Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy(2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki(2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- —Добавяне
XXXIX
До заминаването на пътнишкия влак, с който щеше да пътува Нехлюдов, оставаха два часа. Отначало Нехлюдов мислеше да прескочи през този промеждутък още веднъж до сестра си, но сега, след впечатленията от тази сутрин, се почувствува до такава степен развълнуван и разнебитен, че седнал на канапето в чакалнята на първа класа, съвсем неочаквано усети такова желание за сън, че се обърна настрана, подложи длан под бузата си и веднага заспа.
Събуди го келнер във фрак със значка и салфетка.
— Господине, господине, не бяхте ли вие Нехлюдов, княз Нехлюдов? Една госпожа ви търси.
Нехлюдов скочи, разтърка очи и си спомни къде е и всичко, което беше станало тази сутрин.
В спомена му бяха: шествието на затворниците, мъртъвците, вагоните с решетки и затворените там жени, една от които се мъчи от родилни болки без никаква помощ, а друга му се усмихва жалостиво през железните решетки. Всъщност пред него имаше нещо съвсем друго: маса, наредена с бутилки, вази, полилеи и прибори, сновящи около масата пъргави келнери. В дъното на залата, пред шкафа, зад купи с плодове и бутилки се виждат бюфетчията и гърбовете на приближилите се към бюфета пътници.
Докато променяше легналото положение в седнало и бавно се опомняше, Нехлюдов забеляза, че всички в стаята гледаха с любопитство онова, което ставаше на вратата. Той погледна нататък и видя шествие от хора, които носеха в кресло дама в ефирно покривало, което увиваше главата й. Предният носач беше лакей и се стори познат на Нехлюдов. Задният беше също познат портиер с галон на фуражката. След креслото вървеше елегантна слугиня в престилка и с къдрици и носеше вързоп, някакъв кръгъл предмет в кожен калъф и чадъри. Още по-назад, със своите увиснали бърни и апоплексична шия, изпъчил гърди, вървеше княз Корчагин с пътническа фуражка, а още по-назад — Миси, Миша, братовчедът и познатият на Нехлюдов дипломат Остен с дългата шия, изпъкнала адамова ябълка и винаги весел вид и настроение. Той вървеше, разказвайки на Миси нещо внушително, но явно шеговито. Отзад вървеше докторът и сърдито пушеше цигара.
Корчагини се местеха от своето крайградско имение у сестрата на княгинята, в имението й край Нижгородската железопътна линия.
Шествието от носачите, слугинята и доктора мина в женското отделение, предизвиквайки любопитството и уважението на всички присъствуващи. А старият княз седна на масата, извика при себе си лакея и почна нещо да му заръчва. Миси и Остен също се спряха в столовата и вече се готвеха да седнат, когато видяха на вратата някаква позната и тръгнаха към нея. Тази позната беше Наталия Ивановна. Наталия Ивановна, придружена от Аграфена Петровна, влизаше в бюфета, като се оглеждаше на всички страни. Почти в едно и също време тя видя и Миси, и брат си. По-напред се приближи до Миси, като само кимна с глава на Нехлюдов. Но като се разцелува с Миси, веднага се обърна към него.
— Най-сетне те намерих — каза тя.
Нехлюдов стана, здрависа се с Миси, с Миша и Остен и се спря, като разговаряше с тях. Миси му разправи за пожара на къщата им на село, който ги накарал да се преместят при лелята. По този случай Остен започна някакъв смешен анекдот за пожар.
Без да изслуша Остен, Нехлюдов се обърна към сестра си.
— Колко се радвам, че дойде! — каза той.
— Отдавна съм дошла — каза тя. — Ние сме с Аграфена Петровна. — Тя посочи Аграфена Петровна, която, с шапка на главата и в мушама, се поклони на Нехлюдов отдалече, с ласкаво достойнство, смутено, за да не му пречи. — Търсихме те навсякъде.
— А аз съм заспал тук. Колко се радвам, че дойде! — повтори Нехлюдов. — Бях почнал да ти пиша писмо — каза той.
— Нима? — каза тя уплашено. — За какво?
Като забеляза, че между брата и сестрата започва интимен разговор, Миси се отдръпна с кавалерите си настрана. А Нехлюдов седна със сестра си до прозореца на кадифената пейка до някакъв багаж — одеяло и кутии.
— Вчера, след като излязох от вас, мислех да се върна и да се разкая, но не знаех той как ще го приеме — каза Нехлюдов. — Говорих лошо с мъжа ти и това ме измъчваше — каза той.
— Аз знаех, бях убедена — каза сестрата, — че не си искал… Нали знаеш…
И очите й се насълзиха и тя докосна ръката му. Тази фраза не беше ясна, но той напълно я разбра и беше трогнат от смисъла й. Думите й означаваха, че освен любовта, която я владее — любовта към мъжа й, за нея е важна и скъпа любовта към него, към брат й, и че всяко скарване с него е тежко страдание за нея.
— Благодаря, благодаря ви. Ах, какво видях днес! — каза той, като си спомни изведнъж за втория умрял затворник. — Двама затворници са убити.
— Как убити?
— Тъй, убити. Повели ги в тази горещина. И двамата умряха от слънчев удар.
— Не може да бъде! Как? Днес? Сега?
— Да, ей сега. Видях труповете им.
— Но защо са ги убили? Кой ги уби? — каза Наталия Ивановна.
— Убиха ги тия, които ги водеха насила — каза раздразнен Нехлюдов, почувствувал, че тя и на това нещо гледа през очите на мъжа си.
— Ах, боже мой! — каза Аграфена Петровна, пристъпвайки по-близо към тях.
— Да, ние нямаме и най-малко понятие какво се върши с тия нещастници, а това трябва да се знае — прибави Нехлюдов, като гледаше стария княз, който седеше с вързана салфетка до масата над болето, в същия миг забелязал Нехлюдов.
— Нехлюдов! — извика той. — Искате ли да се освежите? За път е чудесно.
Нехлюдов отказа и се обърна.
— Но какво можеш ти да направиш? — продължаваше Наталия Ивановна.
— Каквото мога. Не знам, но чувствувам, че трябва да направя нещо. И каквото мога, ще го направя.
— Да, да, разбирам. Ами с тия — каза тя, като се усмихна и посочи с очи Корчагини — нима е съвсем свършено?
— Съвсем, и мисля, и от двете страни без съжаление.
— Жалко. Много съжалявам. Аз я обичам. Но да кажем, че е така. Защо искаш да се обвържеш? — прибави тя плахо. — Защо заминаваш?
— Заминавам, защото трябва да замина — сериозно и сухо каза Нехлюдов, сякаш за да прекрати този разговор.
Но веднага му стана съвестно за студенината му към сестрата. „Защо да не й кажа всичко, което мисля? Нека чуе и Аграфена Петровна“ — каза си той, като погледна старата слугиня. Присъствието на Аграфена Петровна го поощряваше още повече да повтори своето решение на сестра си.
— Ти говориш за намерението ми да се оженя за Катюша? Виж какво, реших да го направя, но тя ми отказа ясно и твърдо — каза той и гласът му трепна, както трепваше винаги, когато говореше за това. — Тя не иска моята жертва и в нейното положение сама жертвува за мен твърде много, но аз не мога да приема жертвата й, ако това е само минутно настроение. И ето аз заминавам с нея и ще бъда там, където е тя, и ще й помагам, доколкото мога, ще облекчавам участта й.
Наталия Ивановна не каза нищо. Аграфена Петровна гледаше въпросително Наталия Ивановна и клатеше глава. В това време шествието пак излезе от дамското отделение. Същият хубавец-лакей Филип и портиерът носеха княгинята. Тя спря носачите, извика при себе си Нехлюдов и тъжна и изнемогваща, му подаде бялата си, цяла с пръстени ръка, като очакваше с ужас силно ръкостискане.
— Epouvantable![1] — каза тя за горещината. — Не мога да я понасям. Се climat me tue.[2] — И след няколкото думи за ужасите на руския климат, като покани Нехлюдов да се отбие у тях, тя даде знак на носачите. — Елате непременно — прибави тя, като извръщаше дългото си лице към Нехлюдов.
Нехлюдов излезе на перона. Шествието с княгинята се запъти вдясно, към първа класа. А Нехлюдов и носачът, който носеше багажа, и Тарас с торбата тръгнаха наляво.
— Този е моят спътник — каза Нехлюдов на сестра си, като сочеше Тарас, чиято история й беше разправял по-рано.
— Но нима в трета класа? — попита Наталия Ивановна, когато Нехлюдов се спря пред третокласния вагон и носачът с багажа и Тарас влязоха в него.
— Да, по-удобно ми е, ще пътувам заедно с Тарас — каза той. — Да, и още нещо — прибави той, — досега не съм дал земята в Кузминско на селяните, тъй че ако умра, децата ти ще я наследят.
— Престани, Дмитрий! — каза Наталия Ивановна.
— И да я дам, едно мога да кажа, че всичко останало ще бъде тяхно, защото аз едва ли ще се оженя, пък и да се оженя, няма да имам деца… тъй че…
— Моля ти се, Дмитрий, не говори така! — възрази Наталия Ивановна, но в същото време Нехлюдов видя, че й беше приятно да чуе това, което й казва.
Напред, пред чакалнята на първа класа, стояха само малка група хора, които все още гледаха към вагона, в който внесоха княгиня Корчагина. Всички останали бяха вече заели местата си. Закъснелите пътници бързаха, тропаха по дъските на перона, кондукторите затваряха вратите и подканваха пътниците да влизат, а изпращачите — да излизат.
Нехлюдов влезе в напечения от слънцето горещ и вонящ вагон и веднага излезе на платформата.
Наталия Ивановна стоеше пред вагона със своята модна шапка и наметка заедно с Аграфена Петровна и очевидно търсеше тема за разговор, но не я намираше. Дори не можеше да каже écrivez[3], тъй като те вече отдавна се бяха надсмивали с брат си над тази обикновена фраза на заминаващите. Краткият им разговор за парични работи и наследство изведнъж беше разрушил създадените за миг между тях нежни отношения. Те се чувствуваха сега отчуждени един от друг. Тъй че Наталия Ивановна се зарадва, когато влакът тръгна, и можа само да каже с кимане на глава и с тъжно и ласкаво лице: „Сбогом, сбогом, Дмитрий!“ Но щом вагонът отмина, тя взе да мисли как да предаде на мъжа си разговора с брата и лицето й стана сериозно и загрижено.
И Нехлюдов, макар да хранеше най-добри чувства към сестра си и да не скриваше нищо от нея, сега се чувствуваше с нея тежко, неловко и му се искаше по-скоро да се освободи от нея. Той чувствуваше, че тя не е вече оная Наташа, която някога му беше тъй близка, а само робиня на един чужд и неприятен нему черен, космат мъж. Той видя това ясно, защото лицето й се оживи само когато той заприказва за онова, което занимаваше мъжа й — за предаване земята на селяните, за наследството. А това го натъжи.