Лев Толстой
Възкресение (42)

XLII

„И въпреки всичко трябва да сторя това, за което съм дошъл — каза си той, като си даваше кураж. — Но какво да направя?“ Той почна да търси с очи началството и като видя ниския, слаб човек с мустаци, с офицерски пагони, който се разхождаше зад тълпата, обърна се към него.

— Не можете ли да ми кажете, уважаеми господине — попита той с особено пресилена любезност, — къде е женското отделение и къде стават свижданията с жените?

— Ама на вас женското отделение ли ви трябва?

— Да, бих искал да видя една затворничка — със същата пресилена любезност отвърна Нехлюдов.

— Да бяхте казали това, когато сте били в сборната! Коя искате да видите?

— Искам да видя Екатерина Маслова.

— Политическа ли е? — попита помощник-директорът.

— Не, тя е просто…

— Каква е тя, осъдена ли е?

— Да, преди три дни беше осъдена — покорно отвърна Нехлюдов, страхувайки се да не би да развали настроението на началството, наглед благосклонно настроено към него.

— Щом е в женското, заповядайте тук — каза помощник-началникът, очевидно решил по външността на Нехлюдов, че заслужава внимание. — Сидоров — обърна се той към мустакат подофицер с медали, — отведи негова милост в женското.

— Слушам.

В тоя миг откъм решетката се чуха нечии сърцераздирателни ридания.

Всичко беше странно за Нехлюдов и по-странно от всичко — това, че трябваше да благодари и да се чувствува задължен пред директора и старшия надзирател, пред хората, които вършеха всички тия жестоки неща, ставащи в тая сграда.

Надзирателят изведе Нехлюдов от мъжката стая за посетители в коридора и като отвори отсрещната врата, веднага го въведе в женската стая за свиждане.

Тази стая също беше разделена на три от две мрежи, но беше значително по-малка и в нея имаше по-малко и посетители, и затворници, но виковете и шумът бяха като в мъжката. Също тъй между мрежите се движеше началство. Началството тук се представляваше от една надзирателка в мундир с галони на ръкавите и със сини нашивки и със същия колан като на надзирателите. И тук както в мъжката стая от две страни към мрежите се бяха долепили хора: от едната страна — градски жители в най-различни облекла, от другата страна — затворничките, някои в бели, някои в свои собствени дрехи. По цялата мрежа се бяха натрупали хора. Едни се повдигаха на пръсти, за да могат да ги чуят, над главите на другите, други седяха на пода и разговаряха.

От всички затворнички най-много се хвърляше в очи с поразителния си крясък и вид рошава суха циганка-затворничка със смъкнала се от къдравите й коси забрадка, която стоеше почти в средата на стаята, от другата страна на решетката, до стълба, и нещо крещеше с бързи жестове на един ниско и здраво препасан циганин в син сюртук. Редом с циганина седеше на земята войник и разговаряше с една затворничка, после, долепен до мрежата, стоеше млад дребен селянин в цървули от лико, със светла брадичка и зачервено лице, който очевидно с мъка сдържаше сълзите си. С него говореше миловидна руса затворничка, която гледаше събеседника си със светло-сините си очи. Това бяха Федося и мъжът й. До тях стоеше дрипав мъж, който говореше с чорлава жена с широко лице; по-нататък две жени, мъж, пак жена — и срещу всекиго имаше затворничка. Маслова не беше между тях. Но зад затворничките, на другата страна, стоеше още една жена и Нехлюдов веднага разбра, че това е тя, и веднага усети как сърцето му усилено заби и дишането спря. Решителният момент наближаваше. Той се приближи до мрежата и позна Катюша. Тя стоеше зад синеоката Федося и слушаше с усмивка онова, което говореше. Не беше в халат както оня ден, а в бяла блуза, силно стегната с колан и високо издигната на гърдите. Изпод забрадката й както в съда се подаваха черни къдрици.

„Ей сега ще се реши — мислеше си той. — Как да я извикам? Или сама ще приближи?“

Но тя не приближаваше сама. Тя очакваше Клара и съвсем не мислеше, че този мъж е дошъл за нея.

— Вие кого чакате? — като пристъпи към Нехлюдов, попита надзирателката, която ходеше между мрежите.

— Екатерина Маслова — едва можа да отговори Нехлюдов.

— Маслова, тебе търсят — извика надзирателката.