твърде приятно, умно лице.

— Здравейте, благодарим ви, че дойдохте — започна тя, щом се намести на миндера до Лидия. — Как е Верочка? Видяхте ли я? Как понася положението си?

— Не се оплаква — каза Нехлюдов, — казва, че самочувствието й е олимпийско.

— Ах, Верочка, познавам я! — каза лелята, като поклати усмихнато глава. — Трябва човек да я познава. Тя е великолепен човек. Всичко за другите, нищо за себе си.

— Да, тя нищо не искаше за себе си, само беше загрижена за вашата племенница. Мъчеше я най-много това, че както казваше, били я арестували за нищо.

— Тъй е — каза лелята, — то беше нещо ужасно. Собствено тя пострада зарад мен.

— Съвсем не, лельо — каза Лидия. — Аз бих взела книжата и без вас.

— Позволи ми да знам по-добре от теб — продължаваше лелята. — Виждате ли — продължи тя, като се обърна към Нехлюдов, — всичко стана затова, че една личност ме помоли да запазя за известно време книжата му, — а аз, понеже нямам квартира, ги дадох на нея. И същата нощ у нея направиха обиск и прибраха и книжата, и нея, и я държаха досега, искаха от нея да каже от кого ги е получила.

— А аз не казах — бързо прибави Лидия, като дърпаше нервно една къдрица, която не й пречеше.

— Не казвам, че си казала — възрази лелята.

— Ако арестуваха Митин, това съвсем не стана по моя вина — каза Лидия, като се изчерви и се огледа неспокойно около себе си.

— Няма защо да говориш за това, Лидочка — каза майката.

— Защо не, искам да разправя — каза Лидия, като вече не се усмихваше, а се изчервяваше и вече не оправяше, а навиваше къдрицата на пръста си, и все се оглеждаше.

— Нали помниш какво стана вчера, когато почна да говориш за това.

— Ами… Оставете, мамо. Аз не казах, аз само премълчах. Когато той ме попита на два пъти за леля и за Митин, аз нищо не казах и му заявих, че нищо няма да отговарям. Тогава този… Петров…

— Петров, детектив, полицай и голям негодник — прибави лелята, за да обясни на Нехлюдов думите на племенницата.

— Тогава — продължаваше Лидия развълнувано и нервно — той почна да ме уговаря. Всичко, казва, което ми кажете, няма никому да навреди, а, напротив. Ако кажете, ще освободите невинните, които ние може би напразно измъчваме. А аз все пак казах, че няма да кажа. Тогава той казва: „Е, добре, не казвайте нищо, само не отричайте това, което аз ще кажа.“ И почна да изрежда и спомена Митин.

— Стига толкова — каза лелята.

— Ах, лельо, не ми пречете… — И тя непрекъснато дърпаше къдрицата и продължаваше да се оглежда. — И изведнъж, представете си, на другия ден ми съобщиха с чукане по стената, че Митин е арестуван. Е, мисля си — издала съм го. И това така почна да ме мъчи, така почна да ме мъчи, че едва не полудях.

— И се оказа, че е арестуван съвсем не по твоя вина — каза лелята.

— Но аз не знаех. Мисля си — издала съм го. Ходя, ходя от стена до стена и не мога да не мисля. Мисля си: издала съм го. Легна, завия се и чувам, шепне ми някой на ухото: „Издала си, издала си Митин, Митин си издала.“ Знам, че е халюцинация, но не мога да не слушам. Искам да заспя — не мога, искам да не мисля — също не мога. То беше ужасно! — разказваше Лидия, все по-развълнувана и по-развълнувана, като навиваше на пръст къдрицата и пак я развиваше и все се оглеждаше.

— Лидочка, успокой се — повтори майката, докосвайки рамото й с ръка.

Но Лидочка не можеше вече да спре.

— То е ужасно затова… — започна още нещо тя, но изхлипа, без да довърши, скочи от миндера и като се закачи о креслото, изскочи от стаята. Майка й тръгна след нея.

— Да се избесят тия мръсници! — каза гимназистът, който седеше до прозореца.

— Ти какво се обаждаш! — попита майката.

— Нищо… така — отвърна гимназистът, грабна сложената на масата цигара и почна да я пали.