Лев Толстой
Възкресение (76)

XVII

У графиня Катерина Ивановна се обядваше в седем и половина, а обедът се поднасяше по нов начин, още непознат за Нехлюдов. Ястията се слагаха на масата и лакеите веднага излизаха, тъй че обядващите сами си вземаха ядене. Мъжете не позволяваха на дамите да се пресилват с излишни движения и като силен пол, поемаха мъжествено цялата тежест по сипването на яденето за дамите и на себе си и по наливането на чашите. Когато едно ядене биваше изядено, графинята натискаше на масата копчето на електрическия звънец и лакеите влизаха безшумно, бърже раздигаха, сменяха приборите и донасяха следващото ядене. Обедът беше изряден, такива бяха и вината. В голямата, светла кухня работеха шефът французин с двама бели помощници. Обядваха шестима: графът и графинята, синът им, мрачен гвардейски офицер, който слагаше лакти на масата, Нехлюдов, лекторката-французойка и дошлият от село главен управител на графа.

И тук се заговори за дуела. Разсъждаваха как се бе отнесъл към случая царят. Знаеше се, че царят бил много огорчен за майката, всички също бяха огорчени за майката. Но тъй като беше известно, че царят, макар и да съчувствува, не иска да бъде строг към убиеца, който е защитил честта на мундира, всички бяха снизходителни към убиеца, който е защитил честта на мундира. Само графиня Катерина Ивановна със своето свободолекомислие осъди убиеца.

— Ще ми пиянствуват, после ще убиват порядъчните младежи… в никакъв случай не бих простила — каза тя.

— Виж, това не го разбирам — каза графът.

— Знам, че ти никога не разбираш това, което аз казвам — започна графинята, като се обърна към Нехлюдов. — Всички ме разбират, освен мъжа ми. Казвам, че съжалявам майката и не искам той да е убил и да бъде много доволен.

Тогава безмълвният дотогава син се застъпи за убиеца и нападна майка си, като й доказваше доста грубо, че един офицер не може да постъпи другояче, инак офицерският съд ще го изгони от полка. Нехлюдов слушаше, без да взема участие в разговора, и като бивш офицер, разбираше доводите на младия Чарски, макар че не ги приемаше, но заедно с това неволно съпоставяше офицера, убил друг офицер, с оня затворник, момъка-хубавец, когото видя в затвора и който беше осъден на каторга за убийство при спречкване. И двамата са станали убийци поради пиянство. Оня, селякът, убил в момент на раздразнение, е отделен от жена, семейство, от роднини, окован във вериги и с бръсната глава отива на каторга, а тоя седи в хубавата стая на хауптвахта, яде хубав обяд, пие хубаво вино, чете книги и днес-утре ще бъде пуснат и ще си живее както преди, станал само особено интересен.

Той каза каквото мислеше. Отначало графиня Катерина Ивановна беше готова да се съгласи с племенника си, но после премълча. Както всички и Нехлюдов почувствува, че с този разказ той бе нарушил приличието.

Вечерта, скоро след обяда, в големия салон, където поставиха специално, като за лекция, редици столове с високи облегала с резба, а пред масата — кресло и масичка с кана вода за проповедника, почнаха да се събират за събранието, на което щеше да проповядва дошлият от чужбина Кизеветер.

Пред входа стояха скъпи каляски. В богато наредения салон седяха дами в коприна, кадифе, дантели, с перуки и пристегнати, фалшиви талии. Между дамите седяха мъже, военни и цивилни, и пет души от простолюдието: двама пазачи, бакалинът, лакеят и кочияшът.

Кизеветер, здрав човек с прошарена коса, говореше на английски, а младо сухо момиче с pince-nez превеждаше добре и бързо.

Той говореше, че греховете ни са тъй големи, наказанието за тях тъй голямо и неизбежно, че не бива да се живее в очакване на това наказание.

— Само като помислим, любезни сестри и братя, за себе си, за живота си, за това, какво правим, как живеем, как гневим любвеобилния бог, как караме Христа да страда, и ще разберем, че няма прошка за нас, няма изход, няма спасение, че всички сме обречени на гибел. Ужасна гибел, вечни мъки ни чакат — говореше той с разтреперан, плачлив глас. — Как да се спасим? Как да се спасим, братя, от този ужасен пожар? Той е обхванал вече къщата и няма изход!

Той помълча, а по бузите му течаха истински сълзи. Вече осем години, всеки път безпогрешно, щом стигаше до това място на речта си, която много му се харесваше, той усещаше спазми в гърлото, гъделичкане в носа и от очите му потичаха сълзи. И тия сълзи го трогваха още повече. В стаята се чуваха ридания. Графиня Катерина Ивановна седеше до мозаичната масичка, облакътила глава на двете си ръце, и тлъстите й плещи потръпваха. Кочияшът гледаше немеца учудено и плахо, сякаш връхлиташе върху него с аръша, а той не се отместваше. Повечето седяха в също такива пози като графиня Катерина Ивановна. Дъщерята на Волф, която приличаше на баща си, в модна рокля, стоеше на колене, закрила лицето си с ръце.

Изведнъж ораторът откри лицето си и му придаде нещо много прилично на истинска усмивка, с каквато актьорите изразяват радост, като започна със сладък, нежен глас:

— Но спасение има. Ето го, леко, радостно. Спасението е проляната за нас кръв от едничкия син божи, предал себе си на мъки зарад нас. Неговото мъчение, неговата кръв ще ни спасят. Братя и сестри — пак със сълзи в гласа заговори той, — да благодарим на бога, дал едничкия си син за изкупление на човешкия род. Светата му кръв…

Нехлюдов почувствува такава мъчителна гадливост, че стана тихичко, като се мръщеше и едва се сдържаше да не изохка от срам, излезе на пръсти и отиде в стаята си.