Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy(2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki(2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- —Добавяне
XXIII
— А, да, ето що: къде сте отседнали? У Дюк? Хм, там е отвратително. Елате да обядваме — каза генералът, като изпращаше Нехлюдов — в пет часа. Английски говорите ли?
— Да, говоря.
— Ето на̀, прекрасно. Виждате ли, тук е дошъл един англичанин, пътешественик. Изучава заточението и затворите в Сибир. Та той ще обядва у дома, елате и вие. Обядваме в пет, жена ми държи на точността. Тогава ще ви дам и отговор как да се постъпи с жената, а също и с болния. Може би ще може и да се остави някой при него.
Като се сбогува с генерала, в особено възбудено и деятелно настроение Нехлюдов тръгна към пощата.
Пощата беше ниска стая със сводове; зад преградката седяха чиновници и се разправяха с навалицата. Един чиновник, извил глава настрана, неуморно удряше печати на ловко поднасяни пликове. Нехлюдов не чака дълго, защото, щом чуха името му, веднага му предадоха доста голямата му кореспонденция. Имаше и пари, и няколко писма, и книги, и последната книжка на „Отечествените записки“. Получил писмата си, Нехлюдов се отдръпна към дървената пейка, където седеше войник с папка в очакване на нещо, и седна до него, като преглеждаше получените писма. Между тях имаше едно препоръчано — хубав плик с отчетлив печат върху яркочервен восък. Разпечата плика и като вадя писмо от Селенин с някакъв официален документ, усети, че кръвта преля в лицето му и сърцето му се сви. Това беше решението по делото на Катюша. Какво беше това решение? Нима отказ? Нехлюдов прочете набързо написаното с дребен, мъчно разбираем, твърд, начупен почерк писмо и радостно въздъхна. Решението беше благоприятно.
„Любезни приятелю! — пишеше Селенин. — Последният ни разговор остави у мен силно впечатление. Ти беше прав по отношение на Маслова. Разучих внимателно делото и видях, че по отношение на нея е била извършена възмутителна несправедливост. Тя можеше да се поправи само в прошетарната комисия, до която ти се беше и отнесъл. Успях да съдействувам там за разрешаване на делото и тук ти пращам копие от помилването на адреса, който ми даде графиня Екатерина Ивановна. Оригиналното писмо е изпратено там, където тя е била задържана през време на съда, и сигурно ще бъде веднага препратено в Сибирското главно управление. Бързам да ти съобщя тази приятна новина. Стискам ти приятелски ръка. Твой Селенин.“
Съдържанието на самото писмо беше следното:
„Канцелария на Негово Императорско Величество по приемане на прошения, изпращани до височайшата особа. Еди-кое си дело, делопроизводство. Еди-кой си шкаф, еди-кой си ден, година. По заповед на главния управител на канцеларията на Негово Императорско Величество по приемане на прошения, подавани до височайшата особа, с настоящото се съобщава на еснафката Екатерина Маслова, че Негово Императорско Величество, по направения му верноподан доклад, като изслуша молбата на Маслова, Височайшият благоволи да заповяда да се замени каторжната й работа със заселване в някое не тъй отдалечено място в Сибир.“
Новината беше радостна и важна: осъществи се всичко онова, което Нехлюдов можеше да иска за Катюша, пък и за себе си. Наистина тази промяна в положението й водеше към нови усложнения в отношението му към нея. Докато тя си оставаше каторжница, бракът, който той й предлагаше, беше фиктивен и имаше само това значение, че облекчаваше нейното положение. Сега обаче нищо не пречеше за съвместния им живот. А за това Нехлюдов не беше се готвил. После нейните отношения със Симонсон? Какво значеха вчерашните й думи? И ако тя би се съгласила да се събере със Симонсон, добре ли ще бъде това или зле? Той никак не можеше да се справи с тия мисли и сега не искаше да мисли за това. „Всичко това после — помисли той, — сега трябва да я видя колкото се може по-скоро, да й съобщя радостната новина и да я освободя.“ Той мислеше, че копието, което имаше в ръката си, беше достатъчно за това. И като излезе от пощата, поръча на коларя да кара в затвора.
Макар че сутринта генералът не му разреши посещение в затвора, убеден от опит, че често това, което по никой начин не може да се добие от висшето началство, много лесно се добива от низшото, Нехлюдов реши все пак да се опита да проникне сега в затвора, за да съобщи на Катюша радостната новина и може би да я освободи и заедно с това да узнае нещо за здравето на Крилцов и да предаде нему и на Маря Павловна онова, което бе казал генералът.
Директорът на затвора беше много висок и дебел, величествен човек с мустаци и бакембарди, извити към края на устата. Той прие Нехлюдов много строго и направо заяви, че без разрешение на началника не може да допусне свиждане на външни лица. На забележката на Нехлюдов, че са го пущали и в столиците, директорът отвърна:
— Много е възможно, само че аз не разрешавам. — При това тонът му говореше: „Вие, столичните господа, мислите, че ще ни учудите и смаете; но ние и в Източен Сибир знаем твърдо реда и можем и вас да ви научим.“
Копието от писмото от собствената на негово величество канцелария също не подействува на директора. Той решително отказа да пусне Нехлюдов в чертите на затвора. А на наивното предположение на Нехлюдов, че при представянето на това копие Маслова може да бъде освободена, той само се усмихна презрително, като заяви, че за освобождаването на когото и да било трябва нареждане от прякото началство. Всичко, което той обеща, беше да съобщи на Маслова, че е излязло помилване, и да не я задържа нито час, щом получи нареждане от началството си.
За здравето на Крилцов той също отказа да даде каквито и да било сведения, като заяви, че той не може да каже дори дали има такъв затворник. Тъй, без да успее, Нехлюдов седна в колата и се отправи към хотела.
Строгостта на директора беше резултат предимно на това, че в двойно препълнения спрямо нормалното положение затвор в това време имаше петнист тиф. Коларят, който караше Нехлюдов, му разказа по пътя, че „в затвора умира много народ. Нападнала ги някаква болест. На ден закопават по двайсетина души“.