Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XLII

„И въпреки всичко трябва да сторя това, за което съм дошъл — каза си той, като си даваше кураж. — Но какво да направя?“ Той почна да търси с очи началството и като видя ниския, слаб човек с мустаци, с офицерски пагони, който се разхождаше зад тълпата, обърна се към него.

— Не можете ли да ми кажете, уважаеми господине — попита той с особено пресилена любезност, — къде е женското отделение и къде стават свижданията с жените?

— Ама на вас женското отделение ли ви трябва?

— Да, бих искал да видя една затворничка — със същата пресилена любезност отвърна Нехлюдов.

— Да бяхте казали това, когато сте били в сборната! Коя искате да видите?

— Искам да видя Екатерина Маслова.

— Политическа ли е? — попита помощник-директорът.

— Не, тя е просто…

— Каква е тя, осъдена ли е?

— Да, преди три дни беше осъдена — покорно отвърна Нехлюдов, страхувайки се да не би да развали настроението на началството, наглед благосклонно настроено към него.

— Щом е в женското, заповядайте тук — каза помощник-началникът, очевидно решил по външността на Нехлюдов, че заслужава внимание. — Сидоров — обърна се той към мустакат подофицер с медали, — отведи негова милост в женското.

— Слушам.

В тоя миг откъм решетката се чуха нечии сърцераздирателни ридания.

Всичко беше странно за Нехлюдов и по-странно от всичко — това, че трябваше да благодари и да се чувствува задължен пред директора и старшия надзирател, пред хората, които вършеха всички тия жестоки неща, ставащи в тая сграда.

Надзирателят изведе Нехлюдов от мъжката стая за посетители в коридора и като отвори отсрещната врата, веднага го въведе в женската стая за свиждане.

Тази стая също беше разделена на три от две мрежи, но беше значително по-малка и в нея имаше по-малко и посетители, и затворници, но виковете и шумът бяха като в мъжката. Също тъй между мрежите се движеше началство. Началството тук се представляваше от една надзирателка в мундир с галони на ръкавите и със сини нашивки и със същия колан като на надзирателите. И тук както в мъжката стая от две страни към мрежите се бяха долепили хора: от едната страна — градски жители в най-различни облекла, от другата страна — затворничките, някои в бели, някои в свои собствени дрехи. По цялата мрежа се бяха натрупали хора. Едни се повдигаха на пръсти, за да могат да ги чуят, над главите на другите, други седяха на пода и разговаряха.

От всички затворнички най-много се хвърляше в очи с поразителния си крясък и вид рошава суха циганка-затворничка със смъкнала се от къдравите й коси забрадка, която стоеше почти в средата на стаята, от другата страна на решетката, до стълба, и нещо крещеше с бързи жестове на един ниско и здраво препасан циганин в син сюртук. Редом с циганина седеше на земята войник и разговаряше с една затворничка, после, долепен до мрежата, стоеше млад дребен селянин в цървули от лико, със светла брадичка и зачервено лице, който очевидно с мъка сдържаше сълзите си. С него говореше миловидна руса затворничка, която гледаше събеседника си със светло-сините си очи. Това бяха Федося и мъжът й. До тях стоеше дрипав мъж, който говореше с чорлава жена с широко лице; по-нататък две жени, мъж, пак жена — и срещу всекиго имаше затворничка. Маслова не беше между тях. Но зад затворничките, на другата страна, стоеше още една жена и Нехлюдов веднага разбра, че това е тя, и веднага усети как сърцето му усилено заби и дишането спря. Решителният момент наближаваше. Той се приближи до мрежата и позна Катюша. Тя стоеше зад синеоката Федося и слушаше с усмивка онова, което говореше. Не беше в халат както оня ден, а в бяла блуза, силно стегната с колан и високо издигната на гърдите. Изпод забрадката й както в съда се подаваха черни къдрици.

„Ей сега ще се реши — мислеше си той. — Как да я извикам? Или сама ще приближи?“

Но тя не приближаваше сама. Тя очакваше Клара и съвсем не мислеше, че този мъж е дошъл за нея.

— Вие кого чакате? — като пристъпи към Нехлюдов, попита надзирателката, която ходеше между мрежите.

— Екатерина Маслова — едва можа да отговори Нехлюдов.

— Маслова, тебе търсят — извика надзирателката.