Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Воскресение, 1899 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Людмил Стоянов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy(2010 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- dodolion(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki(2012 г.)
Издание:
Лев Н. Толстой. Възкресение
Руска. Второ издание
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Художествено оформление: Иван Кьосев
Литературна група IV
Редактор: Лиляна Ацева
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович
Издател: ДИ „Народна култура“
Излязла от печат: април 1976
Брой страници: 488
Печатни коли: 30 1/2
Издателски коли: 25,62
Формат: 84×108/32
Тираж: 70125
Преводач: Людмил Стоянов
ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2
Л. Н. Толстой
Воскресение
роман
Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)
Издательство: „Художественная литература“.
Москва 1964
Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)
История
- —Добавяне
XXXVII
Като мина покрай пожарникарския часовой, файтонът със затворника влезе в двора на полицейския участък и се спря пред една от вратите.
На двора, засукали ръкави, говорейки и смеейки се високо, пожарникарите миеха някаква кола. Щом спря файтонът, неколцина стражари го заобиколиха и подхванаха безжизненото тяло на затворника под мишници и за крака и го снеха от скърцащия под него файтон. Стражарят, който водеше затворника, слезе от файтона, размаха вкочанената си ръка, сне фуражка и се прекръсти. А мъртвеца понесоха през вратата нагоре по стълбата. Нехлюдов тръгна след него. В малката мръсна стая, където внесоха мъртвеца, имаше четири легла. На двете седяха по халати двама болни — единият с крива уста, с превързана шия, другият — охтичав. Двете легла бяха свободни. На едното от тях сложиха затворника. Малко човече с бляскави очи и непрестанно мърдащи вежди, само по долни дрехи и чорапи, се приближи с бързи меки стъпки към донесения затворник, погледна го, после Нехлюдов и високо се засмя. Беше луд, задържан в приемното отделение.
— Искат да ме уплашат — каза той. — Само че няма да могат.
След стражаря, който внесе мъртвеца, влязоха кварталният и фелдшерът.
Като се приближи до мъртвеца, фелдшерът взе вече студената жълтеникава, покрита с лунички, още мека, но вече мъртвобледа ръка на затворника, подържа я, после я пусна. Тя безжизнено падна върху корема на мъртвеца.
— Готов е — каза фелдшерът, като поклати глава, но очевидно за редовност отвори мократа груба риза на мъртвеца и като отмести от ухото къдравите си коси, долепи ухо до жълтеникавите неподвижни широки гърди на затворника. Всички мълчаха. Фелдшерът се изправи, пак поклати глава и дръпна с пръст първо единия, после другия клепач над откритите сини изцъклени очи.
— Няма да ме уплашите, няма да ме уплашите — говореше лудият, като през всичкото време плюеше към фелдшера.
— Е, какво? — попита кварталният.
— Какво! — повтори фелдшерът. — Трябва да се отнесе в моргата.
— Вижте да няма грешка? — каза кварталният.
— Свикнали сме вече — каза фелдшерът, като, кой знае защо, закриваше разгърдените гърди на мъртвеца. — Но все пак ще пратя да извикат Матвей Иванич, нека види. Петров, иди — каза фелдшерът и се отдръпна от мъртвеца.
— Да се отнесе в моргата — каза кварталният. — А ти в канцеларията, да се разпишеш — прибави той към конвойния, който през всичкото време не се отделяше от затворника.
— Слушам — отвърна конвойният.
Стражарите дигнаха мъртвеца и го понесоха пак надолу по стълбата. Нехлюдов искаше да върви след тях, но лудият го задържа.
— Вие нали не сте в заговора, дайте тогава една цигарка — каза той.
Нехлюдов извади табакерата си и му подаде цигара. Като движеше вежди, лудият почна бързо да разказва как го измъчвали с внушения.
— Нали всички са против мен и с медиумите си ме мъчат, терзаят…
— Извинете — каза Нехлюдов и без да го доизслуша, излезе на двора, за да види къде ще отнесат мъртвеца.
Стражарите вече бяха минали с товара си през двора и влизаха във вратата на мазето. Нехлюдов искаше да иде при тях, но кварталният го спря.
— Вие какво желаете?
— Нищо — отвърна Нехлюдов.
— Щом е нищо, вървете си.
Нехлюдов се подчини и тръгна към своя колар. Коларят му дремеше. Нехлюдов го събуди и тръгнаха пак към гарата.
Не изминаха и сто крачки, когато срещнаха каруца, придружена пак от конвоен с пушка, в която лежеше друг, очевидно вече умрял затворник. Затворникът лежеше в каруцата по гръб и бръснатата му глава с черна брадичка, покрита с плоска шапка, смъкнала се над лицето му до носа, се тресеше като мекица и блъскаше при всеки тласък на каруцата. Каруцарят, в дебели ботуши, караше коня, вървейки отстрани. Отзад вървеше стражар. Нехлюдов бутна своя колар по рамото.
— Какво правят тия хора! — каза коларят, като спря коня.
Нехлюдов слезе от файтона и като тръгна след каруцата, пак покрай пожарникаря-часовой, влезе в двора на участъка. Сега на двора пожарникарите бяха измили вече колата и на мястото им стоеше високият, кокалест пожарникарски командир със синя околишка на шапката и с ръце в джобовете, гледаше строго кулестия жребец с наранена шия, който един пожарникар водеше пред него. Жребецът накуцваше с предния си крак и пожарникарският командир говореше нещо сърдито на стоящия до него ветеринарен лекар.
Кварталният също беше тук. Като видя другия мъртвец, той пристъпи към каруцата.
— Къде го дигнахте? — попита той, като поклащаше неодобрително глава.
— На Стара Горбатовска — отвърна стражарят.
— Затворник ли е? — попита пожарникарският командир.
— Тъй вярно. Вторият днес — каза кварталният.
— Ей, че порядки! Пък и едни горещини… — каза пожарникарският командир и като се обърна към пожарникаря, който водеше хромия кулест кон, извика: — Отведи го в крайния обор! Аз ще те науча, кучи сине, как се осакатяват коне, дето струват повече от тебе, негодник неден!
Стражарите дигнаха и новия мъртвец от каруцата като първия и го изнесоха в приемната. Нехлюдов тръгна след тях като хипнотизиран.
— Вие какво? — попита го един стражар.
Без да отговори, той вървеше натам, накъдето носеха мъртвеца.
Седнал на пейката, лудият пушеше жадно цигарата, която му беше дал Нехлюдов.
— А, върнахте ли се? — каза той и се закикоти. Като видя мъртвеца, се намръщи. — Пак — каза той. — Омръзнаха ми, та да не съм дете, а? — обърна се той въпросително усмихнат към Нехлюдов.
През това време Нехлюдов гледаше мъртвеца, когото сега вече никой не закриваше и чието лице, по-рано покрито от шапката, сега се виждаше изцяло. Колкото първият затворник беше грозен, толкова този беше необикновено красив и в лице, и в цялото тяло. Той беше човек в пълен разцвет на силите. Въпреки обезобразената му от бръсненето половина на главата, ниското стръмно чело с изпъкналости над черните, вече безжизнени очи, беше много хубаво, както и малко гърбавият нос над тънките черни мустаци. На посивелите му сега устни беше застинала усмивка; късата брадичка само очертаваше долната част на лицето и върху бръснатата страна на черепа се виждаше малко, здраво и красиво ухо. Изразът на лицето беше и спокоен, и строг, и добър. Без да говорим за това, че по лицето се виждаше какви възможности за духовен живот са погубени в този човек — по тънките кости на ръцете и на окованите крака и по силните мускули на съразмерно развитите му крайници се виждаше какво чудесно, силно, ловко човешко животно е бил той, и то, взето като животно, в известно отношение много по-съвършено от оня кулест жребец, за чието нараняване тъй много се сърдеше пожарникарският командир. А ето него го бяха уморили и не само никой не го жалеше като човек, но и никой не го жалеше като напразно погубено работно животно. Едничкото чувство, което смъртта му извикваше у всички хора, беше чувството на досада за грижите, които им създаваше необходимостта да се отстрани това заплашващо да се разложи тяло. В приемната влязоха докторът с фелдшера и приставът. Докторът беше набит жилест човек в сако от шантунг и също такива тесни, изопнати по тялото панталони. Приставът беше мъничък шишко с обло червено лице, което ставаше още по-кръгло от навика му да събира в бузите си въздух и бавно да го изпуща. Докторът приседна на леглото до мъртвеца, също като фелдшера докосна ръцете му, прислуша сърцето и стана, като оправяше панталоните си.
— По-мъртъв от това не може да бъде — каза той.
Приставът събра пълна уста въздух и бавно го изпусна.
— От кой затвор е? — обърна се той към конвойния.
Конвойният обясни и напомни за веригите, които бяха останали на мъртвеца.
— Ще заповядам да ги снемат; ковачи дал господ — каза приставът и като изду пак бузи, тръгна към вратата, изпущайки бавно въздуха.
— Защо става така? — обърна се Нехлюдов към доктора.
Докторът го погледна през очилата.
— Какво защо става така? Защо умират от слънчев удар ли? Ами на̀, седят цяла зима без движение, без светлина и изведнъж — на слънце, и то в такъв ден като днешния, че вървят и вкупом, няма приток на въздух. Ето ти и удар.
— Тогава защо ги изпращат?
— Питайте тях. А вие кой сте собствено?
— Аз съм външен.
— А-а!… Моите уважения, нямам време — каза докторът и като подръпна с досада панталоните си надолу, тръгна към леглата на болните.
— Е, как си? — попита той кривоустия бледен човек с превързана шия.
През това време лудият седеше на леглото си и престанал да пуши, плюеше подир доктора.
Нехлюдов слезе долу в двора и като мина край пожарните коне и кокошки и часовоя с медна каска, излезе през вратата, събуди заспалия отново колар и тръгна за гарата.