Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy(2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki(2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- —Добавяне
XLIII
Маслова се огледа и като вдигна глава и изпъчи гърди, се провря между две затворнички и се приближи до решетката със своя познат на Нехлюдов израз на готовност, но изгледа Нехлюдов учудено и въпросително, без да го познае.
Като разбра обаче по дрехите, че е богат човек, тя се усмихна.
— За мене ли питате? — каза тя, приближила до решетката усмихнатото си, с разногледи очи лице.
— Исках да… видя — Нехлюдов не знаеше как да каже: „ви“ или „ти“ и реши да каже „ви“. Говореше не по-високо от обикновено. — Исках да ви видя… аз…
— Ти не го усуквай — крещеше до него дрипавият мъж. — Взимала ли си, или не си взимала?
— Казвам ти, скоро ще пукне, какво искаш повече! — крещеше някой от другата страна.
Маслова не можеше да чуе какво говореше Нехлюдов, но докато той говореше, изразът на лицето му изведнъж й спомни за него. Но тя не можа да повярва. Все пак усмивката изчезна от лицето й и челото й започна страдалчески да се бърчи.
— Не се чува какво говорите — извика тя, като се вглеждаше и все повече и повече мръщеше чело.
— Дойдох…
„Да, правя това, което трябва да направя, разкайвам се“ — помисли Нехлюдов. И щом помисли това, сълзи нахлуха в очите му, задавиха гърлото му и той млъкна, вкопчил пръсти в решетката, като правеше усилие да не се разридае.
— Казвам ти: защо се пъхаш, където не трябва… — викаха от едната страна.
— Вярвай бога, нищичко не знам — викаше затворничката от другата страна.
Като видя вълнението му, Маслова го позна.
— Прилича, но не го познавам — завика тя, без да го гледа, и почервенялото й изведнъж лице стана още по-мрачно.
— Дойдох да ти искам прошка — извика той с висок глас без интонация, като заучен урок.
Като извика тия думи, стана му срамно и той се огледа. Но веднага си помисли, че толкова по-добре, ако му е срамно, защото трябваше да понесе този срам. И той продължи високо:
— Прости ми, аз съм страшно виновен пред… — извика пак той.
Тя стоеше неподвижно и не снемаше от него разногледия си поглед.
Той не можеше да говори повече и се дръпна от решетката, като се мъчеше да задържи разтърсилите гърдите му ридания.
Директорът, оня, който бе показал на Нехлюдов женското отделение, очевидно заинтересуван от него, влезе в това отделение и като видя Нехлюдов далеч от решетката, попита го защо не говори с тая, за която бе дошъл. Нехлюдов се изсекна и като се мъчеше да има спокоен вид, се овладя и каза:
— Не мога да говоря през решетката, нищо не се чува.
Директорът се замисли.
— Добре тогава, може да я изведат за малко тук. Маря Карловна! — обърна се той към надзирателката. — Изведете Маслова отвън.
След миг от страничната врата излезе Маслова. Като се приближи с леки крачки до Нехлюдов, тя се спря и го погледна изпод вежди. Черните й коси се подаваха както оня ден на виещи се колелца, нездравото, подпухнало и бяло лице беше миловидно и съвсем спокойно; само лъскавочерните й разногледи очи особено блестяха изпод подпухналите клепачи.
— Тук може да говорите — каза директорът и отмина.
Нехлюдов се приближи до скамейката, поставена до стената.
Маслова погледна въпросително помощник-директора и после, като че учудена, вдигна рамене, тръгна подир Нехлюдов към скамейката и седна на нея редом с него, като си оправи полата.
— Знам, че не е лесно да ми простите — започна Нехлюдов, но пак се спря, почувствувал, че сълзите му пречат, — но ако не може вече да се поправи миналото, сега ще направя всичко, което мога. Кажете…
— Как ме намирате? — попита тя, без да отговаря на въпроса му, като го гледаше и сякаш не го гледаше с разногледите си очи.
„Боже мой! Помогни ми. Научи ме какво да правя!“ — казваше си Нехлюдов, като гледаше така промененото й, станало лошо лице.
— Преди два дни аз бях съдебен заседател — каза той, — когато ви съдеха. Не ме ли познахте?
— Не, не съм ви познала. Никак не ми беше до познаване. Пък и не гледах — отвърна тя.
— Нали имахте дете? — попита той и почувствува как лицето му почервеня.
— Слава богу, още тогава умря — кратко и злобно отвърна тя, отвръщайки очи от него.
— Как така, от какво?
— Аз самата бях болна, едва що не умрях — каза тя, без да повдига очи.
— Че как ви оставиха лелите?
— Кой ще държи горнична с дете? Щом забелязаха, веднага ме изпъдиха. Но какво ще говорим — нищо не помня, всичко съм забравила. Всичко онова е свършено.
— Не, не е свършено. Не мога да го оставя така. Поне сега искам да изкупя греха си.
— Няма какво да се изкупва; станалото — станало и всичко е минало — каза тя и което той никак не очакваше, изведнъж го погледна и се усмихна неприятно, примамливо и жалостно.
Маслова никак не очакваше да го види, особено сега и тук, и затова в първия миг появяването му я порази и я накара да си спомни онова, което никога не си спомняше. В първия миг тя смътно си спомни за оня нов чуден свят на чувства и мисли, който й беше открил прелестният момък, влюбен в нея и любим от нея, и после за непонятната му жестокост и за цялата редица унижения, страдания, които последваха след това вълшебно щастие и възникнаха от него. И й стана болно. Но без да има сили да си изясни това, тя и сега постъпи както винаги: пропъди от себе си тия спомени и се помъчи да ги покрие с особената мъгла на развратния живот; точно тъй направи тя и сега. В първия миг тя свърза седящия сега пред нея човек с онзи младеж, когото някога беше обичала, но после, като видя, че това й причинява болка, скъса тази връзка. Сега този чисто облечен, охранен господин с напарфюмирана брада не беше за нея оня Нехлюдов, когото тя беше обичала, а само един от ония хора, които, когато имаха нужда, се ползуваха от създания като нея и тези създания като нея трябваше да ги използуват колкото се може по-изгодно за себе си. И затова тя му се усмихна примамливо. Помълча, като обмисляше с какво би могла да го използува.
— Всичко онова е свършено — каза тя. — Ето сега ме осъдиха на каторга. — И устните й затрепераха, когато изрече тая страшна дума.
— Аз знаех, бях убеден, че вие не сте виновна — каза Нехлюдов.
— То се знае, че съм невинна. Да не съм някоя крадла или обирница? У нас в затвора казват, че всичко зависело от адвоката — продължаваше тя. — Казват, че трябва да се подаде жалба. Само че струвало скъпо, казват…
— Да, непременно — каза Нехлюдов, — аз вече се обърнах към адвокат…
— Не бива да се жалят пари, да се вземе добър — каза тя.
— Ще направя всичко възможно.
Настъпи мълчание.
Тя се усмихна пак така.
— Искам да ви помоля… за пари, ако може. Не много… десет рубли, повече не трябват — изведнъж каза тя.
— Да, да — сконфузено каза Нехлюдов и се пипна за портфейла.
Тя бърже погледна към директора, който ходеше назад-напред из стаята.
— Не ги давайте пред него, а когато се отдалечи, инак ще ми ги вземат.
Нехлюдов извади портфейла си, щом директорът се обърна, но не успя да подаде десетрублевата банкнота, когато директорът пак се обърна с лице към тях. Той стисна парите в ръка.
„Че това е мъртва жена“ — мислеше Нехлюдов, загледан в това някога мило, а сега осквернено подпухнало лице с ярък, лош блясък в черните разногледи очи, които следяха директора и ръката на Нехлюдов със стиснатата банкнота. И за миг го обзе колебание.
Същият изкусител, който говореше миналата нощ, заговори пак в душата на Нехлюдов, стараейки се както винаги да го изведе от въпросите какво трябва да прави — на въпроса, какво ще излезе от постъпките му и кое е полезно.
„Нищо няма да направя с тази жена — казваше този глас, — само ще окача на шията си камък, който ще ме удави и ще ми попречи да бъда полезен за другите. Да й дам пари, всичко, което имам, да се сбогувам с нея и да ликвидирам завинаги!“ — помисли си той.
Но веднага почувствува, че сега, в този миг, става най-важното нещо в душата му, че вътрешният му живот стои в тоя миг като на колебливи везни, които с най-малко усилие могат да се наведат на едната или на другата страна. И той направи това усилие, като извика оня бог, когото вчера усети в душата си; и бог веднага му отвърна. Той реши да й каже веднага всичко.
— Катюша! Аз дойдох при теб да ти искам прошка, а ти не ми отговори дали си ми простила, дали ще ми простиш някога — каза той, като премина изведнъж на „ти“.
Тя не го слушаше, а гледаше ту към ръката му, ту към директора. Когато директорът се обърна, тя бързо протегна ръка към Нехлюдов, взе банкнотата и я скри в колана.
— Чудни работи приказвате — продума тя, като се усмихна, както му се стори, презрително.
Нехлюдов чувствуваше, че в нея има нещо просто враждебно към него, което я защищаваше такава, каквато бе сега, и му пречеше да проникне в сърцето й.
Но чудно нещо, това не само не го отблъскваше, но още повече го привличаше към нея, с някаква особена, нова сила. Той чувствуваше, че е длъжен да я събуди духовно, че това е страшно мъчно, но самата трудност на тази задача го привличаше. Сега той изпитваше към нея такова чувство, каквото преди никога не беше изпитвал нито към нея, нито към когото и да било, в което нямаше нищо лично: не искаше от нея нищо за себе си, искаше само тя да престане да бъде такава, каквато беше сега — да се пробуди и стане такава, каквато беше по-рано.
— Катюша, защо говориш така! Нали те познавам, помня те каква беше тогава, в Паново…
— Какво да си спомняме миналото — сухо каза тя.
— Спомням си, за да изтрия, да изкупя греха си, Катюша — започна той и вече искаше да й каже, че ще се ожени за нея, но срещна погледа й и прочете в него нещо тъй страшно и грубо, отблъскващо, че не можа да се доизкаже.
В това време посетителите почнаха да излизат. Директорът се приближи до Нехлюдов и каза, че времето за свиждане е минало. Маслова стана в покорно очакване на нареждането.
— Прощавайте, имам още много да ви кажа, но както виждате, сега не може — каза Нехлюдов и протегна ръка. — Ще дойда пак.
— Вие май всичко казахте…
Тя му протегна ръка, но не стисна неговата.
— Не, ще се помъча да ви видя пак, когато ще можем да поговорим, и тогава ще ви кажа нещо много важно, което трябваше да ви кажа — продума Нехлюдов.
— Защо не, елате — каза тя, като се усмихна с оная усмивка, с която се усмихваше на мъжете, на които искаше да се хареса.
— Вие сте ми по-близка от сестра — каза Нехлюдов.
— Чудно — повтори тя и като поклащаше глава, мина зад решетката.