Лев Толстой
Възкресение (77)

XVIII

На другия ден Нехлюдов тъкмо бе се облякъл и се готвеше да слезе долу, когато лакеят му донесе визитна картичка с името на московския адвокат. Адвокатът бе дошъл по своя работа, а заедно с това и да присъствува при разглеждането на делото на Маслова в Сената, ако се гледа скоро. Телеграмата, изпратена му от Нехлюдов, беше се разминала с него. Като разбра от Нехлюдов кога ще се гледа делото на Маслова и кои са сенаторите, той се усмихна.

— Тъкмо трите типа сенатори наедно — каза той. — Волф е петербургски чиновник, Сковородников — учен-юрист и Бе — практик-юрист и затова най-жив от тях — каза адвокатът. — Всичките ми надежди са в него. А какво стана в прошетарната комисия.

— Ами днес отивам при барон Воробьов, вчера не можах да получа аудиенция.

— Знаете ли откъде иде това „барон“ Воробьов? — каза адвокатът в отговор на малко комичната интонация, с която Нехлюдов произнесе тази чуждестранна титла, прилепена на такова руско име. — Павел бил наградил за нещо си дядо му — камер-лакей, ако се не лъжа — с тази титла. Много му бил угодил с нещо. Барон, та барон — и толкова. Така и тръгнало оттогава: барон Воробьов. И много се гордее с това. А е голям пройдоха.

— Тъкмо при него отивам — каза Нехлюдов.

— Отлично, да вървим заедно. Ще ви откарам.

Преди да излезе, вече в антрето, Нехлюдов срещна лакея със записка до него от Mariette:

„Pour vous faire plaisir, j’ai agi tout à fait contre mes principes, et j’ai intercedé auprès de mon mari pour votre protégée. Il se trouve que cette personne peut être relachée immédiatement. Mon mari a ecrit au commandant. Venez done je vous attend. М.“^[1]

— Господи! — обърна се Нехлюдов към адвоката. — Но това е ужасно! Жената, която държат седем месеца в единична килия, се оказва абсолютно невинна и за да я освободят, е трябвало да се каже само една дума.

— Винаги е така. Във всеки случай вие постигнахте желаното.

— Да, но този успех ме огорчава. Всъщност какво се върши там? Защо са я държали?

— Хм, по-добре да не се задълбочаваме. И тъй, аз ще ви отведа — каза адвокатът, когато излязоха пред входа и прекрасната карета, наета от адвоката, се приближи до вратата. — Нали у барон Воробьов?

Адвокатът каза на кочияша адреса и хубавите коне скоро докараха Нехлюдов пред къщата, заемана от барона. Баронът си беше в къщи. В първата стая седеше млад чиновник във вицмундир, с извънредно дълга шия, изпъкнала адамова ябълка и с необикновено лека походка и две дами.

— Името ви? — попита младият чиновник с адамовата ябълка, като пристъпи необикновено леко и грациозно от дамите към Нехлюдов.

Нехлюдов каза името си.

— Баронът ми нареди за вас. Ей сега!

Младият чиновник изчезна зад затворената врата и скоро изведе оттам разплакана дама в траур. Дамата спущаше с костеливите си пръсти омотания воал, за да скрие сълзите си.

— Моля — обърна се младият чиновник към Нехлюдов, като пристъпи с леки крачки към вратата на кабинета, отвори я и застана пред нея.

Влязъл в кабинета, Нехлюдов се озова пред набит, ниско остриган човек със среден ръст в сюртук, който седеше в креслото пред голямо писалище и гледаше весело пред себе си. Особено открояващо се с червената си руменина поради белите мустаци и брада, добродушното лице при вида на Нехлюдов се разля в любезна усмивка.

— Много се радвам, че ви виждам, ние бяхме стари познати и приятели с майка ви. Виждал съм ви като момче и после като офицер. Е, сядайте, разправяйте с какво мога да ви услужа. Да, да — потвърждаваше той, като клатеше стриганата си бяла глава, докато Нехлюдов му разправяше историята на Федося. — Говорете, говорете, всичко разбрах; да, да, това е наистина трогателна история. Какво, подадохте ли молба?

— Молбата съм приготвил — каза Нехлюдов, като я изваждаше от джоба си. — Но исках да ви помоля, надявах се, че на това дело ще обърнат особено внимание.

— И много добре сте направили. Непременно сам ще го докладвам — каза баронът с израз върху веселото лице, нямащ нищо общо със състрадание. — Много трогателно. Очевидно тя е била дете, мъжът й се отнесъл грубо с нея, това я е отблъснало, но после дошло време, обикнали се… Да, ще докладвам.

— Граф Иван Михайлович казваше, че иска да моли императрицата…

Едва успя Нехлюдов да каже тия думи, и изразът на лицето на барона се измени.

— Впрочем, вие подайте молбата в канцеларията, а аз ще направя каквото мога — отговори той.

В това време в стаята влезе младият чиновник, който очевидно кокетираше с походката си.

— Онази дама иска да ви каже още две думи.

— Е, нека влезе. Ах, mon cher, колко сълзи вижда тук човек, да можеше всички да изтрие! Правиш каквото можеш.

Дамата влезе.

— Забравих да ви помоля да не допуснете той да даде дъщеря си, защото той на всичко…

— Нали ви казах, че ще го направя.

— Бароне, за бога, спасете майката.

Тя хвана ръката му и започна да я целува.

— Всичко ще бъде направено.

Когато дамата излезе, Нехлюдов също почна да се сбогува.

— Ще направим каквото можем. Ще се отнесем до Министерството на правосъдието. Те ще ни отговорят и тогава ние ще направим каквото можем.

Нехлюдов излезе и мина в канцеларията. И тук както в Сената той намери във великолепното помещение великолепни чиновници, чисти, учтиви, коректни от дрехите до разговорите, отмерени и строги.

„Колко са много, ужасно много, и какви са охранени, колко са чисти ризите им, ръцете, колко хубаво лъснати обувките им, и кой прави всичко това? И колко им е по-добре на всички в сравнение не само със затворниците, но и със селяните“ — отново неволно помисли Нехлюдов.