Лев Толстой
Възкресение (11)

XI

Когато свърши четенето на обвинителния акт, председателят, като се посъветва с членовете, се обърна към Картинкин с такъв израз, който явно говореше, че сега вече всичко ще се изясни най-подробно.

— Селянина Симон Картинкин! — започна той, като се наклони малко наляво.

Симон Картинкин се изправи и застана мирно, наведен напред с цялото си тяло, като не преставаше да мърда беззвучно бузи.

— Вие се обвинявате в това, че на 17 януари 188* г., в съучастие с Ефимия Бочкова и Екатерина Маслова, сте откраднали от куфара на търговеца Смелков принадлежащите му пари, а после сте донесли мишеморка и сте уговорили Екатерина Маслова да даде на търговеца Смелков да изпие с виното си отрова, от което последвала смъртта на Смелков. Признавате ли се за виновен? — изрече той и се наклони надясно.

— Съвсем невъзможно, защото нашата работа да служим на гостите…

— После ще кажете. Признавате ли се за виновен?

— Съвсем не. Аз само…

— После ще кажете. Признавате ли се за виновен? — спокойно, но твърдо повтори председателят.

— Не мога да направя това, защото…

Съдебният пристав пак подскочи към Симон Картинкин и го спря с трагичен шепот.

За да покаже, че въпросът вече е изчерпан, председателят премести лакътя на ръката си, в която държеше листа, и се обърна към Ефимия Бочкова:

— Ефимия Бочкова, вие се обвинявате в това, че на 17 януари 188* година, в хотел „Мавритания“, заедно със Симон Картинкин и Екатерина Маслова, сте откраднали от куфара на търговеца Смелков парите и пръстена му и като сте ги разделили помежду си, за да прикриете престъплението си, сте упоили търговеца Смелков с отрова, от което последвала смъртта му. Признавате ли се за виновна?

— Не съм виновна в нищо — наперено и твърдо започна обвиняемата. — Аз и в стаята не съм влизала… А тъй като там влезе тая мискинка, тя направи цялата работа.

— После ще кажете — каза пак тъй меко и твърдо председателят. — И тъй, вие не се признавате за виновна?

— Не съм взимала пари и не съм давала отрова, и в стаята не съм влизала. Ако бях влязла, щях да я изхвърля.

— Не се ли признавате за виновна!

— Никога.

— Много добре.

— Екатерина Маслова — започна председателят, като се обърна към третата подсъдима. — Вие се обвинявате в това, че като сте отишли от публичния дом в стаята на хотел „Мавритания“ с ключа от куфара на търговеца Смелков, сте откраднали от този куфар парите и пръстена — редеше той като заучен урок и при това навеждаше ухо към члена отляво, който казваше, че в списъка на веществените доказателства липсвало шишенцето. — Откраднали сте от куфара парите и пръстена — повтори председателят — и като сте разделили откраднатото и после пак сте дошли с търговеца Смелков в хотел „Мавритания“, сте му дали да пие вино с отрова, от което последвала смъртта му. Признавате ли се за виновна?

— В нищо не съм виновна — бързо започна тя, — както казах отначало, така казвам и сега: не съм взимала, не съм взимала и не съм взимала, нищо не съм взимала, а пръстена той сам ми даде.

— Не се ли признавате за виновна в открадването на две хиляди и петстотин рубли? — каза председателят.

— Казвам, нищо не съм взимала освен четиридесет рубли.

— Ами за това, че сте сложили на търговеца Смелков прахове във виното, признавате ли се за виновна?

— За това се признавам. Само че аз мислех, както ми казаха, че те са за сън, че от тях нищо няма да му стане. Не мислех и не исках. Казвам го пред бога: не исках — каза тя.

— И тъй, вие не се признавате за виновна за открадването на парите и пръстена на търговеца Смелков? — каза председателят. — Но признавате, че сте дали праховете?

— Значи, признавам, само че мислех, че са прахове за сън. Дадох му само за да заспи. Нито съм искала, нито съм мислила.

— Много добре — каза председателят, очевидно доволен от постигнатите резултати. — И тъй, разправете как стана работата! — рече той, като се облакъти на стола и сложи двете си ръце на масата. — Разправете всичко, както беше. С чистосърдечното си признаване вие можете да облекчите положението си.

Маслова мълчеше, все така загледана право в председателя.

— Разправете как стана тая работа?

— Как стана ли? — изведнъж бързо започна Маслова. — Дойдох в хотела, отведоха ме в стаята, той беше там и вече много пиян. — Думата той тя произнесе с особен израз на ужас в разширените си очи. — Исках да си ида, той не ме пусна.

Тя млъкна, като че изведнъж изгуби нишката на мисълта си или си спомни за друго.

— Е, после?

— Какво после? После постоях и се върнах у дома.

В това време заместник-прокурорът се повдигна, като се опираше неестествено на единия лакът.

— Желаете да зададете въпрос ли? — каза председателят и на утвърдителния отговор на заместник-прокурора показа с жест, че му предава правото си да задава въпроси.

— Бих искал да предложа въпроса: подсъдимата била ли е позната със Симон Картинкин от по-рано? — каза заместник-прокурорът, без да гледа Маслова, а после стисна устни и се намръщи.

Председателят повтори въпроса. Маслова спря уплашено очи на заместник-прокурора.

— Със Симона? Бях — каза тя.

— Бих искал да зная сега: в какво се е състояло това познанство на подсъдимата с Картинкин. Често ли са се виждали двамата?

— Какво познанство? Викал ме е при гостите, а не познанство — отвърна Маслова, като местеше неспокойно очи от заместник-прокурора към председателя и обратно.

— Бих желал да зная защо Картинкин е викал при гостите само Маслова, а не и други момичета — премрежил очи, но с лека мефистофелска, хитра усмивка попита заместник-прокурорът.

— Не знам. Отде ще знам! — отвърна Маслова, като се огледа плахо около себе си и за миг спря погледа си върху Нехлюдов: — Която искал, нея викал.

„Дали ме позна?“ — с ужас помисли Нехлюдов и почувствува как кръвта нахлува в лицето му; но Маслова, без да го различи между другите, веднага се обърна и пак се вгледа с плах израз в заместник-прокурора.

— Излиза, че подсъдимата отрича да е имала някакви близки отношения с Картинкин? Много добре. Повече нямам какво да питам.

И заместник-прокурорът веднага сне лакътя си от катедрата и почна да записва нещо. Всъщност той нищо не записваше, а само обикаляше с перото буквите, които пишеше, но беше виждал как прокурорите и адвокатите правят това: след всеки ловък въпрос записваха в речта си някоя ремарка, която трябваше да срази противника.

Председателят не се обърна веднага към подсъдимата, защото в това време питаше члена с очилата съгласен ли е да се задават въпроси, приготвени от по-рано и написани.

— Какво стана по-нататък? — продължи да пита председателят.

— Дойдох си у дома — продължи Маслова, като гледаше вече по-смело само председателя, — дадох парите на съдържателката и легнах да спя. Тъкмо бях заспала, нашето момиче Берта ме буди: „Ставай, твоят търговец пак дойде.“ Не исках да излизам, но мадам заповяда. Тук той — тя пак изрече думата той с явен ужас, — той все черпеше нашите момичета, после искаше да заръча още вино, но беше похарчил парите си. Съдържателката не му повярва. Тогава той ме прати в стаята си. И каза къде са парите и колко да взема. И аз отидох.

В това време председателят си шепнеше с члена отляво и не чу това, което говореше Маслова, но за да покаже, че е чул всичко, повтори последните й думи.

— Вие отидохте. Е, и после? — каза той.

— Отидох и направих всичко, както той ми каза: влязох в стаята. Не влязох сама в стаята, а извиках и Симон Михайлович и нея — каза тя, като посочи Бочкова.

— Лъже. Не съм и помисляла да влизам… — започна Бочкова, но я спряха.

— Пред тях взех четири червенички — намръщена и без да гледа Бочкова, продължи Маслова.

— Ами не забеляза ли подсъдимата, когато взимаше четиридесетте рубли, колко бяха парите? — попита пак заместник-прокурорът.

Маслова трепна, щом заместник-прокурорът се обърна към нея. Тя не знаеше как и защо, но чувствуваше, че той й желае злото.

— Не ги броих, видях само, че бяха сторублеви.

— Подсъдимата видяла сторублеви. Повече нямам какво да кажа.

— Е, занесохте ли парите? — продължи да пита председателят, като гледаше часовника.

— Занесох.

— Е, а после? — попита председателят.

— А после той пак ме взе със себе си — каза Маслова.

— Е, ами как му сложихте праха във виното? — попита председателят.

— Как му го дадох? Сипах го във виното и му го дадох.

— Защо му го дадохте?

Без да отговори, тя въздъхна тежко и дълбоко.

— Той все не ме пущаше — каза тя, след като помълча. — Измъчих се с него. Излязох в коридора и казвам на Симон Михайлович: „Да можеше да ме пусне. Уморена съм.“ А Симон Михайлович казва: „Абе и на нас ни омръзна. Искаме да му дадем прахове за сън; той ще заспи и тогава ще си вървиш.“ Аз казвам: „Добре.“ Мислех, че прахът не е вреден. Той ми даде пликче. Влязох, а той лежеше и веднага поиска да му дам коняк. Взех от масата бутилката с фин-шампан, налях в две чаши — за мене и за него, — а в неговата чаша сипах праха и му дадох. Нима бих му дала, ако знаех?

— Е, ами как се оказа пръстенът у вас? — попита председателят.

— Пръстена той сам ми подари.

— А кога ви го подари?

— Когато влязохме с него в стаята, аз исках да си вървя, а той ме удари по главата и ми счупи гребена. Аз се разсърдих, исках да си вървя. Той извади пръстена от пръста си и ми го подари само да не си отивам — каза тя.

В това време заместник-прокурорът пак се понадигна и със същия престорено наивен вид поиска позволение да зададе още няколко въпроса и като получи разрешение, сведе глава над везаната си яка и попита:

— Бих искал да знам: колко време е прекарала подсъдимата в стаята на търговеца Смелков?

Маслова отново се уплаши и като местеше неспокойно очи от заместник-прокурора към председателя, каза бързо:

— Не помня колко време.

— Ами не помни ли подсъдимата дали се е отбивала някъде в хотела, след като е излязла от търговеца Смелков?

Маслова помисли.

— Отбих се в съседната празна стая — каза тя.

— Защо сте се отбили? — каза заместник-прокурорът, като се увлече и се обърна направо към нея.

— Отбих се да се оправя и да почакам файтон.

— А Картинкин беше ли в стаята с подсъдимата, или не беше?

— Той също се отби.

— А защо се отби?

— От търговеца остана малко фин-шампан. Изпихме го заедно.

— А, изпихте го заедно! Много добре.

— А имала ли е подсъдимата разговор със Симон и за какво?

Маслова изведнъж се намръщи, почервеня и бързо каза:

— Какво съм говорила? Нищо не съм говорила. Каквото беше. Каквото беше, всичко ви разправих и повече нищо не знам. Правете с мене каквото искате. Не съм виновна и туйто.

— Други въпроси нямам — каза заместник-прокурорът на председателя и като приповдигна неестествено рамене, почна бързо да записва в конспекта на своята реч признанието на самата подсъдима, че се е отбила със Симон в празната стая.

Настана мълчание.

— Нямате ли да кажете още нещо?

— Всичко казах — продума тя с въздишка и седна.

След това председателят записа нещо на листа и като изслуша съобщението, което му пошепна членът отляво, обяви десет минути почивка, стана бързо и излезе от залата. Съвещаването между председателя и члена отляво — висок, брадат, с големи добродушни очи — беше за това, че този член бе усетил леко стомашно разстройство и искаше да си направи масаж и да вземе капки. Именно това беше съобщил той на председателя и по негова молба беше дадена почивката.

След съдиите станаха и заседателите, адвокатите и свидетелите и почнаха да се разхождат насам-натам с приятното чувство, че са свършили вече част от важното си дело.

Нехлюдов влезе в стаята на заседателите и седна до прозореца.