Лев Толстой
Възкресение (30)

XXX

Килията, в която лежеше Маслова, беше продълговата стая, девет аршина дълга и седем аршина широка, с два прозореца, със зидана олющена печка и нарове от разсъхнати дъски, които заемаха две трети от пространството. В средата, срещу вратата, имаше тъмна икона с лепната за нея восъчна свещица и със закачен под нея изпратен букет от безсмъртничета. Вляво зад вратата имаше едно почерняло място на пода, където стоеше кофата за изпражнения. Току-що беше минала проверка и жените бяха затворени вече за нощуване.

Обитателките на тази килия бяха петнадесет: дванадесет жени и три деца.

Беше още съвсем светло и само две жени лежаха на наровете: едната, покрита презглава с халата, някаква полуумна женица, арестувана, задето нямала паспорт — тя почти винаги спеше, а другата — охтичава, която излежаваше наказание за кражба. Тя не спеше, а лежеше, сгънала халата под главата си, с широко отворени очи, като задържаше в гърлото си с мъка, за да не се закашля, гъделичкащата я и дразнеща храчка. Останалите жени — всички гологлави и само по дълги груби ризи — седяха: някои на наровете и шиеха, други стояха пред прозореца и гледаха минаващите по двора арестанти. Едната от трите жени, които шиеха, беше същата старица, която изпращаше Маслова — Корабльова — с мрачен вид, нацупена, сбръчкана, с увиснала кожа под брадата, висока, силна жена с къса плитка руси, побелели на слепите очи коси и с космата брадавица на бузата. Тази старица беше осъдена на каторга, задето бе убила мъжа си с брадва. А бе го убила, защото задирял дъщеря й. Корабльова беше старшата на килията, тя и търгуваше с алкохол. Тя шиеше с очила и държеше иглата с големите си работни ръце по селски, с три пръста и с върха към себе си. До нея седеше и също шиеше торби от корабно платно ниска, чипоноса, възмургава жена с малки черни очи, добродушна и бъбрива. Тя беше кантонерка на железопътен кантон, осъдена на три месеца затвор, защото не излязла с флаг пред влака, с който след това се случило нещастие. Третата жена, която шиеше, беше Федося — Феничка, както й казваха другарките, — бяла, румена, с ясни детски сини очи и две дълги руси плитки, завити около малката й глава, съвсем млада, твърде миловидна жена. Тя лежеше за опит да отрови мъжа си. Опитала се да го отрови веднага след женитбата си, омъжена едва шестнадесетгодишно момиче. През осемте месеца, когато, освободена под гаранция, очаквала съда, тя не само се помирила с мъжа си, но тъй го обикнала, че съдът я заварил да живее с него в мир и любов. Макар че мъжът й, свекърът и особено обикналата я свекърва се мъчили с всички сили да я оправдаят в съда, тя била осъдена на заточение в Сибир, на каторжна работа. Добрата, весела, често усмихната Федося беше съседка на Маслова по легло и не само обикна Маслова, но прие като свое задължение да се грижи за нея и да й служи. На наровете седяха без работа още две жени: едната, около четиридесетгодишна, с бледо сухо лице, някога навярно твърде хубава, сега суха и бледна, държеше в ръцете си дете и го кърмеше от бялата си дълга гръд. Престъплението й се състоеше в това, че когато от тяхното село откарали един новобранец, взет според разбиранията на селяните незаконно, народът спрял пристава и върнал новобранеца. А пък тази жена, леля на незаконно взетия момък, първа хванала за повода коня, с който карали новобранеца. На наровете седеше без работа още една ниска, цялата в бръчки добродушна старица, прегърбена и с побелели коси. Бабичката седеше на нара до печката и се правеше, че иска да улови четиригодишното ниско остригано кореместо момченце, което тичаше край нея, като се заливаше от смях. Момченцето тичаше край нея, облечено само по риза, и повтаряше едно и също: „Видиш ли, не мож ме хвана!“ Тази бабичка, обвинена заедно със сина си в подпалване на пожар, понасяше затвора с най-голямо добродушие, тъжейки само за сина си, затворен заедно с нея, и най-много за своя старец, за когото се боеше, че без нея съвсем е въшлясал, тъй като снаха им си била отишла и нямало кой да го пере.

Освен тия седем жени пред единия отворен прозорец стояха още четири, които се бяха хванали за желязната решетка и разговаряха със знаци и с викове с минаващите по двора арестанти, същите ония, с които Маслова се беше сблъскала на входа. Едната от тия жени, затворена за кражба, беше голяма, едра, с увиснали меса, червенокоса, с жълтеникавобели, покрити с лунички лице, ръце и дебела шия, разголена от предизвикателно разкопчаната й яка. Тя крещеше високо с пресипнал глас от прозореца неприлични думи. До нея стоеше висока колкото десетгодишна девойка, възчерна, с несъразмерно тяло затворничка с дълъг гръб и много къси крака. Лицето й беше червено, на петна, с раздалечени черни очи и къси дебели устни, които не закриваха белите й изпъкнали зъби. Тя се смееше пискливо, прекъслечно на това, което ставаше на двора. Тази затворничка, която наричаха Хубавелка заради кокетството й, беше осъдена за кражба и палеж. Зад тях, в много мръсна сива риза, стоеше жалка на вид, суха, жилеста и с огромен корем бременна жена, осъдена за укриване на крадени вещи. Тази жена мълчеше, но през всичкото време се усмихваше одобрително и умилено на онова, което ставаше на двора. Четвъртата, която стоеше пред прозореца, осъдена за кръчмаруване без патент, беше ниска, набита селянка със силно изпъкнали очи и добродушно лице. Тази жена — майка на момченцето, което играеше със старицата, и на седемгодишното момиченце, които живееха с нея в затвора, защото нямаше кому да ги остави — също като другите гледаше през прозореца, но едновременно плетеше чорап и се мръщеше неодобрително, примижавайки с очи, като чуваше думите на минаващите през двора арестанти. Дъщеря й пък — седемгодишното момиченце, с разпуснати светлоруси коси, което стоеше по ризка до червенокосата и се беше хванало със сухата си малка ръчичка за полата й, слушаше внимателно, с вперени очи псувните, които жените си разменяха с арестантите, и ги повтаряше шепнешком, сякаш ги заучаваше наизуст. Дванадесетата затворничка беше дъщеря на псалт, удавила незаконното си дете в кладенеца. Това беше висока снажна мома с разрошени коси, които стърчаха от късата и дебела руса плитка, и с неподвижни изпъкнали очи. Без да обръща никакво внимание на онова, което ставаше край нея, тя ходеше боса и само по една мръсна сива риза назад-напред по свободното място в килията, като щом стигнеше до стената, се обръщаше рязко и бързо.