Лев Толстой
Възкресение (78)

XIX

Човекът, от когото зависеше в Петербург смекчаването участта на затворниците, беше стар генерал от немските барони, награден с ордени, които той не носеше, с изключение на белия кръст на петлицата, заслужил, но вече изкуфял, както казваха за него. Той беше служил в Кавказ, където беше получил този особено ласкателен за него кръст, задето тогава под негово водителство руските селяни, остригани и облечени в мундири и въоръжени с пушки и щикове, избиха повече от хиляда души, защищаващи свободата си и своите къщи и семейства. После беше служил в Полша, където също беше карал руските селяни да вършат много различни престъпления, за което също получи орден и нови украшения върху мундира; после беше още някъде и сега, вече изнемощял старец, получи мястото, което заемаше в тоя момент и което му осигуряваше хубаво помещение, заплата и почит. Той строго изпълняваше предписанията отгоре и особено ценеше това изпълнение. Приписвайки на тия предписания отгоре особено значение, той смяташе, че всичко на света може да се измени, но не и тези предписания отгоре. Длъжността му се състоеше в това, да държи в подземията, в единични килии, политическите престъпници и престъпнички, и то да държи тия хора така, че в продължение на десет години половината от тях загиваха, като една част полудяваха, друга част умираха от охтика и трета част се самоубиваха: кой чрез глад, кой разрязваше вените си със стъкло, кой се обесваше, кой се подпалваше.

Старият генерал знаеше всичко това, всичко то ставаше пред очите му, но всички тия случаи не трогваха съвестта му, както не трогваха съвестта му нещастията, станали от бури, наводнения и т.н. Тия случаи ставаха поради изпълняването на предписанията отгоре, в името на господаря-император. А тия предписания трябваше неминуемо да бъдат изпълнени и затова беше напълно безполезно да се мисли за последиците от тия предписания. Старият генерал дори не си и позволяваше да мисли за такива неща, като смяташе за свой патриотичен, войнишки дълг да не мисли за това, за да не трепне при изпълнението на тия, по негово мнение, много важни свои задължения.

Веднъж в седмицата старият генерал обикаляше по служебен дълг всички тюрми и питаше затворниците нямат ли някакви молби. Той ги изслушваше спокойно с непроницаемо мълчание и никога нищо не изпълняваше, защото всички молби не бяха в съгласие със законоположенията.

Докато Нехлюдов се приближаваше към жилището на стария генерал, часовникът на кулата отби с тънки звънчета „Коль славен бог“, а после удари два часът. Като слушаше тия звуци, Нехлюдов неволно си спомняше прочетеното в записките на декабристите, как тази всекичасно повтаряща се сладка музика е отеквала в душите на осъдените до живот. В това време, когато Нехлюдов приближаваше към входа на квартирата му, старият генерал седеше в тъмната гостна стая над инкрустирана масичка и въртеше заедно с един млад човек, художник, брат на един от неговите подчинени, една чиния върху лист хартия. Тънките, влажни, слаби пръсти на художника бяха вплетени в острите сбръчкани и вдървени в ставите пръсти на стария генерал и тия сплетени ръце подскачаха заедно с обърнатата чаена чинийка по листа хартия с написани върху него всички букви на азбуката. Чинийката отговаряше на зададения от генерала въпрос как ще се познават душите една друга след смъртта.

Когато един от ординарците, който изпълняваше длъжността камериер, влезе с картичката на Нехлюдов, чрез посредничеството на чинийката говореше духът на Жана д’Арк. Духът на Жана д’Арк вече каза по буквите думите: „Ще се познават една друга“ и това беше записано. Когато влезе ординарецът, чинийката, спряла се веднъж на „п“, другия път на „о“, стигна до „д“, спря се на тази буква и почна да подскача насам-натам. Подскачаше, защото следната буква, по мнението на генерала, трябваше да бъде „и“, тоест според него Жана д’Арк трябваше да каже, че душите ще се познават една друга едва „подир“ очистването си от всичко земно или нещо подобно и затова следващата буква трябваше да бъде „и“; художникът пък мислеше, че следната буква трябва да бъде „в“ — че духът иска да каже, че душите ще се познават после една друга по светлината, която ще се излъчва от ефирните тела на душите. Генералът, мрачно смръщил гъсти побелели вежди, гледаше втренчено в ръцете и като си представяше, че чинийката се движи сама, дърпаше я към „и“. А младият, безкръвен художник, с прехвърлени зад ушите редки коси, гледаше с безжизнените си сини очи в тъмния ъгъл на приемната и нервно мърдайки устни, теглеше към „в“. Генералът се намръщи, че прекъсват заниманието му и след минута мълчание взе картичката, сложи pince-nez-то си и изпъшкал от болка в широкия си кръст, се изправи с целия си голям ръст, като търкаше вкочанените си пръсти.

— Покани го в кабинета.

— Позволете, ваше превъзходителство, сам ще довърша — каза художникът, като ставаше, — чувствам присъствието на духа.

— Добре, довършете — каза решително и строго генералът и тръгна с големите крачки на правите си крака с решителна, отмерена походка към кабинета.

— Драго ми е — каза генералът с груб глас любезно на Нехлюдов, като му сочеше креслото до писалището. — Отдавна ли сте в Петербург?

Нехлюдов каза, че е пристигнал наскоро.

— Здрава ли е княгинята, майка ви?

— Мама се помина.

— Извинявайте, много съжалявам. Синът ми казваше, че ви е виждал.

Синът на генерала правеше същата кариера като бащата и след военната академия служи в разузнавателното бюро и много се гордееше със задачите, които му възлагаха там. Тия задачи се състояха в завеждане на шпионската служба.

— Как не, с баща ви съм служил. Бяхме приятели, другари. Вие на служба ли сте?

— Не, не съм на служба.

Генералът поклати глава неодобрително.

— Дошъл съм при вас с една молба, генерале — каза Нехлюдов.

— Мно-о-о-го ми е приятно. С какво мога да ви услужа?

— Ако молбата ми е неуместна, моля ви се, извинете ме. Обаче трябва да я предам.

— Какво има?

— Тук у вас излежава наказанието си някой си Гуркевич, та майка му моли да й се разреши свиждане с него или поне да му предадат някои книги.

От поставения въпрос на Нехлюдов генералът не изрази нито удоволствие, нито неудоволствие и навел глава настрана, премрежи очи, уж обмисляйки. Той всъщност нищо не обмисляше и дори не се интересуваше от въпроса на Нехлюдов, защото много добре знаеше, че ще му отговори по закона. Той просто почиваше умствено, без да мисли за нищо.

— Видите ли, това не зависи от мене — каза той, като си почина малко. — За свижданията има височайше утвърден правилник и каквото е разрешено там, това се и разрешава. Що се отнася до книгите, ние имаме библиотека, дават им се ония, които са разрешени.

— Да, но на него му трябват научни, иска да се занимава.

— Не вярвайте на това. — Генералът помълча. — Не е за занимания. Ей тъй, само за безпокойство.

— Но как, нали трябва да им се запълни времето в тяхното тежко положение? — каза Нехлюдов.

— Те винаги се оплакват — възрази генералът. — Нали ги знаем.

Той говореше за тях изобщо като за някаква особена, лоша порода хора.

— Тук им се създават такива удобства, каквито рядко се срещат в затворите — продължаваше генералът.

И той започна за оправдание да описва подробно всички удобства, които се предоставят на затворниците, сякаш главната цел на това учреждение беше да осигури на затворените лица приятно местопребиваване.

— Наистина по-рано беше доста строго, но сега тук ги гледат отлично. Ядат по три неща и винаги едното с месо: кюфтета или котлети. В неделни дни имат и четвърто — десерт. Тъй че дай боже всеки русин да може така да се храни.

Като всички стари хора, генералът, очевидно попаднал на заучена тема, говореше това, което беше повтарял много пъти като доказателство за взискателността и неблагодарността на затворниците.

— Книги им се дават и с духовно съдържание, и стари списания. Библиотеката ни има съответните книги. Само че те рядко четат. Отначало като че се интересуват, но после тъй си остават новите книги до половината неразрязани, а старите — с непрелистени страници. Ние дори опитвахме — с бледо подобие на усмивка каза генералът — нарочно да сложим по някоя хартийка. Тъй си остава небутната. Също не им се забранява и да пишат — продължаваше генералът. — Дава им се плоча за писане, и калем им се дава, тъй че могат да пишат за развлечение. Могат да изтриват и пак да пишат. И на̀, също не пишат. Не, те много скоро стават съвсем спокойни. Само в първо време се тревожат, но после дори надебеляват и стават много тихи — разказваше генералът, без да разбира ужасния смисъл, който имаха думите му.

Нехлюдов слушаше хрипливия му старчески глас, гледаше тия вкостенени стави, угасналите под побелелите вежди очи, тия бръснати старчески увиснали скули, подпрени от военната яка, тоя бял кръст, с който този човек се гордееше, особено за това, че беше го получил за изключително жестоки убийства на множество хора, и разбираше, че е безполезно да му възразява, да обяснява значението на думите му. Но все пак той направи усилия и попита и за другото дело, за затворничката Шустова, за която бе получил днес съобщение, че е заповядано да я освободят.

— Шустова? Шустова… Не ги помня всички по име. Те са толкова много — каза той с явен укор, че са толкова много. Той позвъни и каза да извикат деловодителя. Докато търсеха деловодителя, той увещаваше Нехлюдов да постъпи на служба, като казваше, че честните, благородни хора, като слагаше и себе си в числото на тези хора, са особено нужни на царя… „и на отечеството“ — прибави той, очевидно само заради красивата фраза.

— Ето аз съм стар, а все пак служа, доколкото силите ми позволяват.

Деловодителят — сух, жилав човек с неспокойни умни очи — дойде и доложи, че Шустова е задържана в някакво странно фортификационно място и че преписката за нея не е получена.

— Щом я получим, веднага ще я освободим. Ние не ги задържаме, не държим особено на присъствието им — каза генералът, опитвайки се отново да се усмихне шеговито, изкривявайки само старото си лице.

Нехлюдов стана, като се мъчеше да се сдържи да не изрази изпитваното смесено чувство на отвращение и съжаление към този ужасен старик. А старикът смяташе, че той също не бива да бъде много строг към лекомисления и очевидно заблуден син на своя другар и да го остави без съвет.

— Довиждане, драги, не ми се сърдете, но аз ви говоря от обич. Не се свързвайте с хората, които са задържани при нас. Невинни няма. А всички тия хора са най-безнравствени. Ние ги знаем — каза той с тон, който не допущаше възможност за съмнение. И той наистина не се съмняваше в това, не защото всичко това беше така, а защото, ако то не беше така, той трябваше да види в себе си не уважаван герой, който достойно доживява хубавия си живот, а негодник, който е продал и на стари години продължаваше да продава съвестта си.

— А най-добре постъпете на служба — продължаваше той. — Царят има нужда от честни хора… и отечеството — прибави той. — Ами ако и аз, и всички почнат като вас да бягат от служба? Кой ще остане? Ето на̀, ние осъждаме неуредиците, а сами не искаме да помагаме на правителството.

Нехлюдов въздъхна дълбоко, ниско се поклони, стисна протегнатата му снизходително костелива голяма ръка и излезе от стаята.

Генералът поклати неодобрително глава и като търкаше кръста си, мина пак в гостната, където го чакаше художникът, вече записал получения отговор от духа на Жана д’Арк. Генералът сложи pince-nez-то си и прочете: „Ще се познават една друга по светлината, излъчвана от ефирните тела.“

— А-а — одобрително каза генералът, като затвори очи, — но как ще ги познае човек, ако всички имат еднаква светлина? — попита той и като преплете отново пръсти с художника, седна до масичката.

Каретата излезе от вратата.

— Скучно е тук, господарю — каза кочияшът, като се обърна към Нехлюдов, — идваше ми да си тръгна, без да ви дочакам.

— Да, скучно — съгласи се Нехлюдов, като пое въздух с пълни гърди и спря с успокоение очи на виещите се като бял дим облаци, плуващи по небето, и на блестящите гънки на водите на Нева от движещите се по нея лодки и параходи.