Лев Толстой
Възкресение (92)

XXXIII

— А как са децата? — попита Нехлюдов сестра си, след като се поуспокои малко.

Сестра му разправи, че децата са останали при баба си, и особено доволна от това, че спорът с мъжа й се прекрати, почна да разказва как децата й играят на пътуване, също както той е играл някога с двете си кукли — с черния арапин и куклата, наричана французойка.

— Нима помниш?! — каза усмихнат Нехлюдов.

— И представи си, точно по същия начин играят.

Неприятният разговор свърши. Наташа се успокои, но не искаше пред мъжа си да говори за това, което беше разбираемо само за брат й, и за да започне общ разговор, заговори за стигналата дотук петербургска новина — за скръбта на майката Каменска, изгубила единствения си син, убит на дуел.

Игнатий Никифорович изказа неодобрение за този ред, според който убийството на дуел се изключваше от категорията на общите углавни престъпления.

Тая забележка предизвика възражение от страна на Нехлюдов и пак започна спор на същата тема, в който не всичко беше доизказано, двамата събеседници не успяха да си кажат всичко, оставайки всеки със своите убеждения, взаимно осъждащи се.

Игнатий Никифорович чувствуваше, че Нехлюдов го осъжда, презирайки цялата му дейност, и му се искаше да му покаже дълбоката несправедливост на разсъжденията му. А Нехлюдов, освен досадата, която изпитваше, че зет му се намесва в работите със земята (дълбоко в душата си той чувствуваше, че зет му и сестра му, и децата им, като негови наследници, имат право на това), негодуваше в душата си, задето този ограничен човек продължаваше с пълна увереност и спокойствие да смята правилно и законно онова, което сега се струваше на Нехлюдов абсолютно безумно и престъпно. Тази самоувереност дразнеше Нехлюдов.

— И какво би направил съдът? — попита Нехлюдов.

— Би осъдил един от двамата дуелисти като обикновени убийци на каторжна работа.

Ръцете на Нехлюдов пак изстинаха и той разпалено заговори.

— Е, и какво би било това? — попита той.

— Би било справедливо.

— Като че справедливостта е цел на дейността на съдилищата — каза Нехлюдов.

— А какво друго?

— Поддържането на съсловните интереси. Съдът според мен е само административно оръдие за поддържане на съществуващия ред на нещата, изгоден за нашето съсловие.

— Това е съвсем нов възглед — със спокойна усмивка каза Игнатий Никифорович. — Обикновено на съда се приписва малко по-друга задача.

— Теоретически, но не и практически, както се убедих. Съдът има за цел само запазването на обществото в сегашното му състояние и затова преследва и наказва както тия, които стоят над общото равнище и искат да го издигнат, тъй наречените политически престъпници, така и тия, които стоят по-ниско от него, тъй наречените престъпни типове.

— Не мога да се съглася, първо, с това, че тъй наречените политически престъпници били наказвани, защото стояли по-горе от средното равнище. Повечето от тях са отрепки на обществото, също така извратени, макар и малко по̀ инак, както и ония престъпни типове, които вие поставяте по-долу от средното равнище.

— А аз познавам хора, които стоят несравнено по-горе от съдиите си; всички сектанти са хора нравствени, твърди…

Но Игнатий Никифорович, с навика на човек, когото не прекъсват, когато говори, не слушаше Нехлюдов, а което още повече го дразнеше, продължаваше да говори едновременно с Нехлюдов.

— Не мога да се съглася и с това, че съдът имал за цел да поддържа съществуващия ред. Съдът преследва свои цели — или изправяне…

— Хубаво изправяне в затворите — подметна Нехлюдов.

— … или отстраняване — упорито продължаваше Игнатий Никифорович — на развратените или на ония звероподобни хора, които заплашват съществуването на обществото.

— Там е работата, че обществото не прави нито едното, нито другото. То няма средства да прави това.

— Как тъй? Не разбирам — усмихвайки се насила, попита Игнатий Никифорович.

— Искам да кажа, че разумни наказания има собствено само две, онези, които са се употребявали едно време: телесното и смъртното наказание, но които поради облагородяване на нравите все повече и повече излизат от употреба — каза Нехлюдов.

— Виж, това е ново и чудното е, че го чувам от вас.

— Да, разумно е да накараш човека да го заболи, за да не прави занапред същото, заради което са го били, и напълно разумно е да отрежеш главата на вредния, опасен за обществото член. И двете наказания имат разумен смисъл. Но какъв смисъл има да хвърлиш в затвора човек, развратен от лош пример и безделие, в условията на гарантирано и задължително безделие, в обществото на най-развратени хора? Или, кой знае защо, да го прехвърляш на държавни средства — всеки струва повече от петстотин рубли — от Тулска губерния в Иркутска или от Курска…

— Обаче хората се боят от тия пътувания за сметка на държавата и ако не бяха тия пътувания и затвори, ние с вас не бихме седели тук, както седим сега.

— Не могат тия затвори да гарантират нашата безопасност, защото тия хора не седят там вечно, тях ги пущат. Напротив, в тия учреждения докарват хората до най-високото стъпало на порока и разврата, тоест увеличават опасността.

— Искате да кажете, че пенитенциарната система трябва да бъде усъвършенствувана.

— Тя не може да бъде усъвършенствувана. Усъвършенствуваните затвори биха стрували повече, отколкото се харчи за народното образование, и биха легнали като нова тежест върху същия народ.

— Недостатъците на пенитенциарната система никак не правят невалиден самия съд — пак без да слуша шурея си, продължаваше своята реч Игнатий Никифорович.

— Тия недостатъци не могат да се поправят — каза Нехлюдов с повишен тон.

— Е, и тогава какво? Да ги убиват ли? Или, както предлагаше един държавник, да им вадят очите? — каза Игнатий Никифорович, усмихвайки се победоносно.

— Да, това би било жестоко, но целесъобразно. А това, което се върши сега, е и жестоко, и не само не е целесъобразно, но до такава степен е глупаво, че не може да се разбере как могат душевно здрави хора да участвуват в такова нелепо и жестоко нещо като углавния съд.

— А ето че аз участвувам в него — каза побледнял Игнатий Никифорович.

— Това си е ваша работа, но аз не го разбирам.

— Аз мисля, че вие много неща не разбирате! — каза с разтреперан глас Игнатий Никифорович.

— Виждал съм в съда как заместник-прокурорът се мъчеше с всички сили да обвини едно нещастно момче, което у всеки неизвратен човек можеше да събуди само съжаление; знам как друг прокурор разпитваше един сектант и го подвеждаше углавно за четене на евангелието; пък и цялата дейност на съдилищата се състои в такива безсмислени и жестоки постъпки.

— Аз не бих служил, ако мислех така — каза Игнатий Никифорович и стана.

Нехлюдов забеляза особен блясък под очилата на зет си. „Нима това са сълзи“ — помисли Нехлюдов. И наистина това бяха сълзи на обида. Игнатий Никифорович пристъпи към прозореца, извади кърпичката си, изкашля се, почна да изтрива очилата си, но ги сне и изтри и очите си. Като се върна на дивана, Игнатий Никифорович запуши пура и не пророни повече нито дума. Нехлюдов изпита болка и срам, задето до такава степен огорчи зетя и сестра си, особено при мисълта, че утре заминава и вече няма да ги види. Смутен, той се сбогува с тях и си тръгна към къщи.

„Може и да е истина това, което говорих, той поне нищо не възрази. Но не така трябваше да говоря. Значи, все още малко съм се изменил, щом мога така да се увлека от лошото чувство и тъй да го оскърбя и да огорча бедната Наташа“ — мислеше той.