Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion(2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. —Добавяне

XXXII

Като се прибра и намери на масата записката на сестра си, Нехлюдов отиде веднага при нея. Беше надвечер. Игнатий Никифорович почиваше в другата стая и Наталия Ивановна посрещна брат си сама. Тя беше в черна копринена рокля, по талия, с червена фльонга на гърдите и черните й коси бяха високо вчесани по новата мода. Тя очевидно се подмладяваше грижливо заради връстника си мъж. Като видя брат си, тя скочи от дивана и с бързи крачки отиде да го посрещне, като шумолеше с копринената си рокля. Двамата се целунаха и се огледаха един друг с усмивка. Стана оная тайнствена, неизразима с думи, многозначителна размяна на погледи, в която всичко беше истина, след което започна размяна на думи, в която вече не всичко беше истина. Не бяха се виждали от смъртта на майка им.

— Ти си напълняла и си се подмладила — каза той.

Тя присви устни от удоволствие.

— А ти си отслабнал.

— Е, как е Игнатий Никифорович! — попита Нехлюдов.

— Почива. Не е спал цяла нощ.

Това трябваше да каже много нещо, но думите не казаха нищо, а погледите казаха, че това, което трябваше да се каже, не беше казано.

— Търсих те.

— Да, знам. Напуснах къщата. Широко, самотно и скучно ми е. А нищо от всичко това не ми е нужно, тъй че ти вземи всичко това, тоест мебелите — всички неща.

— Да, каза ми Аграфена Петровна. Бях там. Много ти благодаря. Но…

В това време келнерът от хотела донесе сребърен прибор за чай.

Помълчаха, докато келнерът подреждаше чайния прибор. Наталия Ивановна се премести на креслото срещу масичката и почна мълчаливо да налива чай. Нехлюдов мълчеше.

— Виж какво, Дмитрий, аз всичко знам — каза решително Наташа, като го погледна.

— Че какво, много се радвам, че знаеш.

— Нима можеш да се надяваш да я поправиш след такъв живот? — каза Наталия Ивановна.

Той седеше на малкия стол изправен, необлегнат и внимателно я слушаше, като се мъчеше добре да я разбере и добре да отговори. Настроението, предизвикано у него от последното свиждане с Маслова, още продължаваше да изпълва душата му със спокойна радост и благоразположение към всички хора.

— Аз не искам да поправям нея, а себе си — отвърна той.

Наталия Ивановна въздъхна.

— Има други средства освен женитбата.

— А аз мисля, че това е най-доброто; освен това то ще ме въведе в оня свят, където ще мога да бъда полезен.

— Не мисля, че ще бъдеш щастлив — каза Наталия Ивановна.

— Въпросът не е за моето щастие.

— Разбира се, но ако тя има сърце, не може да бъде щастлива, не може дори да желае това.

— Та тя и не иска.

— Разбирам, но животът…

— Какво животът?

— Иска друго.

— Нищо не иска, освен да правим това, което трябва — каза Нехлюдов, като гледаше още красивото й, макар и покрито около очите и устата с дребни бръчици лице.

— Не разбирам — каза тя, като въздъхна.

„Бедната, милата! Как е могла да се измени толкова!“ — мислеше Нехлюдов, като си спомни Наташа такава, каквато беше, преди да се омъжи, и изпитваше към нея нежно чувство, изплетено от безброй детски спомени.

В това време в стаята влезе Игнатий Никифорович, както винаги с високо вдигната глава и широко изпъчени гърди, като стъпваше меко и леко и се усмихваше, бляскайки с очилата, лисото си теме и черната брада.

— Здравейте, здравейте — каза той с нарочни неестествени акценти.

(Макар в първо време след женитбата да се мъчиха да минат на „ти“, те си останаха на „ви“.)

Двамата се здрависаха и Игнатий Никифорович се отпусна леко в креслото.

— Няма ли да попреча на разговора ви?

— Не, аз не скривам от никого това, което говоря, и това, което правя.

Щом видя това лице, щом видя тия космати ръце и чу тоя покровителствен, самоуверен тон, кроткото настроение на Нехлюдов веднага изчезна.

— Да, говорехме за намерението му — каза Наталия Ивановна. — Да ти налея ли? — прибави тя, като взе чайника.

— Да, моля ти се; какво намерение собствено?

— Да замина за Сибир с оная група затворници, в която се намира жената, пред която се смятам виновен — каза Нехлюдов.

— Чувах, че това не било само изпращане, но и нещо повече.

— Да, и да се оженя за нея, ако само тя поиска това.

— Виж ти! Но ако не ви е неприятно, обяснете ми мотивите си. Аз не ги разбирам.

— Мотивите са, че тая жена… че първата нейна стъпка по пътя на разврата… — Нехлюдов се ядоса на себе си, че не намира думи. — Мотивите са, че виновният съм аз, а е наказана тя.

— Щом е наказана, то сигурно и тя не е невинна.

— Тя е напълно невинна.

И Нехлюдов разказа с излишно вълнение цялото дело.

— Да, това е опущение на председателя и оттам — необмислеността в отговора на съдебните заседатели. Но за такива случаи има Сенат.

— Сенатът отказа.

— А щом е отказал, значи, не е имало основателни причини за касация — каза Игнатий Никифорович, който очевидно напълно споделяше известното схващане, че истината е резултат на съдебно красноречие. — Сенатът не може да разглежда делата по същество. А ако наистина има съдебна грешка, тогава трябва да се подаде молба до височайшата особа.

— Подадена е, но няма никаква вероятност за успех. Ще направят справка в министерството, министерството ще попита Сената, Сенатът ще повтори решението си и както обикновено невинният ще бъде наказан.

— Първо, министерството няма да пита Сената — със снизходителна усмивка каза Игнатий Никифорович, — а ще изиска оригинала на делото от съда и ако намери грешка, ще даде заключение в този смисъл, и второ, невинните никога не се наказват или само по рядко изключение. А се наказват виновните — без да бърза, със самодоволна усмивка продължаваше Игнатий Никифорович.

— А пък аз се убедих в обратното — започна Нехлюдов с лошо чувство към зет си, — убедих се, че по-голямата част от хората, осъдени от съдилищата, са невинни.

— Как така?

— Просто невинни в буквалния смисъл на думата, както е невинна тази жена в случая с отравянето, както е невинен селянинът, когото опознах сега, в случая с убийството, което той не е извършил, както са невинни синът и майката, обвинени в палеж, извършен от самия стопанин, които едва не бяха осъдени.

— Да, разбира се, винаги е имало и ще има съдебни грешки. Едно човешко учреждение не може да бъде съвършено.

— И после огромен брой от хората са невинни затова, защото, възпитани в определена среда, те не смятат извършените от тях постъпки за престъпления.

— Извинете, това не е право: всеки крадец знае, че кражбата не е добро нещо и че не трябва да краде, че кражбата е безнравствена — каза Игнатий Никифорович със спокойна, самоуверена, все така малко презрителна усмивка, която особено дразнеше Нехлюдов.

— Не, не знае; казват му: не кради, а той вижда и знае, че фабрикантите крадат от труда му, като удържат от заплатата му, че под формата на данъци правителството с всичките си чиновници непрестанно го ограбва.

— Това е вече анархизъм — спокойно обясни Игнатий Никифорович значението на думите на шурея си.

— Не знам какво е това, казвам онова, което е — продължи Нехлюдов. — Знае, че правителството го ограбва; знае, че ние, земевладелците, сме го ограбили отдавна, като сме му отнели земята, която трябва да бъде обща собственост, а после, когато от тази крадена земя той събере съчки да запали печката си, хвърляме го в затвора и искаме да го убедим, че е крадец. А той знае, че крадец е не той, а оня, който е ограбил земята му, и че всяко restitution[1] на онова, което му е ограбено, е негово задължение пред семейството му.

— Не разбирам, пък и да разбирам, не съм съгласен. Земята не може да не бъде ничия собственост. Ако вие я разделите — започна Игнатий Никифорович с пълната и спокойна увереност в това, че Нехлюдов е социалист и че изискванията на социалистическата теория се състоят в това, цялата земя да се раздели по равно, а такова разделяне е много глупаво и той лесно може да го обори, — ако вие днес я разделите по равно, утре тя пак ще премине в ръцете на по-трудолюбивите и способните.

— Никой и не мисли да разделя земята по равно, земята не бива да бъде ничия собственост, не бива да бъде предмет на покупко-продажба или заем.

— Правото на собственост е вродено у човека. Без правото на собственост няма да има никакъв интерес към обработването на земята. Унищожете правото на собственост, и ние ще се върнем към първобитното състояние — авторитетно заключи Игнатий Никифорович, като повтаряше оня обичаен аргумент в полза на правото на собственост над земята, който се смята за неопровержим и се състои в това, че алчността за поземлена собственост е признак за нейната необходимост.

— Напротив, само тогава земята няма да лежи запустяла както сега, когато земевладелците, като кучето в сеното, не допущат до земята ония, които могат да я обработват, а самите те не могат.

— Слушайте, Дмитрий Иванович, това е истинско безумие! Нима е възможно в наше време премахване на поземлената собственост? Знам, това е ваша отдавнашна dada[2]. Но позволете ми да ви кажа направо… — И Игнатий Никифорович пребледня и гласът му затрепери; очевидно този въпрос го засягаше силно. — Бих ви посъветвал да обмислите хубаво тоя въпрос, преди да пристъпите към практическото му разрешение.

— Вие говорите за моите лични работи ли?

— Да. Смятам, че всички ние, поставени в известно положение, сме длъжни да изпълняваме задълженията, които произлизат от това положение, длъжни сме да поддържаме тия условия на живот, в които сме се родили, които сме наследили от дедите си и които сме длъжни да предадем на потомците си.

— Аз считам за свой дълг…

— Извинете — без да остави да го прекъснат, продължи Игнатий Никифорович, — аз не говоря за себе си и за своите деца. Състоянието на моите деца е гарантирано и аз получавам толкова, колкото ни е нужно, за да живеем, и предполагам, че и децата ни ще живеят добре, и затова моят протест против вашите, позволете да ви го кажа, не напълно обмислени постъпки произтича не от личен интерес, а от това, че аз не мога да се съглася с вас принципиално. И бих ви посъветвал да помислите повече, да почетете…

— Ех, тук вече оставете да решавам своите работи сам и да знам кое трябва да чета и кое не — каза пребледнял Нехлюдов и като почувствува, че ръцете му изстиват и че не може да се владее, млъкна и почна да пие чай.

Бележки

[1] Възмездяване (фр.).

[2] Мечта (фр.).