Лев Толстой
Възкресение (99)

XL

Горещината в напичания през целия ден от слънцето и пълен с народ голям третокласен вагон беше тъй задушна, че Нехлюдов не влезе във вагона, а остана на платформата. Но и тук не можеше да се диша и Нехлюдов вдъхна с пълни гърди едва когато вагоните се изнизаха край къщите и повя лек ветрец. „Да, убиха ги“ — повтори той на себе си думите, казани на сестра му. И в ума му сред всички впечатления от тоя ден се откри с необикновена живост хубавото лице на втория мъртъв затворник със застинала усмивка на устните, строг израз на челото и малко, здраво ухо под бръснатия синкав череп. „И най-ужасното е, че го убиха, а никой не знае кой го уби.“ А го убиха. Поведоха го, като всички затворници, по заповед на Маслеников. Сигурно Маслеников е дал както винаги своето разпореждане, подписал е с глупашките си криволици писмото на официална бланка и, разбира се, никога няма да сметне себе си за виновен. Още по-малко може да сметне себе си за виновен докторът на затвора, който прегледа затворниците. Той съвестно е изпълнил задължението си, отделил е слабите и никак не е могъл да предвиди нито тази страшна горещина, нито това, че ще ги подкарат тъй късно и такава голяма група. Директорът?… Но директорът е изпълнил само заповедта в еди-кой си ден да изпрати толкова и толкова каторжници, заточеници, мъже, жени. Също не може да бъде виновен и конвойният офицер, чиято длъжност се състоеше в това да приеме еди-къде си по списък толкова и толкова и да предаде еди-къде си същия брой. Той водеше групата както винаги и както трябва, и никак не можеше да предвиди, че такива силни хора като ония двама, които видя Нехлюдов, няма да издържат и ще умрат. Никой не е виновен, а хората са убити, и все пак убити от същите тия невиновни за смъртта им хора.

„Причината за това е — мислеше Нехлюдов, — че всички тия хора–губернатори, директори, квартални, стражари — смятат, че има на света такива положения, когато човешкото отношение към човека не е задължително. Защото всички тия хора — и Маслеников, и директорът, и конвойният, — всички те, ако не бяха губернатори, директори, офицери, двадесет пъти биха помислили дали може да се изпращат хората в такава горещина и в такава навалица, двадесет пъти биха се спрели по пътя и като видят, че човекът изнемощява, задъхва се, биха го отвели от тълпата, биха го отвели на сянка, биха му дали вода, биха го оставили да си почине и когато нещастието дойде, биха изразили състрадание. Те не направиха това, дори попречиха на другите да го направят само защото виждаха не хора пред себе си и своите задължения към тях, а службата и нейните изисквания, които те поставяха по-горе от изискванията на човешките отношения. Това е всичкото — мислеше Нехлюдов. — Ако може да се приеме, че има нещо по-важно от чувството на човеколюбие, макар за един час и макар в някакъв единствен, изключителен случай, то няма престъпление, което би могло да се извърши над хората, без да се смятаме виновни…“

Нехлюдов така се замисли, че не забеляза как времето се промени: слънцето се скри зад близкия нисък, разкъсан облак и от западния хоризонт се надигаше плътен светлосив облак, като се изливаше вече там някъде далеч, над полета и гори, в къс проливен дъжд. От облака идеше влажен дъждовен въздух. Понякога светкавици разсичаха облака и с грохота на вагоните все по-често и по-често се смесваше грохотът на гърма. Облакът идеше все по-насам и по-насам, косите дъждовни капки, гонени от вятъра, почнаха да падат върху платформата и върху палтото на Нехлюдов. Той мина на другата страна и поемайки влажната свежест и житния лъх на отдавна зажаднялата за дъжд земя, гледаше препускащите градини, гори, пожълтели ниви с ръж, зелените още ивици с овес и черните бразди с тъмнозелени, цъфнали картофи. Като че всичко се покри с лак, зеленото стана по-зелено, жълтото — по-жълто, черното — по-черно.

— Още, още! — повтаряше Нехлюдов, зарадван от оживяващите под благодатния дъжд ниви, градини, бахчи.

Силният дъжд не валя дълго. Облакът отчасти се изля, отчасти отмина и върху мократа земя падаха вече последните прави, чести, дребни капки. Слънцето пак надзърна, всичко блесна, а на изток се изви над хоризонта ниска, но ярка, с преобладаващ теменужен цвят, прекъсната само на единия край дъга.

„Да, за какво си мислех?“ — запита се Нехлюдов, когато всички тия промени в природата отминаха, когато влакът се спусна към изкопа с високи склонове.

„Да, мислех за това, че всички тия хора, директорът, конвойните, всички тия служители, повечето кротки, добри хора — са станали лоши само поради службата.“

Той си спомни равнодушието на Маслеников, когато му говореше за това, което става в затвора, строгостта на директора, жестокостта на конвойния офицер, когато не допусна в каруците слабите затворници и не обърна внимание, че във влака се мъчи родилка.

„Всички тия хора бяха очевидно неуязвими, непревзимаеми за най-простото чувство на състрадание само защото бяха на служба. Те, като служители, бяха непроницаеми за чувството на човеколюбие «както тази павирана земя — за дъжда» — мислеше Нехлюдов, като гледаше павирания с разноцветни камъни скат на изкопа, по който дъждовната вода не се попиваше от земята, а се изтичаше на вадички. — Може би изкопите трябва да се укрепват с камъни, но тъжно е да гледаш тая лишена от растителност земя, която би могла да роди жито, трева, храсти, дървета, като тия, които се виждат над изкопа. Същото е и с хората — мислеше Нехлюдов, — може да са нужни тия губернатори, директори, стражари, но ужасно е да виждаш хората лишени от главното човешко качество — любов и съжаление един към друг.

Въпросът е там — мислеше Нехлюдов, — че тия хора признават за закон това, което не е закон, и не признават за закон онова, което е вечният, неизменен, неотменим закон, който сам бог е записал в човешките сърца. Ето защо ми е тъй тежко с тия хора — мислеше Нехлюдов. — Просто се боя от тях. И наистина, тия хора са страшни, по-страшни от разбойниците. Разбойникът все пак може да те съжали — тия не знаят жалост; те са застраховани от жалостта както тия камъни — от растителност. Ето какво е ужасното в тях. Казват, че Пугачовци, Разиновци били ужасни. Тези са хиляди пъти по-ужасни! — продължаваше да мисли той. — Ако би била зададена психологическата задача: как да се направи, та хората от нашето време, християни, хуманни, просто добри хора, да вършат най-ужасни злодейства, без да се чувствуват виновни — възможно е само едно решение: трябва да бъде това, което е, трябва тия хора да бъдат губернатори, директори, офицери, стражари, тоест, първо, да са сигурни, че има нещо, наречено държавна служба, при което можеш да се държиш с хората като с вещи, без човешко, братско отношение към тях, и, второ, хората от същата тая държавна служба да бъдат тъй свързани, че отговорността за последиците от техните постъпки с хората да не пада върху никого поотделно. Вън от тия условия в наше време няма възможност да се вършат такива ужасни неща като тия, които видях днес. Цялата работа е там, хората мислят, че има положения, при които можеш да се държиш с човека без любов, а такива положения няма. С вещите можеш да се отнасяш без любов: можеш да сечеш дървета, да правиш тухли, да ковеш желязото без любов, а с хората не можеш да се държиш без любов, както не можеш да се държиш с пчелите без предпазливост. Такава е природата на пчелите. Ако почнеш да се държиш с тях непредпазливо, ще навредиш и на тях, и на себе си. Същото е и с хората. И не може да бъде другояче, защото взаимната любов между хората е основният закон на човешкия живот. Вярно е, че човек не може да накара себе си да обича, както може да се застави да работи, но от това не следва, че можеш да се отнасяш с хората без любов, особено ако искаш нещо от тях. Щом не изпитваш любов към хората — седи си мирно — мислеше Нехлюдов, като се обърна към себе си: — занимавай се със себе си, с вещите, с каквото щеш, само не с хората. Както човек яде без вреда и с полза само когато му се яде, тъй и с хората можеш да се отнасяш с полза без вреда само когато ги обичаш. Позволи си само да се отнасяш с хората без любов, както ти вчера се държа със зет си, и няма да има граници за жестокостта и зверството по отношение на другите хора, както видях днес, и няма да има граници на страданието за теб лично, както разбрах от целия си живот. Да, да, така е — мислеше Нехлюдов. — Това е хубаво, хубаво!“ — повтаряше той на себе си, като изпитваше двойна наслада — от прохладата след мъчителната горещина и от съзнанието за достигнатата висока степен на яснота по въпроса, който отдавна го занимаваше.