Лев Толстой
Възкресение (33)

XXXIII

Първото чувство, което Нехлюдов изпита на другия ден, когато се събуди, беше съзнанието, че с него се е случило нещо и дори преди да си спомни какво се беше случило, той вече знаеше, че се е случило нещо важно и хубаво. „Катюша, съдът.“ Да, и трябва да престане да лъже и да каже цялата истина. И какво чудно съвпадение: същата тази сутрин дойде най-сетне онова дългоочаквано писмо от Маря Василевна, жената на предводителя, онова писмо, което сега му беше особено нужно. Тя му даваше пълна свобода, като му пожелаваше щастие в предполагаемата женитба.

— Женитба! — каза той иронично. — Колко съм далеч сега от това!

И той си спомни вчерашното си намерение да каже всичко на мъжа й, да се разкае пред него и да изрази готовността си за всякакво удовлетворение. Но тази сутрин това му се стори не тъй лесно, както вчера. „И после защо да правя нещастен човека, щом не знае. Ако попита — да, ще му кажа. Но да ида нарочно да му кажа? Не, не е нужно.“

Също тъй трудно му се стори тази сутрин да каже цялата истина на Миси. И тук не биваше да говори — би било обидно. Неизбежно трябваше да остане нещо недоизказано, както и в много житейски отношения. Едно реши той тази сутрин: няма да ходи у тях и ще им каже истината, ако го попитат.

Но затова пък в отношенията му с Катюша не биваше да остава нищо недоизказано.

„Ще ида в затвора, ще й кажа, ще я помоля да ми прости. И ако трябва, да, ако трябва, ще се оженя за нея“ — мислеше той.

Тази мисъл — да пожертвува всичко и да се ожени за нея за нравствено удовлетворение — тази сутрин особено го трогваше.

Отдавна не беше посрещал той деня с такава енергия. На влязлата при него Аграфена Петровна веднага заяви с решителност, която сам не подозираше у себе си, че няма вече нужда от квартирата и от нейните услуги. По мълчаливо съгласие беше решено, че той ще държи тази голяма и скъпа квартира, за да се ожени в нея. Отказът от квартирата криеше, значи, особен смисъл. Аграфена Петровна го погледна учудено.

— Много ви благодаря, Аграфена Петровна, за всичките ви грижи към мен, но вече не ми е нужна такава голяма квартира и цялата прислуга. Ако искате да ми помогнете, бъдете тъй добра да се разпоредите с нещата ми, засега да ги съберете, както правехте при мама. Ще дойде Наташа, тя ще се разпореди. (Наташа беше сестрата на Нехлюдов.)

Аграфена Петровна поклати глава.

— Как тъй ще се разпоредя! Че нали те ще ви потрябват — каза тя.

— Не, няма да ми потрябват, Аграфена Петровна, сигурно няма да ми потрябват — каза Нехлюдов, отговаряйки на това, което изразяваше нейното поклащане на глава. — Кажете, моля ви се, и на Корней, че ще му платя заплатата за два месеца напред, но че вече не ми е необходим.

— Дмитрий Иванович, напразно постъпвате така — заговори тя. — И да заминавате за чужбина, къщата пак ще ви потрябва.

— Вие не мислете това, Аграфена Петровна. Няма да ходя в чужбина; и да замина, то ще бъде съвсем на друго място.

Той изведнъж силно се изчерви.

„Да, трябва да й кажа — помисли той, — няма защо да премълчавам, а трябва всичко да кажа на всички.“

— Вчера с мен се случи нещо много странно и важно. Помните ли Катюша у леля Маря Ивановна?

— Как не, аз я учих да шие.

— Е, вчера съдиха тази Катюша в съда и аз бях съдебен заседател.

— Ах, боже мой, колко жалко! — каза Аграфена Петровна. — За какво я съдиха?

— За убийство — и всичко това благодарение на мен.

— Как на вас? Говорите много странно — каза Аграфена Петровна и в старческите й очи припламнаха игриви пламъчета.

Тя знаеше историята с Катюша.

— Да, аз съм причината за всичко. И ето това измени всичките ми планове.

— Че каква промяна може да настъпи от това за вас? — със сдържана усмивка каза Аграфена Петровна.

— Това, че щом аз съм причината тя да тръгне по този път, аз съм длъжен да направя каквото мога, за да й помогна.

— Това е по ваша добра воля, но някаква особена вина вие нямате. Случва се с всички и ако има разум, всичко се заглажда и забравя, и хората си живеят — каза строго и сериозно Аграфена Петровна, — та вие няма защо да вземате това върху себе си. Аз и по-рано чувах, че била тръгнала по лош път, но кой може да е виновен за това!

— Аз съм виновен. И затова искам да го поправя.

— Виж, това е мъчно да се поправи.

— То е моя работа. А ако мислите за себе си, то онова, което беше желание на мама…

— За себе си не мисля. Покойната тъй ме облагодетелствува, че повече нищо не искам. Лизанка ме вика (това беше нейна омъжена племенница), ще ида при нея, щом стана непотребна. Само че вие напразно вземате всичко така присърце, случва се на всеки.

— Но аз не мисля така. И все пак, моля ви, помогнете ми да предам квартирата и да приберем нещата. И не ми се сърдете. Аз съм ви много, много благодарен за всичко.

Чудно нещо: откакто Нехлюдов бе разбрал, че е лош и противен сам на себе си, оттогава другите престанаха да му бъдат противни; напротив, той изпитваше и към Аграфена Петровна, и към Корней нежно и почтително чувство. Искаше му се да се разкае и пред Корней, но видът на Корней беше тъй внушително-почтителен, че той не се реши да направи това.

По пътя към съда, минавайки по същите улици със същия файтон, Нехлюдов се чудеше сам на себе си до каква степен днес се чувствува друг човек.

Женитбата с Миси, която само до вчера изглеждаше тъй близка, сега му се струваше съвсем невъзможна. Вчера той разбираше нещата така, че тя без съмнение ще бъде щастлива да се омъжи за него; а днес се чувствуваше недостоен не само да се ожени, но и да бъде близък с нея. „Ако тя сама знаеше кой съм аз, за нищо на света не би ме приемала. А отгоре на всичко аз я укорявах за кокетството й с оня господин. Но не, дори и да би поискала сега да ми бъде жена, нима аз бих могъл да бъда не щастлив, а дори спокоен, като знам, че онази жена е тук, в затвора, и че утре или в други ден ще тръгне по етапен ред за каторгата. Тази погубена от мен жена ще тръгне за каторгата, а аз тук ще приемам поздравления и ще правя визити с младата си жена. Или ще броя на събрание заедно с предводителя, когото тъй срамно мамех с жена му, гласовете «за» и «против» прокарване на постановление на земската училищна инспекция и други подобни, а след това ще определям срещи на жена му (каква мръсотия!); или ще продължавам да рисувам картината, която очевидно никога не ще свърша, защото не ми подхожда да се занимавам с такива празни работи, пък и не мога да върша нищо подобно сега“ — мислеше си той и не преставаше да се радва на оная вътрешна промяна, която чувствуваше.

„Преди всичко — мислеше той — да се видя сега с адвоката и да разбера решението му, а после… после да я посетя в затвора, вчерашната арестантка, ида й кажа всичко.“

И когато той си представи само как ще я види, как ще й каже всичко, как ще се разкае за вината си пред нея, как ще й заяви, че ще направи всичко, което може, ще се ожени за нея, за да изкупи вината си — такова възторжено чувство го обзе, че в очите му проблеснаха сълзи.