Лев Толстой
Възкресение (90)

XXXI

Изпращането на групата, с която заминаваше Маслова, беше определено за 5 юли. За същия ден се приготви да тръгне след нея и Нехлюдов. В навечерието на заминаването му в града дойде сестрата на Нехлюдов с мъжа си, за да се види с брат си.

Сестрата на Нехлюдов, Наталия Ивановна Рагожинска, беше с десет години по-възрастна от брат си. Той расна отчасти под нейно влияние. Като момче тя го обичаше много, после пред самото й омъжване те се сближиха почти като равни: тя беше двадесет и пет годишно момиче, той — петнадесетгодишно момче. Тогава тя беше влюбена в покойния му приятел Николенка Иртенев. Те и двамата обичаха Николенка и обичаха в него и в себе си онова, което беше в тях добро и обединяващо всички хора.

След това и двамата се поквариха: той — от военната служба, от лошия си живот, тя — от женитбата си с човек, когото обикна чувствено, но който не само не обичаше всичко онова, което някога беше най-свято и скъпо за нея и за Дмитрий, но дори не го и разбираше и преписваше всички тия стремежи към нравствено съвършенство и служба на хората, с които тя беше живяла някога, само на понятното нему увлечение в самолюбието, на желанието да се покажат пред хората.

Рагожински беше човек без име и състояние, но много опитен служител, който с изкусно лавиране между либерализма и консерватизма, използувайки оная от двете насоки, която в дадено време и в даден случай даваше най-добри резултати за живота му, и главно с нещо особено, с което се харесваше на жените, направи относително бляскава съдийска кариера. Вече не много млад, той се запозна в чужбина с Нехлюдови, накара да се влюби в него Наташа, вече немладо момиче, и се ожени за нея почти против желанието на майката, която преценяваше този брак като mésalliance.^[1] Макар и да скриваше това от себе си, макар и да се бореше с това чувство, Нехлюдов мразеше зет си. Беше му антипатичен с вулгарността на чувствата си, със самоуверената си ограниченост и главно антипатичен му беше заради сестра му, която можеше да обича тъй страстно, егоистично, чувствено тази бедна натура и за угода на мъжа си можеше да заглуши всичко онова хубаво, което носеше в себе си. За Нехлюдов беше винаги мъчително болно да мисли, че Наташа е жена на този космат, самоуверен човек с гланцовидна олисялост. Той дори не можеше да сдържа отвращението си към децата му. И всеки път, когато узнаваше, че тя се готви да става майка, изпитваше чувство, прилично на съболезнованието, че пак се е заразила с нещо лошо от този чужд на всички тях човек.

Рагожински дойдоха сами, без децата — имаха две деца, момче и момиче, — и отседнаха в най-хубавите стаи на най-добрия хотел. Наталия Ивановна веднага отиде в старата квартира на майка си, но като не намери брат си и научи от Аграфена Петровна, че той се е преместил в мобилирана стая, отиде там. В тъмния, с тежка миризма коридор, осветяван през деня с лампа, я посрещна мръсен слуга и й каза, че князът не е в къщи.

Наталия Ивановна пожела да влезе в стаята на брат си, за да му остави записка. Слугата я заведе.

Като влезе в двете му малки стаички, Наталия Ивановна ги разгледа внимателно. Във всичко видя познатата й чистота и акуратност, но и скромност на обстановката, съвсем нова за него, която я порази. На писалищната маса видя познатата й попивателна преса с бронзовото кученце; също с познатата й грижливост подредени папки и книжа, и писмените принадлежности, и томовете на наказателния закон, и английската книга на Хенри Джордж, и френската на Тард с познатия й крив голям нож от слонова кост в нея.

Като приседна на масата, тя му написа записка в която го молеше непременно да отиде при нея още днес; и поклащайки глава на това, което виждаше, се върна в хотела си.

По отношение на брат си Наталия Ивановна се интересуваше сега от два въпроса: от женитбата му с Катюша, за която бе чувала в своя град, тъй като всички говореха за това, и от това, че беше раздал земята си на селяните, което също беше известно на всички и на мнозина се виждаше нещо политическо и опасно. Женитбата за Катюша от една страна се харесваше на Наталия Ивановна. Тя се любуваше на тази решителност, виждаше в това него и себе си, каквито те двамата бяха в ония хубави времена преди омъжването й, но заедно с това я обземаше ужас при мисълта, че брат й се жени за такава ужасна жена. Последното чувство беше по-силно и тя реши да му повлияе, доколкото е възможно, и да го въздържи, макар да знаеше, че е мъчно.

Другото — раздаването на земята на селяните — не беше тъй близко до сърцето й; но мъжът й се възмущаваше много от това и искаше от нея да повлияе на брат си. Игнатий Никифорович казваше, че такава постъпка е връх на неблагоразумието, лекомислието и гордостта, че такава постъпка може да се обясни — ако има някаква възможност да се обясни — само с желанието да изпъкне, да се похвали, да предизвика разговори за себе си.

— Какъв смисъл има раздаването на земята на селяните, когато ще заплащат сами на себе си? — казваше той. — Ако е искал да направи това, можел е да им я продаде чрез земеделската банка. Това би имало смисъл. Изобщо това е постъпка, граничеща с ненормалност — казваше Игнатий Никифорович, мислейки вече за опекунство, и искаше от жена си да поговори сериозно с брат си за това му чудновато намерение.