Лев Толстой
Възкресение (93)

XXXIV

Групата, в която беше Маслова, заминаваше от гарата в три часа и за да види кога групата излиза от затвора, за да може да отиде с нея до железопътната гара, Нехлюдов смяташе да иде в затвора преди дванадесет.

Като нареждаше нещата и книжата си, Нехлюдов се спря на дневника си, препрочете някои места и онова, което беше записал най-накрая. Преди заминаването му за Петербург беше записано: „Катюша не иска моята жертва, иска своята. Тя победи, и аз победих. Тя ме радва с оная вътрешна промяна, която, струва ми се — боя се да вярвам, — става с нея. Боя се да вярвам, но струва ми се, че тя оживява.“ Веднага след това беше написано: „Преживях нещо много тежко и много радостно. Научих, че се е държала лошо в болницата. И изведнъж ми стана ужасно мъчно. Неочаквано мъчно. Говорих с нея с отвращение и омраза и после изведнъж си спомних за себе си, колко пъти по-рано съм бил и сега съм виновен, макар и мислено, за това, за което я мразех, и изведнъж станах противен на себе си, а тя — жалка, и същевременно ми стана много хубаво. Колко по-добри бихме били, ако можехме винаги навреме да видим гредата в своето око.“ На днешна дата той записа: „Бях у Наташа и именно от самодоволство не бях добър, бях зъл и останах с тежко чувство. Ех, какво да се прави! От утре — нов живот. Сбогом на стария, и то окончателно. Много впечатления се събраха, но все още не мога да ги обединя в единство.“

Като се събуди, на другата сутрин, първото чувство на Нехлюдов беше разкаяние за спречкването със зет му.

„Не бива да заминавам така — помисли той, — трябва да се отбия при тях и да загладя лошото впечатление.“

Но като погледна часовника, видя, че няма време и че трябва да бърза, за да не закъснее за тръгването на групата. Като се приготви набързо и изпрати направо на гарата багажа си с портиера и Тарас, мъжа на Федося, който щеше да пътува с него, Нехлюдов взе първия му попаднал файтон и отиде в затвора.

Арестантският влак тръгваше два часа преди пощенския, с който щеше да пътува Нехлюдов, и затова той освободи стаите в хотела, в който нямаше намерение да се връща.

Бяха тежки юлски горещини. Неизстиналите през душната нощ камъни на улиците, на къщите, железните покриви излъчваха топлината си в горещия, неподвижен въздух. Вятър нямаше, а когато излезеше, донасяше напоен с прах и воня на маслена боя вонящ и горещ въздух. По улиците имаше малко хора и тия, които се мяркаха, се мъчеха да вървят в сянката на къщите. Само черните, загорели от слънцето селяни-настилвачи с цървули стояха по средата на улиците и удряха с чукове по паветата, които нареждаха в горещия пясък, и мрачните стражари в сиви куртки и с револвери с оранжеви шнурове стояха сред улиците и унило тъпчеха на едно място, а конните трамваи се мъкнеха със звън нагоре-надолу по улиците със спуснати откъм страната на слънцето пердета, впрегнати с коне в бели качулки, с щръкнали през дупките уши.

Когато Нехлюдов приближи до затвора, групата не беше още излязла и в затвора все още кипеше, започнала от четири часа сутринта, усилена работа по издаване и приемане на изпращаните затворници. В заминаващата група влизаха 623 мъже и 64 жени, трябваше всички да се проверят по отделните списъци, да се отделят болните и слабите и се предадат на конвоя. Новият директор, двамата му помощници, докторът, фелдшерът, конвойният офицер и писарят седяха до извадената на двора, в сянката на стената, маса с книжа и канцеларски принадлежности и викаха един по един, разглеждаха, разпитваха и записваха пристъпващите към тях един след друг затворници.

Сега масата беше до половината огряна от слънчевите лъчи. Ставаше горещо и особено душно от липсата на ветрец и от смрадта на тълпата затворници, застанали наоколо.

— Че какво е това, няма ли край! — казваше началникът на конвоя, висок, дебел, червен, с дигнати рамене и къси ръце, като смучеше цигара и непрестанно пущаше дим в мустаците си, които закриваха устата му. — Измъчихте ме съвсем. Отде сте ги взели толкова? Има ли още много?

Писарят провери:

— Още двадесет и четири души и жените.

— Ей, какво гледате, минавайте!… — извика конвойният на струпаните един зад друг още непроверени затворници. Затворниците стояха вече повече от три часа в редици, и то не на сянка, а на слънце, и чакаха реда си.

Тази работа ставаше вътре, в затвора, а отвън пред вратата както винаги стоеше часовоят с пушка, двайсетина каруци за багажа на затворниците и за слабите, а в ъгъла — група роднини и приятели, очакващи излизането на затворниците, за да ги видят и ако е възможно, да поприказвате тях и да предадат туй-онуй на заминаващите. Към тая групичка се присъедини и Нехлюдов.

Той чака тъй около един час. На края на часа зад вратата се чуха дрънкане на вериги, шум от стъпки, началнически гласове, покашлюване и нисък говор на голяма тълпа. Тъй продължи около пет минути и през това време през вратичката влизаха и излизаха надзирателите. Най-сетне се чу команда.

Вратите се отвориха с трясък, дрънкането на вериги се усили и на улицата излязоха конвойните войници в бели куртки, с пушки и очевидно като при позната обикновена маневра се наредиха пред вратата в правилен и широк кръг. Когато се наредиха, се чу нова команда и затворниците почнаха да излизат по двама с плоски шапки върху бръснатите глави, с торби на рамо, като влачеха окованите си крака и махаха едната свободна ръка, а с другата поддържаха торбата на гърба. Първи вървяха мъжете-каторжници, всички в еднакви сиви панталони и халати с карета на гърба. Всичките — млади, стари, сухи, бледи, червени, дебели, черни, мустакати, брадати, голобради, руси, татари, евреи — излизаха, като дрънчаха с веригите и живо махаха ръка, сякаш се готвеха да вървят много дълго, но минали десет крачки, се спираха и покорно се нареждаха по четирима в редица един зад друг. След тях непрестанно нахлуваха от вратата също такива бръснати хора без пранги на краката, но оковани ръка за ръка, в също такива дрехи. Това бяха заточениците. Те излизаха също тъй живо, спираха се и също тъй се нареждаха по четирима в редица. После идваха общинските^[1], после жените: също поред — първо каторжничките в затворнически сиви кафтани и забрадки, после жените-заточенички и доброволно следващите близките си в градски и селски дрехи. Някои от жените носеха в полите на сивите си кафтани пеленачета.

С жените вървяха децата — момчета и момичета. Тия деца се притискаха между затворничките като жребчета в стадо. Мъжете заставаха мълком, като само понякога покашлюваха или правеха откъслечни забележки. Сред жените пък се чуваше нестихващ говор. На Нехлюдов се стори, че позна Маслова, когато тя излизаше, но после тя се изгуби в множеството жени и той виждаше само тълпа сиви, сякаш лишени от човешки, особено женски свойства същества, с деца и торби, които се нареждаха зад мъжете.

Макар че всички затворници бяха преброени в двора на затвора, конвойните почнаха пак да ги преброяват, като ги сверяваха с предишния брой. Това преброяване продължи дълго главно защото някои затворници минаваха от място на място и с това разбъркваха сметките на конвойните. Конвойните псуваха и блъскаха покорните, но злобно подчиняващи се затворници и пак ги брояха. Като преброиха отново всички, конвойният офицер изкомандува нещо и в тълпата настъпи смущение. Слабите мъже, жени и деца се спуснаха в надпревара към каруците и почнаха да нареждат в тях торбите, а после и сами да се качват на тях. Влизаха и сядаха жени с плачещи пеленачета, весели, спорещи за място деца и подтиснати, мрачни затворници.

Неколцина затворници пристъпиха с шапки в ръце към конвойния офицер, като го молеха за нещо. Както после разбра Нехлюдов, искали да се качат в каруците. Нехлюдов видя как конвойният офицер, мълком и без да гледа просителя, пушеше цигара и как после изведнъж замахна с късата си ръка към затворника, и как онзи, присвил бръснатата си глава между раменете, отскочи настрана в очакване на удара.

— Ще ти дам аз едно дворянство, та ще ме помниш! Ще вървиш пеша! — изкрещя офицерът.

Офицерът пусна в колата само един клатушкащ се висок старик с пранги на краката и Нехлюдов видя как тоя старик, снел плоската си шапка, се кръстеше, отивайки към каруците, и как после дълго не можеше да се качи поради прангите, които му пречеха да дигне слабия си старчески, окован крак, и как една седнала вече в каруцата жена му помогна, като го издърпа за ръката.

Когато всички каруци се изпълниха с торби и на торбите седнаха тия, които имаха разрешение, конвойният офицер сне фуражка, изтри с кърпа челото си, лисото теме и червения дебел врат и се прекръсти.

— Ходом марш! — изкомандува той.

Войниците дръннаха с пушките, затворниците, снели шапки, се кръстеха, някои с лявата ръка, изпращачите нещо завикаха, затворниците извикаха нещо в отговор, сред жените се изви вой и групата тръгна, заобиколена от войниците с бели куртки, като дигаше прах с окованите си с пранги крака. Напред вървяха войниците, след тях, дрънчейки с веригите си, прангаджиите, по четирима в редица, след тях заточениците, после обществените, оковани по двама ръка за ръка, после жените. После вече вървяха натоварените и с торби, и със слаби хора каруци, в една от които седеше високо загърната жена и непрекъснато виеше и ридаеше.