Лев Толстой
Възкресение (94)

XXXV

Шествието беше тъй дълго, че едва когато предните вече се скриха от очите, каруците с торбите и слабите потеглиха. Когато каруците потеглиха, Нехлюдов седна във файтона, който го чакаше, и каза на коларя да догони групата, за да види дали няма познати затворници сред мъжете и после, като намери между жените Маслова, да я попита дали е получила изпратените й неща.

Стана много горещо. Вятър нямаше и дигнатият от хиляда крака прах се носеше през всичкото време над затворниците, които се движеха по средата на улицата. Затворниците вървяха с бърза крачка и слабото файтонджийско конче, с което пътуваше Нехлюдов, бавно ги изпреварваше. Редици след редици минаваха знатни същества със странен и страшен вид, с хиляди движещи се еднакво обути и облечени крака и в такт с крачките махаха свободната си ръка, сякаш за да се ободряват. Бяха толкова много и тъй еднообразни и поставени в такива особени, странни условия, че на Нехлюдов се струваше — това не са хора, а някакви особени, страшни същества. Това впечатление се наруши едва когато сред тълпата каторжници той позна затворника-убиец Фьодоров и между заточениците също познатия комик Охотин и още един скитник, който беше потърсил помощ от него. Почти всички затворници поглеждаха накриво към отминаващия ги кабриолет и към седналия в него господин, който се вглеждаше в тях. Фьодоров махна с глава, за да покаже, че е познал Нехлюдов. Охотин намигна с око. Но нито единият, нито другият поздравиха, считайки това за забранено. Като се изравни с жените, Нехлюдов веднага позна Маслова. Тя вървеше във втората редица на жените. На края вървеше почервеняла, късокрака, черноока безобразна жена със затъкнат халат под пояса; беше Хубавелка. До нея вървеше някаква бременна жена, която с мъка влачеше крака, а третата беше Маслова. Тя носеше торбата на рамо и гледаше право пред себе си. Лицето й беше спокойно и решително. Четвърта в редицата до нея крачеше бодро млада хубава жена в къс халат и с вързана по селски забрадка — тя беше Федося. Нехлюдов слезе от кабриолета и се приближи към крачещите жени, за да попита Маслова за вещите и как се чувствува; но конвойният подофицер, който вървеше от тая страна на групата, забеляза веднага приближилия се и изтича към него.

— Не може, господине, забранено е — викаше той вървешком.

Като приближи и позна Нехлюдов (в затвора всички вече знаеха Нехлюдов), подофицерът дигна ръка към фуражката и спрял се пред Нехлюдов, каза:

— Сега не може. На гарата може, но тук не е позволено. Не изоставай, марш! — извика той на затворниците и въпреки горещината изтича бодро към мястото си с контешките си ботуши.

Нехлюдов се върна на тротоара и като заръча на файтонджията да върви след него, тръгна редом с групата. Дето и да минеше, групата навсякъде обръщаше внимание, в което имаше състрадание и ужас. Минаващите надничаха от екипажите и изпращаха затворниците с очи, докато ги изгубеха от погледа си. Пешеходците се спираха и гледаха учудено и уплашено страшното зрелище. Някои пристъпваха и даваха милостиня. Милостинята приемаха конвойните. Някои вървяха известно време след групата като хипнотизирани, но после се спираха и клатеха глави и изпращаха групата само с очи. От стълбища и врати изтичваха хора, като се викаха едни други, от прозорците се навеждаха други и неподвижно и мълчаливо гледаха страшното шествие. На един кръстопът групата попречи на една богата каляска да мине. На капрата седеше кочияш с лъскаво лице, с дебел задник, с редица копчета на гърба; в каляската, на задното седалище, седяха мъж и жена: жената — слаба и бледа, със светла шапчица, с пъстър чадър, а мъжът — с цилиндър и светло контешко палто. Срещу тях седяха децата им: красиво облечено, свежо като цвят момиченце с разпуснати руси коси, също с пъстро чадърче, и осемгодишно момченце с дълга слаба шия и стърчащи ключици, в матроска шапка с дълги ленти. Бащата се караше сърдито на кочияша, че не е изпреварил навреме задържалата ги група, а майката се взираше с погнуса и се мръщеше, като се закриваше от слънцето и праха с копринения чадър, който беше навела съвсем близо до лицето си. Кочияшът с дебелия задник се мръщеше сърдито, слушайки несправедливите укори на господаря си, който сам му беше казал да кара по тази улица, и с усилие задържаше нетърпеливите лъскави, изпотени под оглавниците и по шията врани жребци.

Стражарят искаше от все сърце да услужи на стопанина на богатата каляска и да го пусне, като спре затворниците, но чувствуваше, че в това шествие има някаква мрачна тържественост, която не биваше да се наруши дори и заради такъв богат господин. Той само дигна ръка към козирката в знак на уважение към богатството и строго гледаше затворниците, сякаш обещаваше да защити от тях във всеки случай хората в каляската. Тъй че каляската трябваше да изчака минаването на цялото шествие и тръгна едва когато изтрополи и последната каруца с торби и насядали върху нея затворнички, между които истеричната жена, затихнала за малко, при вида на богатата каляска отново започна да вие и ридае. Едва тогава кочияшът дръпна леко поводите и враните коне затракаха подкови по паважа, като понесоха меко олюляващата се на гумените си шини каляска към дачата, където отиваха да се веселят мъжът, жената, момичето и момчето с тънката шия и стърчащи ключици.

Нито бащата, нито майката дадоха на момичето и момчето обяснение за това, което видяха, тъй че децата трябваше сами да разрешават въпроса за смисъла на това зрелище.

Момиченцето, вземайки пред вид израза на лицето на баща си и майка си, разреши въпроса така, че това бяха хора съвсем различни от неговите родители и техните познати; че това бяха лоши хора и затова с тях трябва да се постъпва именно така, както постъпваха. И затова на момиченцето му беше само страшно и то се зарадва, когато тия хора се изгубиха от очите му.

Но момчето с дългата слаба шия, което гледаше шествието от затворници, без да мигне и да снеме очи от тях, реши другояче въпроса. То знаеше твърдо, със сигурност, научило това непосредствено от бога, че тия хора бяха също такива, както и то самото, както и всички хора, и затова с тия хора беше извършено от някого нещо лошо, такова, което не бива да се прави, и му беше жал за тях, и то изпитваше ужас пред хората, които бяха оковани и обръснати, и пред ония, които ги бяха оковали и обръснали. И затова устните на момчето все повече и повече се издуваха и то правеше големи усилия да не заплаче, защото смяташе, че в такива случаи е срамно да се плаче.