Лев Толстой
Възкресение (100)

XLI

Вагонът, в който си беше запазил място Нехлюдов, беше наполовина пълен с хора. Тук имаше прислуга, занаятчии, фабрични работници, месари, евреи, продавачи, жени на работници, един войник, две госпожи — едната млада, другата възрастна, с гривни на разголената ръка, и един господин със строг вид, с кокарда на черната фуражка; всички тия хора, вече успокоени след настаняването, седяха мирно, едни лющеха семки, други пушеха цигари, а трети водеха оживени разговори със съседите.

Тарас седеше с щастлив вид вдясно от прохода, като пазеше мястото на Нехлюдов, и оживено разговаряше със седналия срещу него мускулест човек с разкопчана сукнена подевка — както после разбра Нехлюдов, градинар, който отиваше в градината си. Преди да стигне до Тарас, Нехлюдов се спря в прохода до стареца с почтен вид и бяла брада, в памучна подевка, който разговаряше с млада жена в селски дрехи. До жената седеше, без да може да достигне с крака до пода, седемгодишно момиченце в ново сукманче, с плитка и почти бяла коса и непрестанно лющеше семки. Като изгледа Нехлюдов, старецът дигна от излъсканата пейка, където седеше, полата на подевката си и каза любезно:

— Моля, заповядайте.

Нехлюдов благодари и седна на посоченото място. Щом Нехлюдов седна, жената продължи прекъснатия разказ. Тя разправяше как я приел мъжът й в града, откъдето сега се връщаше.

— Бях по заговезни, пък ето, даде бог пак да ида — казваше тя. — Сега, ако е рекъл бог, ще ида пак по Коледа.

— Добре си направила — каза старикът, като поглеждаше Нехлюдов, — трябва да го навестяваш, че е млад човек, виж, че се покварил в града.

— Не, дядо, моят не е такъв човек. Глупост няма да направи: като мома е срамежлив. Всичките си пари в къщи изпраща. А как се радваше на момичето, как се радваше, не мога ви описа — каза жената с усмивка.

Момиченцето, което лющеше семки и слушаше майка си, сякаш в потвърждение на думите на майка си погледна в лицето стареца и Нехлюдов със спокойни, умни очи.

— Толкоз по-добре, че е умен — каза старецът, — но ей туй не обича ли? — прибави той, като сочеше с очи двойката — мъж и жена, очевидно фабрични работници, седнали оттатък прохода.

Мъжът — работник, налапал бутилката с водка и извърнал глава назад, гълташе, а жената, взела в ръка торбата, отдето беше извадена бутилката, гледаше напрегнато мъжа си.

— Не, моят ни пие, ни пуши — каза жената — събеседница на стареца, възползувала се от случая да похвали още веднъж мъжа си. — Такива хора, дядо, рядко се раждат на света. Такъв ми е той — каза тя, като се обърна към Нехлюдов.

— Какво по-хубаво — повтори старикът, загледан в пиещия работник.

Работникът пи от бутилката и я подаде на жена си. Жената взе бутилката и я дигна към устата си, като се смееше и поклащаше глава. Забелязал върху себе си погледите на Нехлюдов и стареца, работникът се обърна към тях:

— Какво, господине? Че пием ли? Като работим, никой не ни вижда, а като пием, всички виждат. Изкарал съм — пия, и жената черпя. Толкоз.

— Да, да — каза Нехлюдов от немай-къде.

— Тъй ли е, господине? Жена и половина си имам аз! Доволен съм от нея, защото може да ме съжалява. Прав ли съм, Мавра?

— На̀, вземи, не искам повече — каза жената, като му подаде бутилката. — Какво си се раздрънкал — прибави тя.

— Та казвам — продължаваше работникът: — като рече да е добра — добра е, но като заскърца, кат несмазана каруца е. Мавра, прав ли съм?

Мавра махна с ръка с пиянски жест, усмихната.

— Хайде, прихванаха го…

— Та казвам, добре, добра, ама само до време, попадне ли й поводът под опашката, таквиз ще ги скопоса, дето и не си ги мислил… Право ви казвам. Вие, господине, извинявайте. Пийнал съм, що да се прави… — каза работникът и се приготви да спи, слагайки глава на коленете на усмихващата се жена.

Нехлюдов постоя известно време при стареца, който му разправи за себе си, че е печкар, работел вече петдесет и три години и през живота си бил изградил печки безброй. Та се канел да почива, но време не оставало. Бил в града да разпредели работата на момчетата, а сега отивал на село да види домашните си. Като изслуша разказа на стареца, Нехлюдов стана и отиде на мястото, което Тарас пазеше за него.

— Хайде, господине, елате да седнете… Ние ще приберем чувала насам — ласкаво каза градинарят, който седеше срещу Тарас, като погледна нагоре към Нехлюдов.

— Тесничко е, ама свои сме си — каза с напевен глас усмихнатият Тарас, дигна със силните си ръце двупудовия чувал като перце и го отнесе до прозореца. — Място много, пък може и да постоим, може и под пейката да се изтегнем. Само да сме на спокойно. Какво ще се караме! — каза той, сияещ от добродушие и ласкавост.

Тарас казваше за себе си, че когато не е пил, нямал думи, но че от водката му идвали хубави думи и тогава можел всичко да каже. И наистина в трезво състояние Тарас повече мълчеше; но когато пийнеше, което се случваше с него рядко, и то в особени случаи, ставаше особено приятно разговорлив. Тогава говореше и много, и хубаво, с голяма простота, правдивост и главно с ласкавост, която просто светеше в добрите му сини очи и в постоянната му приветлива усмивка.

В такова състояние беше той днес. Влизането на Нехлюдов за миг прекъсна разказа му. Но като остави чувала, седнал като преди и сложил силните си работнически ръце на коленете, той загледа градинаря право в очите и продължи разказа си. Разправяше на новия си познайник с всички подробности историята на жена си, защо я заточавали и защо сега отивал с нея в Сибир.

Нехлюдов никога не беше чувал в подробности този разказ и затова слушаше с интерес. Той завари разказа на онова място, когато отравянето вече станало и в семейството разбрали, че го е извършила Федося.

— Тъкмо мъката си разказвах — каза Тарас, като се обръщаше дружески задушевно към Нехлюдов. — Намерих един добър човек — заприказвахме се, та аз му разправям.

— Да, да — каза Нехлюдов.

— По тоз начин, братле, се разкрива цялата работа. Взема бабата същото онуй хапче: „Отивам — казва — при старшията.“ Баща ми е разбран старец. „Почакай — казва, — бабо: булката е дете още, не е знаела какво прави, нека я съжалим. Може да се опомни.“ Къде ти, не ще да слуша. „Докат е тука — казва, — ще ни изтрови кат хлебарки.“ Отива, братле, при старшията. Той веднага се втурнал право към дома. Веднага — свидетели.

— А ти? — попита градинарят.

— А аз, братле, се мятам от корем, повръщам. Всичките ми вътрешности се обръщат, нищо не мога каза. Тате веднага впряга колата, качи Федося — та в участъка, че оттам — при следователя. А тя, братле, както отначало призна всичко, тъй и пред следователя изложила всичкото както си е: и отде взела мишеморка, и как умесила хапчетата. „Защо — казва — го направи?“ — „Защото — казва — ми е омразен. По-добре — казва — в Сибир, отколкото с него да живея“ — с мене, тоест — усмихнат разказваше Тарас. — Признала се, значи, във всичко. И то се знае — право в затвора. Тате се върна сам. А пък усилно време, у нас майка ми е сама жена, пък и нея я не бива вече. Мислехме какво да се направи, дали не може да се освободи под гаранция. Отиде старецът при един началник — нищо не излезе, после — при друг. Обиколи пет такива началници. И когато престанахме вече да действуваме, намери се един човек, прост писар. Но такъв един ловък, дето рядко се среща. „Дай — казва — една петрублева, ще ви помогна.“ Спазарихме се на три. Няма що, братле, заложих й платното и дадох. Щом го написа туй писмо — каза натъртено Тарас, като че ставаше дума за изстрел, — и работата потръгна. В туй време аз сам оздравях, сам ходих за нея в града. Стигнах аз, братле, в града. Веднага оставих кобилата в хана, взех писмото, идвам в затвора. „Какво има?“ Така и така, казвам, стопанката ми е тук у вас затворена. „А писмо — казва — имаш ли?“ Веднага подавам писмото. Той погледна: „Почакай“ — казва. Седнах там на пейката. Слънцето преваля веч пладне. Излиза началникът: „Ти ли си — казва — Варгушов?“ — „Аз, същият.“ — „Е, вземи си я“ — казва. Веднага отвориха вратата. Изведоха я в нейните дрехи, както си му е редът. „Е, да вървим.“ — „А ти пеш ли си дошъл?“ — „Не, с кон.“ Дойдохме в хана, платих за престоя, впрегнах кобилата, събрах останалото сенце под вретището. Седна тя, уви се в шала, тръгнахме. Тя мълчи и аз мълча. Вече наближаваме дома и тя казва: „А мама жива ли е?“ — „Жива е“ — казвам. „А татко жив ли е?“ — „Жив е.“ — „Прости ми, вика, Тарас, за глупостта. Сама не знаех какво правя.“ А аз казвам: „Станалото — станало — отдавна съм ти простил.“ Не казах нищо повече. Стигнахме у дома, тя веднага се хвърли в краката на мама. Мама каза: „Бог ще ти прости.“ А татко се здрависа и каза: „Да забравим лошото. Да си жива и здрава. Ами, казва, не е време за губене, нивите са узрели за жътва. Над бранището, в наторената нива, се е залюляла една ръж, даде бог, роди се, и с паламарка не мож я хвана, преплела се и кат постеля се сложила. Трябва да се ожъне. Та ти и Тарас идете утре, пожънете я.“ И тя веднага, братле, се хвана за работа. И тъй работи, че да се чудиш. Имахме тогаз три хектара земя под наем и даде бог и ръж, и овес се бяха родили богато. Аз жъна, тя връзва или и двамата жънем. В работата ме бива, спори ми всичко, пък тя още по-сръчна, каквото и да залови. Вредна жена, че и млада, в силата си. И към работата стана такваз стръвна, братле, че почнах да я спирам. Дойдем в къщи, пръстите отекли, ръцете тръпнат, време е за почивка, а тя тича в сайванта невечеряла, готви въжетата за утре. Да се чудиш и маеш.

— Е как, стана ли към тебе по-ласкава? — попита градинарят.

— Остави, тъй се прилепи към мене, като че двама сме една душа. Каквото помисля, тя го разбира. И майка ми, а̀ко е сърдита, и тя казва: „Като да я смениха нашта Федося, съвсем друга стана жената.“ Отиваме с две коли за снопи, ние двамата седим с нея в първата. И аз й казвам: „Как тъй ти, Федося, замисли оназ работа?“ — „Че как я замислих — казва, — не щях да живея с тебе. По-добре ще умра, казвам, но туй — не.“ — „А сега?“ — казвам. „Сега — казва — ти си ми на сърцето.“ — Тарас млъкна и радостно усмихнат, учудено поклати глава. — Едва-що се бяхме върнали от къра, отивам да топя коноп, връщам се в къщи — продължи той, като помълча, — гледам: призовка — ще я съдят. А ние дори бяхме забравили защо ще я съдят.

— Лукавият се е намесил — каза градинарят, — зер сам човек може да вземе да погуби душата си. Тъй и в наше село един човек… — И градинарят почна да разправя, но влакът намали ход. — Сигур е гара — каза той, — да ида да пийна.

Разговорът се прекъсна и след градинаря Нехлюдов излезе от вагона на мокрите дъски на перона.