Лев Толстой
Възкресение (97)

XXXVIII

Когато Нехлюдов стигна на гарата, всички затворници вече седяха във вагоните с решетки на прозорците. На перона стояха няколко души изпращачи — не ги пущаха до вагоните. Конвойните днес бяха особено угрижени. По пътя от затвора до гарата бяха паднали и умрели от удар освен ония двама души, които беше видял Нехлюдов, още трима: единият беше отнесен както първите двама в най-близкия участък, а двамата паднаха вече тук, на гарата.^[1] Конвойните бяха угрижени не за това, че под техен конвой са умрели петима души, които можеха да бъдат и живи. Това не ги интересуваше, интересуваше ги друго, че трябваше да изпълнят всичко, което се изискваше по закона в такива случаи: да се предадат където трябва мъртъвците и книжата и вещите им и да се зачеркнат от списъците на ония, които трябваше да се карат в Нижни, а това създаваше много грижи, особено в такава горещина.

И тъкмо с това бяха заети конвойните и затова, докато не беше свършено всичко, не пущаха Нехлюдов и другите, които искаха да се приближат до вагоните. Все пак обаче пуснаха Нехлюдов, защото той даде пари на конвойния подофицер. Този подофицер пусна Нехлюдов и го помоли само да свърши по-бързо и да се оттегли, за да не го види началникът. Вагоните бяха всичко осемнадесет и всички, освен вагона на началството бяха претъпкани със затворници. Вървейки край прозорците на вагоните, Нехлюдов се вслушваше в онова, което ставаше вътре. Във всички вагони се чуваше звън на вериги, суетене, говор, смесен с безсмислени псувни, но никъде не говореха, както очакваше Нехлюдов, за падналите по пътя другари. Ставаше дума повече за торбите, за вода за пиене и за места.

Надзърнал в прозореца на един вагон, Нехлюдов видя в средата на прохода конвойни, които снемаха белезниците на затворниците. Затворниците простираха ръце и един от конвойните отключваше с ключ белезниците и ги снемаше. Другият събираше белезниците.

След като мина през всички мъжки вагони, Нехлюдов се приближи до женските. Във втория от тях се чуваше равномерен женски стон и нареждане:

— О-о-о… божичко!… О-о-о… божичко!…

Нехлюдов отмина и насочен от конвойния, се приближи до прозореца на третия вагон. Щом Нехлюдов приближи глава до прозореца, отвътре го лъхна горещина, наситена с гъст мирис от човешки изпарения, и ясно се чуха пискливи женски гласове. На всички пейки седяха зачервени потни жени в халати и по блузи и високо разговаряха. Приближилото се до решетката лице на Нехлюдов привлече вниманието им. Най-близките млъкнаха и пристъпиха към него. Маслова, само по блуза и без забрадка, седеше пред отсрещния прозорец. По-насам седеше бялата, усмихваща се Федося. Като позна Нехлюдов, тя побутна Маслова и й посочи с ръка към прозореца. Маслова стана бързо, сложи забрадката на черните си коси и с оживило се, зачервено, потно, усмихнато лице се приближи към прозореца и се хвана за решетката.

— Ей, че горещо — каза тя, радостно усмихната.

— Получихте ли нещата?

— Получих, благодаря.

— Нещо не ви ли трябва? — попита Нехлюдов, усетил как от вагона иде горещина като от баня.

— Нищо не ми трябва, благодаря.

— Да имаше вода! — каза Федося.

— Да, да имаше вода! — повтори Маслова.

— Та нима нямате вода?

— Донасят, но всичката е изпита.

— Ей сега — каза Нехлюдов — ще помоля конвойния. Да знаете, до Нижни няма да се видим.

— А вие нима пътувате? — каза Маслова, сякаш не знаеше това, и погледна радостно Нехлюдов.

— Заминавам със следващия влак.

Маслова не каза нищо и само след няколко секунди дълбоко въздъхна.

— Вярно ли е, господарю, че са уморили дванайсет души затворници? — каза с груб селяшки глас стара, сурова затворничка.

Беше Корабльова.

— За дванайсет не съм чувал. Аз видях двама — каза Нехлюдов.

— Разправят, че били дванайсет. Зер нищо няма да им направят за това? Виж ти дяволи!

— А от жените на никоя ли не прилоша? — попита Нехлюдов.

— Женорята са по-яки — каза със смях друга нисичка затворничка, — само една решила сега да ражда. Ей я как вие — каза тя, като посочи съседния вагон, откъдето се чуваха все същите стонове.

— Питате дали ми трябва нещо — каза Маслова, като се мъчеше да сдържи радостната си усмивка, — не може ли тая жена да я оставят, че да се не мъчи. Да бяхте казали на началството.

— Да, ще кажа.

— И после не може ли тя да види мъжа си Тарас — прибави тя, като посочи с очи усмихващата се Федося. — Нали той пътува с вас?

— Господине, не може да се разговаря — чу се гласът на конвойния подофицер.

Той не беше онзи, който пусна Нехлюдов. Нехлюдов се дръпна и отиде да търси началника, за да го помоли за родилката и за Тарас, но дълго не можа да го намери и да получи отговор от конвойните. Те бяха в голяма тревога — едни водеха някъде някакъв затворник, други тичаха да си купят провизии и наместваха багажа си във вагоните, трети прислужваха на дамата, която пътуваше с конвойния офицер, и неохотно отговаряха на въпросите на Нехлюдов.

Нехлюдов видя конвойния офицер едва след втория звънец. Като изтриваше с късата си ръка мустаците, които закриваха устата му, и дигаше рамене, офицерът се караше за нещо на фелдшера.

— Вие какво искате собствено? — попита той Нехлюдов.

— Там, във вагона, ражда една жена, мисля, че би трябвало…

— Че нека ражда. После ще видим — каза конвойният, като влизаше в своя вагон и живо размахваше късите си ръце.

В тоя миг мина кондукторът със свирка в ръка. Чу се последният звънец, свирка и между изпращачите на перона и в женския вагон избухна плач и нареждане. Нехлюдов стоеше заедно с Тарас на перона и гледаше как отминаваха един по един вагоните с решетки на прозорците и мяркащите се в тях бръснати глави на мъжете. После с него се изравни първият женски вагон, в чиито прозорци се виждаха гологлави и забрадени жени, после вторият вагон, от който се чуваше все тоя стон на жената; после вагонът, в който беше Маслова. Тя стоеше заедно с другите на прозореца, гледаше Нехлюдов и жално му се усмихваше.