Лев Толстой
Възкресение (9)

IX

Като свърши речта си, председателят се обърна към подсъдимите:

— Симон Картинкин, станете — каза той.

Симон скочи нервно. Мускулите на бузите му замърдаха още по-бързо.

— Името ви?

— Симон Петров Картинкин — бързо отговори той с дрезгав глас, очевидно със заучен от по-рано отговор.

— Съсловието ви?

— Селянин.

— От коя губерния, уезд?

— Тулска губерния, Крапивенски уезд, община Купянска, село Борки.

— На колко сте години?

— Карам трийсет и четвърта, роден в хилядо осемстотин…

— Вероизповедание?

— От руска вяра, православна сме.

— Женен?

— Съвсем не.

— С какво се занимавате?

— Занимавахме се прислуга в хотел „Мавритания“.

— Съден ли сте някога по-рано?

— Никога не съм бил съден, щото както живеехме по-рано…

— Не сте съден?

— Боже опази, никога!

— Получихте ли препис от обвинителния акт!

— Получихме.

— Седнете. Ефимия Иванова Бочкова — обърна се председателят към следващата подсъдима.

Но Симон продължаваше да стои прав и закриваше Бочкова.

— Картинкин, седнете.

Картинкин продължаваше да стои.

— Картинкин, седнете!

Но Картинкин продължаваше да стои и седна едва когато приставът изтича с наведена настрани глава и с неестествено опулени очи и каза с трагичен шепот: „Седни, седни.“

Картинкин седна тъй бърже, както беше станал, и като се загърна в халата, почна пак беззвучно да мърда бузи.

— Името ви? — с въздишка на умора се обърна председателят към втората подсъдима, без да я гледа, като проверяваше нещо в лежащите пред него книжа. Работата беше толкова обикновена за председателя, че за по-бързо минаване на делата той можеше да върши две работи наведнъж.

Бочкова беше четиридесет и три годишна, съсловие — коломенска еснафка, занятие — камериерка в същия хотел „Мавритания“. Под съд и следствие не е била, препис от обвинителния акт получила. Бочкова даваше отговорите си извънредно смело и с такава интонация, като че към всеки отговор прибавяше: „Да, Ефимия съм, и Бочкова, препис получих и се гордея с това, и никому няма да позволя да се смее.“ Без да дочака да й кажат да седне, Бочкова седна веднага щом свършиха въпросите.

— Името ви? — обърна се женолюбивият председател някак особено приветливо към третата подсъдима. — Трябва да станете — прибави той меко и ласкаво, като забеляза, че Маслова седи.

Маслова стана с бързо движение и с израз на готовност изпъчила високите си гърди, без да отговаря, гледаше право в лицето председателя с усмихнатите си и малко разногледи очи.

— Как ви казват?

— Любов — отвърна бърже тя.

В това време, сложил пенснето си, Нехлюдов гледаше подсъдимите по реда на извикването им.

„Не може да бъде — помисли си той, без да снема очи от лицето на подсъдимата. — Но как така Любов?“ — помисли си той, като чу отговора й.

Председателят искаше да продължи въпросите, но членът с очилата го спря, като му пошепна нещо сърдито. Председателят кимна с глава в знак на съгласие и се обърна към подсъдимата.

— Как така Любов? — каза той. — Вие сте записана другояче.

Подсъдимата мълчеше.

— Питам ви как ви е истинското име?

— Как сте кръстена? — попита сърдитият член.

— По-рано ми казваха Катерина.

„Не може да бъде“ — продължаваше да си мисли Нехлюдов, макар че вече беше съвсем сигурен, че това е тя, същата онази девойка, възпитаницата-горнична, в която той някога беше влюбен, именно влюбен, а после в някаква безумна мъгла я беше съблазнил и захвърлил, и за която след това никога не си спомняше, защото тоя спомен беше твърде мъчителен, твърде явно го изобличаваше и показваше, че той, тъй горд със своята порядъчност, беше постъпил не само непорядъчно, но и направо подло с тази жена.

Да, това беше тя. Той видя сега ясно онази изключителна, тайнствена особеност, която отличава всеки човек от другите, прави го особен, единствен, неповторим. Въпреки неестествената белота и пълнота на лицето, тази особеност, мила, изключителна особеност, се чувствуваше в това лице, в устните, в малко разногледите очи и главно в този наивен, усмихнат поглед и в израза на готовност не само в лицето, но и в цялата й фигура.

— Така трябваше да кажете — пак така особено меко каза председателят. — Бащиното ви име?

— Аз съм незаконна — продума Маслова.

— Все пак как сте записани?

— Михайлова.

„Какво ли е извършила?“ — продължаваше между това да мисли Нехлюдов, като едва си поемаше дъх.

— Презимето, прякорът ви как е? — продължаваше председателят.

— По майка ме пишеха Маслова.

— Съсловие?

— Еснафка.

— Вероизповедание православно?

— Православно.

— Занятие? С какво се занимавахте?

Маслова мълчеше.

— С какво се занимавахте? — повтори председателят.

— Бях в заведение — каза тя.

— В какво заведение? — строго попита членът с очилата.

— Сами знаете в какво — каза Маслова, усмихна се и като се огледа бързо наоколо, веднага пак спря погледа си върху председателя.

Имаше нещо тъй необикновено в израза на лицето и страшно и жалко в смисъла на казаните от нея думи, в тая усмивка и в бързия поглед, с който тя огледа залата, че председателят наведе очи и за миг в залата настъпила тишина. Тишината беше прекъсната от нечий смях сред публиката. Някой изшътка. Председателят вдигна глава и продължи въпросите:

— Били ли сте под съд и следствие?

— Не съм била — тихо каза Маслова, като въздъхна.

— Получихте ли препис от обвинителния акт?

— Получих.

— Седнете — каза председателят.

Подсъдимата повдигна роклята си отзад с онова движение, с което издокараните жени оправят шлейфа си, и седна, като прибра белите си малки ръце в ръкавите на халата, без да снема очи от председателя.

Последва изброяването на свидетелите, извеждането им от залата, решението за лекар-експерт и повикването му в заседателната зала. После стана секретарят и почна да чете обвинителния акт. Четеше ясно и високо, но така бързо, че гласът му, който изговаряше неправилно „л“ и „р“, се сливаше в един непрекъснат приспивателен шум. Съдиите се облягаха ту на едната, ту на другата страна на креслата, ту на масата, ту на облегалката, ту затваряха очи, ту ги отваряха и си шепнеха нещо. Един от стражарите на няколко пъти задържаше започващото гъделичкане на прозявката. Подсъдимият Картинкин не преставаше да мърда бузи. Бочкова седеше съвсем спокойна и изправена, като понякога се почесваше с пръст под забрадката.

Маслова ту седеше неподвижно, заслушана в четеца и вгледана в него, ту потръпваше и като че искаше да възрази, почервеняваше и после тежко въздишаше, като променяше положението на ръцете си, оглеждаше се и пак вперваше очи в четеца.

Нехлюдов седеше на своя висок стол на първия ред, втори от края, и без да сваля пенснето, гледаше Маслова и в душата му се извършваше сложен и мъчителен процес.