Лев Толстой
Възкресение (18)

XVIII

На другия ден бляскавият весел Шенбок се отби за Нехлюдов и напълно обая лелите с елегантността си, с любезността, веселостта, щедростта и любовта си към Дмитрий. Макар че щедростта му много се хареса на лелите, тя събуди все пак някакво недоумение с прекалеността си. На дошлите слепи просяци той даде цяла рубла, на слугите раздаде 15 рубли за почерпване, а когато Сюзетка, кученцето на Софя Ивановна, одраска пред него крака си до кръв и той се зае да му направи превръзка, без да се замисли нито за миг, разкъса батистената си кърпичка с бордюр (Софя Ивановна знаеше, че такива кърпички струват не по-малко от петнадесет рубли дузината) и направи от нея бинт за Сюзетка. Лелите не бяха виждали досега такива хора и не знаеха, че тоя Шенбок имаше двеста хиляди дълг, който — той сам знаеше — никога нямаше да изплати, и затова двадесет и пет рубли повече или по-малко не представляваха за него нищо.

Шенбок остана само един ден и на другата нощ заминаха заедно с Нехлюдов. Не можеха да останат повече, тъй като това беше последният срок за явяването им в полка.

В тоя последен, прекаран у лелите ден, когато споменът за нощта беше съвсем свеж, в душата на Нехлюдов се надигнаха и се бореха две чувства: едното — острите, чувствени спомени за животинската любов, макар и далеч не дала онова, което обещаваше, и някакво самодоволство от постигнатата цел; другото — съзнанието, че е извършил нещо много лошо и че трябва да поправи това зло, и то не заради нея, а за себе си.

В това състояние на безумен егоизъм, в което се намираше, Нехлюдов мислеше само за себе си — за това дали ще го осъдят и колко, ако узнаят как е постъпил с нея, а не за това какво чувствува тя и какво ще стане с нея.

Той мислеше, че Шенбок се досеща за отношенията му с Катюша, и това ласкаеше самолюбието му.

— Ето защо така изведнъж обикна ти лелите си — каза Шенбок, като видя Катюша, — та цяла седмица живееш при тях. И аз на твое място не бих си тръгнал. Прелест!

Той си мислеше още и за това, че макар и да е жалко да си тръгне сега, преди да се е насладил напълно на любовта си с нея, необходимостта да замине беше изгодна затова, че изведнъж щеше да скъса отношенията им, които трудно можеше да се поддържат. Мислеше още и за това, че трябва да й даде пари, не заради нея, не защото тия пари може да й потрябват, а защото всички постъпват така и биха го сметнали за нечестен, ако след като я е използувал, не й е заплатил за това. И той й даде тези пари — толкова, колкото смяташе за прилично според своето и нейното положение.

В деня на заминаването си, след обяда, той я изчака в антрето. Тя пламна, като го видя, и искаше да мине край него, като му показваше с очи отворената врата на моминската стая, но той я задържа.

— Исках да се сбогуваме — каза той, като мачкаше в ръката си плик със сторублева банкнота. — Ето аз…

Тя се досети, намръщи се, тръсна глава и отблъсна ръката му.

— Не, вземи — промърмори той и пъхна плика в пазвата й и сякаш опарил се, избяга в стаята си намръщен и стенещ.

И дълго след това той сновеше из стаята си и се гърчеше, и дори скачаше, и охкаше гласно, като от физическа болка, щом си спомнеше тази сцена.

„Но какво да се прави! Всякога е така. Тъй е постъпил и Шенбок с гувернантката, за която ми беше разказал, тъй постъпи и чичо Гриша, тъй беше постъпил и баща ми, когато живял на село и селянката му родила онзи незаконен син Митенка, който и досега е жив. А щом всички правят така, значи, така трябва да бъде.“ Така се утешаваше той, но никак не успяваше да се утеши. Този спомен пареше съвестта му.

В дълбочината, в самата дълбочина на душата си той знаеше, че е постъпил така отвратително, подло, жестоко, че при съзнанието за тази постъпка той не само не може да осъжда когото и да било, но и да гледа хората в очите, да не говорим за това, да се смята прекрасен, благороден, великодушен млад човек, за какъвто се смяташе. А той имаше нужда да се смята такъв, за да може да продължава да живее бодро и весело. А за това имаше само едно средство — да не мисли за станалото. Така и направи.

Животът, който той започваше — нови места, другари, война, — му помогна. И колкото повече живееше този живот, той толкова повече забравяше, докато най-после наистина съвсем забрави.

Само веднъж, когато след войната намина при лелите си с надеждата да я види и научи, че Катюша вече не е у тях, че скоро след неговото заминаване ги напуснала, за да роди, и че родила някъде си, и както били чули лелите, съвсем се била изхайтила — сърцето му се сви. Според времето, детето, което тя е родила, можеше да бъде негово, но можеше и да не е. Лелите разправяха, че тя се изхайтила и била развратна натура като майка си. И това заключение на лелите му беше приятно, защото някак си го оправдаваше. Отначало той искаше да потърси и нея, и детето й, но после, именно защото в дълбочината на душата му беше много болно и срамно да мисли за това, той не направи нужните усилия да я намери и още повече забрави своя грях и престана да мисли за него.

Но ето сега тази чудна случайност му спомни всичко и изискваше от него да признае своята безсърдечност, жестокост и подлост, които му бяха дали възможност тия десет години да живее спокойно с такъв грях на съвестта. Но той беше още далеч от подобно признание и сега мислеше само за това, да не се узнае всичко и да не би тя или защитникът й да разкажат всичко и да го опетнят пред хората.