Лев Толстой
Възкресение (87)

XXVIII

Нехлюдов би заминал още същата вечер, но беше обещал на Mariette да отиде в ложата й в театъра и макар да знаеше, че не трябва да прави това, все пак изкриви душата си пред самия себе се и отиде, считайки се за задължен да изпълни дадената дума.

„Мога ли да противостоя на тия съблазни? — не съвсем искрено мислеше той. — Ще видя за последен път.“

Преоблече се във фрак и пристигна за второто действие на вечната „Dame aux camèlias“^[1], където гостуващата артистка показваше по нов начин как умират охтичавите жени.

Театърът беше пълен и на Нехлюдов веднага показаха бенуара на Mariette с чувство на уважение към лицето, което пита за него.

В коридора стоеше лакей в ливрея, който му се поклони като на познат и отвори вратата.

Всички редици в отсрещните ложи със седналите и правите зад тях фигури и близките гърбове, и побелелите, прошарените, олиселите, плешивите и напомадени накъдрени глави на седналите в партера — всички зрители бяха съсредоточени в съзерцаване на богато облечената в коприна и дантели, суха, кокалеста актриса, която се кълчеше и с неестествен глас говореше своя монолог. Някой шътна, когато вратата се отвори и две струи студен и топъл въздух пробягаха по лицето на Нехлюдов.

В ложата бяха Mariette и една непозната дама с червена наметка и с голяма тежка прическа и двама мъже: генералът, мъжът на Mariette, красив, висок човек със строго, непроницаемо, гърбоносо лице и военни, подпълнени с ваталин и колхастар високи гърди — и един рус плешив господин с обръсната по средата брадичка между два тържествени бакембарда. Mariette, грациозна, тънка, елегантна, с деколте, със здравите си мускулести рамене, които се спускаха полегато от шията, при съединението на която с раменете се чернееше бенка, веднага се обърна и като посочи на Нехлюдов с ветрилото си стола зад себе си, усмихна му се приветствено благодарно и както му се стори, многозначително. Мъжът й погледна Нехлюдов спокойно, както вършеше всичко, и наклони глава. У него във всичко — в позата, в погледа, който размени с жена си — личеше властелинът, собственикът на красива жена.

Когато монологът свърши, театърът гръмна от ръкопляскания. Mariette стана и като поддържаше шумящата си копринена пола, мина в задната част на ложата и запозна мъжа си с Нехлюдов. Генералът не преставаше да се усмихва с очи и след като каза, че му е много приятно, млъкна спокойно и непроницаемо.

— Трябваше да замина днес, но нали ви обещах — каза Нехлюдов на Mariette.

— Ако не искате да видите мен, ще видите поне чудната актриса — в отговор на смисъла на думите му каза Mariette — Нали беше много хубава последната сцена? — обърна се тя към мъжа си.

Мъжът наклони глава.

— Това не ме трогва — каза Нехлюдов. — Толкова много истински нещастия видях днес, че…

— Но седнете, разправете.

Мъжът се вслушваше и все повече и повече се усмихваше иронично с очи.

— Бях при жената, която освободиха и която бяха задържали тъй дълго: напълно разнебитено същество.

— Жената, за която ти говорих — каза Mariette на мъжа си.

— Да, много се радвам, че можахме да я освободим — каза той спокойно, като кимаше с глава и вече съвсем иронично, както се стори на Нехлюдов, се усмихна под мустак. — Отивам да пуша.

Нехлюдов седеше в очакване, че Mariette ще му каже онова нещо, което имаше да му каже, но тя нищо не му каза и дори не търсеше да го каже, а се шегуваше и говореше за пиесата, която според нея би трябвало особено да трогне Нехлюдов.

Нехлюдов виждаше, че тя нямаше какво да му каже, а искаше само да му се покаже във всичката прелест на вечерния си тоалет с раменете си и бенката, и му беше и приятно, и противно едновременно.

Онова прелестно було, което по-рано покриваше всичко това, сега не че беше снето за Нехлюдов, но той виждаше какво има под булото. Като гледаше Mariette, той й се любуваше, но знаеше, че тя е лъжкиня, жена на мъж, който гради кариерата си върху сълзите и живота на стотици и стотици хора, и това й е съвсем безразлично, и че всичко, което бе говорила вчера, беше лъжа, а че просто иска — той не знаеше защо, пък и тя самата не знаеше защо — да го накара да се влюби в нея. И това беше и привлекателно, и противно за него. Няколко пъти се готвеше да си върви, вземаше шапката си и пак оставаше. Но когато най-сетне мъжът се върна в ложата с мирис на тютюн в гъстите мустаци и погледна Нехлюдов покровителствено-презрително, сякаш без да го познае, веднага преди вратата да се е затворила, Нехлюдов излезе в коридора и като намери палтото си, излезе от театъра.

Когато се връщаше в къщи по Невски, пред себе си неволно забеляза висока, много добре сложена и предизвикателно-натруфено облечена жена, която вървеше спокойно по асфалта на широкия тротоар; и върху лицето й, и в цялата й фигура личеше съзнанието за нечистата й власт. Всички, които я срещаха и настигаха, я оглеждаха. Нехлюдов вървеше по-бърже от нея и също се загледа неволно в лицето й. Лицето, сигурно начервено, беше хубаво, и жената се усмихна на Нехлюдов, като го стрелна с очи. И странно нещо — Нехлюдов си спомни веднага за Mariette, защото изпита същото чувство на влечение и отвращение, което бе изпитал в театъра. Отминал я бърже, сърдит на себе си, Нехлюдов сви по Морска и излязъл на крайбрежния булевард, почна да се разхожда там назад-напред за учудване на стражаря.

„Също така ми се усмихна и оная в театъра, когато влязох — мислеше той, — и един и същ смисъл имаше и в едната, и в другата усмивка. Разликата е само там, че тази говори просто и направо: «Ако ти трябвам — вземи ме; не ти ли трябвам — добър ти път.» А оная се преструва, че не мисли за това, че живее с някакви висши, изтънчени чувства, а в основата си е същото. Тази поне е искрена, а оная лъже. Не само това, тази е доведена до това положение от нуждата, а оная си играе, забавлява се с тази хубава, отвратителна, страшна страст. Тази улична жена е като вонеща, мръсна вода, която се предлага на ония, у които жаждата е по-силна от отвращението, онази в театъра е отрова, която незабелязано отравя всичко, в което попадне. — Нехлюдов си спомни за връзката с жената на предводителя и в него нахлуха срамни спомени. Отвратително е животинското на звяра в човека — мислеше той, — но когато е в чист вид, от висотата на своя духовен живот ти го виждаш и презираш; дали си паднал, или устоял, ти си оставаш това, което си бил; но когато същото това животно се крие под мнимоестетическа, поетична черупка и претендира за преклонение, тогава ти цял затъваш в него и боготворейки животното, вече не отличаваш доброто от лошото. Тогава това е ужасно.“

Нехлюдов виждаше сега това тъй ясно, както ясно виждаше дворците, часовоите, крепостта, реката, лодките, борсата.

И както нямаше на земята тази нощ успокоителна тъмнина, която да дава отдих, а имаше неясна, невесела, неестествена светлина без свой източник, тъй и в душата на Нехлюдов липсваше вече даващата отдих тъмнина на незнанието. Всичко беше ясно. Ясно беше, че всичко онова, което се смяташе за важно и добро, всъщност е нищожно и мръсно, и че всичкият тоя блясък, всичкият тоя разкош прикрива стари, обикновени за всички престъпления, не само ненаказуеми, но тържествуващи и натруфени с всичката оная прелест, която могат да измислят хората.

Нехлюдов искаше да забрави това, да не го вижда, но вече не можеше да не вижда. Макар и да не виждаше източника на тая светлина, под която му се откриваше всичко това, както не виждаше източника на светлината, легнала над Петербург, и макар тая светлина да му изглеждаше неясна, невесела и неестествена, той не можеше да не вижда това, което му се откриваше при тая светлина, и му беше едновременно и радостно, и тревожно.