Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XLVIII

Надзирателят, който доведе Маслова, бе седнал на перваза на прозореца, по-далеч от масата. За Нехлюдов настъпи решителният миг. Той се упрекваше постоянно, че при онова първо свиждане не й бе казал най-важното, именно, че има намерение да се ожени за нея, и сега твърдо бе решил да й каже това. Тя седеше от едната страна на масата. Нехлюдов седна срещу нея от другата. В стаята беше светло и Нехлюдов за пръв път видя лицето й ясно, от близко разстояние: бръчиците около очите и устните и подпухналостта на очите. И му стана още по-жално за нея от преди.

Като се облакъти на масата така, че да не го чува надзирателят — еврейски тип човек, с побеляващи бакембарди, който седеше до прозореца, а само тя, той каза:

— Ако тази молба не успее, ще подадем просба до височайшата особа. Ще направим всичко, каквото можем.

— Абе ако по-рано адвокатът беше добър… — прекъсна го тя. — А то моят защитник беше съвсем аджамия. Говореше ми само комплименти — каза тя и се засмя. — Ако знаеха тогава, че съм ви позната, друго щеше да бъде. А то какво? Всички мислят — крадла.

„Колко е странна днес“ — помисли Нехлюдов и тъкмо искаше да каже мисълта си, тя пак заприказва.

— А аз ето какво. Има при нас една бабичка, тъй че всички, знаете, дори се чудят. Една такава чудесна бабичка, а лежи за нищо — и тя, и синът й; и всички знаят, че не са виновни, а ги обвинили в палеж и сега лежат. Тя дочула, знаете, че съм позната с вас — каза Маслова, като извиваше глава й го поглеждаше, — и казва: „Кажи му, нека, казва, извикат сина ми, той ще му разправи всичко.“ Казват се Меншови. Е, как, ще направите ли нещо? Такава една, знаете, чудесна бабичка, веднага си личи, че напразно лежи. Вие се погрижете, миличък — каза тя, като го поглеждаше, навеждаше очи и се усмихваше.

— Добре, ще се погрижа, ще науча — каза Нехлюдов, все по-учуден от нейната, безцеремонност. — Но аз искам да поговоря с вас по мой въпрос. Помните ли какво ви говорих миналия път? — каза той.

— Вие много говорихте. Какво говорихте миналия път? — каза тя, без да престава да се усмихва и да обръща глава ту на една, ту на друга страна.

— Казах, че съм дошъл да ви моля да ми простите — каза той.

— Вие пък, да ми простите, та да ми простите, каква полза… Вие по-добре…

— Че искам да залича вината си — продължаваше Нехлюдов, — и да я залича не с думи, а с дела. Реших да се оженя за вас…

По лицето й изведнъж се изписа уплаха. Разногледите й очи се спряха върху него, без да е ясно гледат ли го, или не.

— Това пък защо трябва? — като се намръщи злъчно, каза тя.

— Чувствувам, че съм длъжен пред бога да направя това.

— Какъв бог ви е патил! Все говорите, което не трябва. Бог? Какъв бог? Да бяхте си спомнили за бога… тогава — каза тя и млъкна с отворени уста.

Едва сега Нехлюдов почувствува силна миризма на алкохол от устата й и разбра причината за възбудата й.

— Успокойте се — каза той.

— Няма какво да се успокоявам. Мислиш, че съм пияна ли? Може да съм пияна, но знам какво говоря! — изведнъж бързо заговори тя и цялата почервеня. — Аз съм каторжница, к… а вие сте господин, княз и няма какво да се цапаш с мене. Върви си при своите княгини, а моята цена е десет рубли.

— Колкото жестоко и да говориш, не можеш да изкажеш това, което чувствувам — цял разтреперан, тихо каза Нехлюдов, — не можеш да си представиш до каква степен чувствувам своята вина пред тебе!…

— Чувствувам вина… — злобно повтори думите му тя. — Тогава не я чувствуваше, а ми пъхна сто рубли. Санким, ето цената ти…

— Знам, знам, но какво да се прави сега? — каза Нехлюдов. — Сега съм решил да не те оставям — повтори той — и каквото казах, ще го сторя.

— А аз казвам, че няма да го сториш! — изрече тя и високо се засмя.

— Катюша! — започна той, като докосна ръката й.

— Остави ме. Аз съм каторжница, а ти си княз и нямаш работа тук — извика тя, цялата преобразена от гняв, като дръпна ръката си от неговата. — Ти искаш да се спасиш чрез мене — продължаваше тя, като бързаше да изкаже всичко, което се надигна в душата й. — В тоя живот се наслаждаваше с мен, на оня свят пак с мен искаш да се спасиш! Противен си ми, и ти, и очилата ти, и цялата ти тлъста, мръсна муцуна. Махай се, махай се! — завика тя, като скочи на крака с енергично движение.

Надзирателят се приближи.

— Какво дигаш скандал? Може ли тъй…

— Моля ви се, оставете — каза Нехлюдов.

— Да не се забравя — каза надзирателят.

— Не, моля ви се, почакайте — каза Нехлюдов.

Надзирателят отново се отдалечи към прозореца.

Маслова пак седна, навела очи и здраво стиснала преплетените пръсти на малките си ръце.

Нехлюдов стоеше над нея, без да знае какво да прави.

— Ти не ми вярваш — каза той.

— Че искате да се ожените за мен — това няма да го бъде никога. По-скоро ще се обеся! Това ви казвам.

— И все пак аз ще ти служа.

— Е, то си е ваша работа. Само че аз нищо не искам от вас. Истина ви казвам — каза тя. — И защо ли не умрях тогава! — прибави тя и заплака с жалостен плач.

Нехлюдов не можеше да говори, сълзите й го заразиха.

Тя дигна очи, погледна го, учуди се сякаш и почна да изтрива със забрадката си потеклите по бузите й сълзи.

Сега надзирателят пак пристъпи към тях и напомни, че е време да се разделят. Маслова стана.

— Днес вие сте възбудена. Ако ми разрешат, ще дойда утре. А вие помислете — каза Нехлюдов.

Тя не отговори нищо и без да го погледне, излезе подир надзирателя.

 

 

— Е, момиче, сега ще си поживееш — казваше Корабльова на Маслова, когато тя се върна в килията. — Вижда се, здравата е лапнал; не зяпай, използвай, докато идва. Той ще те освободи. Богатите всичко могат.

— Така си е — с напевен глас говореше коренячката. — За бедняка и нощта не стига да се ожени, богатият, щом помисли, решава — всичко става, както е поискал. Нашият, миличка, е толкоз почтен, щом е казал…

— Е, как, каза ли за моята работа? — попита бабичката.

Но Маслова не отговаряше на другарките си, а легна на нара и лежа така до вечерта, вперила в ъгъла разногледите си очи. В нея ставаше нещо мъчително. Това, което й бе казал Нехлюдов, я връщаше в оня свят, в който беше страдала и който напусна, без да разбере и след като го намрази. Сега тя бе изгубила оная забрава, в която живееше, а да живее с ясното съзнание за това, което е било — беше много мъчително. Вечерта тя пак купи вино и се напи заедно с другарките си.