Лев Толстой
Възкресение (82)

XXIII

Когато Нехлюдов познаваше Селенин като студент, той беше чудесен син, верен другар и за годините си добре образован светски човек с голям такт, винаги елегантен и хубав и заедно с това необикновено правдив и честен. Той се учеше отлично без особен труд и без най-малък педантизъм, като получаваше златни медали за писмените си работи.

Не само на думи, но и на дело той поставяше за цел на младия си живот служенето на хората. Това служене той не можеше да си представи другояче освен във формата на държавна служба и затова щом свърши университета, системно обмисли всички възможности за дейност, на които би могъл да посвети силите си, и реши, че най-полезен ще бъде във второто отделение на собствената на Н. В. канцелария, която ръководеше съставянето на законите, и постъпи там. Но въпреки най-точното и добросъвестно изпълнение на всичко онова, което искаха от него, той не намери в тази служба задоволяване на желанието си да бъде полезен и не можа да се убеди, че прави онова, което трябва да прави. Поради спречквания с много дребнавия му и тщеславен най-близък началник тази неудовлетвореност тъй нарасна, че той напусна второто отделение и премина в Сената. В Сената му беше по-добре, но същото съзнание за неудовлетвореност го преследваше.

Той непрестанно чувствуваше, че тук съвсем не беше онова, което очакваше и което трябваше да бъде. Тук, през време на службата му в Сената, роднините му издействуваха да бъде назначен камерюнкер и той трябваше да ходи във везан мундир, с бяла платнена престилка, в карета, да благодари на разни хора, задето са го произвели в лакейска длъжност. Колкото и да се мъчеше, никак не можеше да намери разумно оправдание на тази длъжност. Сега още повече, отколкото в службата си, чувствуваше, че „не е това“, а между туй, от една страна, не можеше да се откаже от назначението си, за да не огорчи ония, които бяха убедени, че с това му създават голяма радост, а, от друга страна, това назначение ласкаеше низките страни в природата му, а и му правеше удоволствие да се вижда в огледалото във везан със злато мундир и да се ползува с онова уважение, което това назначение извикваше у някои хора.

Същото стана с него и по отношение на женитбата. От гледна точка на общественото мнение му уредиха много бляскава женитба. И той се ожени пак главно защото, ако откажеше, би оскърбил, би огорчил и годеницата, която искаше тоя брак, и ония, които уреждаха тоя брак, и затова, че женитбата за младото, миловидно знатно момиче ласкаеше самолюбието му и му доставяше удоволствие. Но много скоро женитбата се оказа „не това“, и то още повече, отколкото службата и придворната длъжност. След първото дете жена му не пожела да има други деца и почна да води разкошен светски живот, в който, ще не ще, трябваше да участвува и той. Тя не беше особено красива, беше му вярна, и, изглежда, без да говорим за това, че с тези си качества тровеше живота на мъжа си и сама не получаваше от такъв живот нищо друго, освен страшни усилия и умора, все пак го водеше старателно. Всичките му опити да измени този живот се разбиваха сякаш о каменна стена — о нейната увереност, поддържана от всички — и роднини, и познати, — че така трябва да бъде.

Детето, момиченце със златисти дълги къдри и голи крачка, беше същество съвсем чуждо на бащата, особено защото беше възпитано съвсем не така, както искаше той. Между съпрузите настъпи обикновеното неразбиране и дори нежелание да се разберат един друг и тиха, мълчалива, скривана от другите и сдържана от приличие борба, която правеше за Селенин живота в къщи много тежък. Тъй че семейният живот се оказа още повече „не това“, отколкото службата и придворното назначение.

Повече от всичко „не това“ беше отношението му към религията. Както всички хора от неговата среда и време той без най-малки усилия разкъса с умствения си ръст ония мрежи от религиозни суеверия, в които беше възпитан и от които сам не знаеше кога именно се беше освободил. Като сериозен и честен човек, той не скриваше тая си свобода от суеверията на официалната религия от времето на първата младост, студентството и дружбата си с Нехлюдов.

Но с годините и с повишенията в службата и особено при реакцията на консерватизма, настъпила по това време в обществото, тази духовна свобода почна да му пречи. Без да говорим за домашните отношения, особено след смъртта на баща му, панихидите за него и за това, че майка му искаше той да се изповядва и че това отчасти се искаше от общественото мнение — по служба той трябваше непрестанно да присъствува на молебени, освещавания, благодарствени и други подобни служби: не минаваше ден да няма някакво отношение към външните форми на религията, които не можеха да се избягнат. Нужно беше, като присъствува на тия служби, едно от двете: или да се преструва (което той с правдивия си характер никога не можеше да допусне), че вярва в това, в което не вярва, или, признал всички тия външни форми за лъжа, да подреди живота си така, че да не става нужда да участвува в това, което смяташе за лъжа. Но за да направи това наглед толкова маловажно нещо, нужно беше още много: освен че трябваше да влезе в постоянна борба с всички близки хора, трябваше да измени цялото си положение, да захвърли службата и да пожертвува всичката оная полза за хората, която смяташе, че принася на тая служба сега, а в бъдеще се надяваше да принася още повече. И за да направи това, трябваше да бъде твърдо убеден в своята правота. И той беше твърдо убеден в правотата си, както не можеше да не бъде убеден в правотата на здравия смисъл всеки образован човек в наше време, който знае малко история, знае за произхода на религията изобщо и за произхода и разпадането на черковно-християнската религия. Той не можеше да не знае, че е прав, като не признава истинността на черковното учение.

Но под натиска на житейските условия той — правдивият човек — допуска малка лъжа, а именно, като си каза, че да се твърди, че неразумното е неразумно, трябва преди всичко това неразумно да се изучи. Тази беше малката лъжа, но тъкмо тя го въвлече в оная голяма лъжа, в която беше затънал сега.

Поставил си въпроса дали е справедливо онова православие, в което беше роден и възпитан, което изискваха от него всички околни, без чието признаване той не можеше да продължи полезната си за хората дейност — той вече го предрешаваше. И затова, за уясняване на този въпрос, той взе не съчиненията на Волтер, Шопенхауер, Спенсър, Кант, а философските книги на Хегел и религиозните творби на Vinet, и Хомяков и естествено намери в тях тъкмо онова, което му бе нужно: нещо като успокоение и оправдание на онова религиозно учение, в което беше възпитан и което разумът му отдавна вече не признаваше, но без което целият му живот се изпълваше с неприятности, докато при признаването му всички тия неприятности изведнъж се отстраняваха. И той усвои всички тия обикновени софизми, че отделният човешки разум не може да познае истината, че истината се открива само на съвкупност от хора, че едничкият начин за познаването й е откровението, че откровението се пази от черквата и пр.; и оттогава, без съзнанието за допуснатата лъжа, той можеше вече спокойно да присъствува на молебени, панихиди, литургии, можеше да се изповядва и да се кръсти пред иконите и можеше да продължава служебната си дейност, която му даваше самочувствие за принасяне на полза и утеха в нерадостния семеен живот. Той мислеше, че вярва, но всъщност повече, отколкото всичко друго съзнаваше с цялото си същество, че тази вяра беше съвсем „не това“.

И затова очите му винаги бяха тъжни. И затова, като видя Нехлюдов, когото познаваше от времето, когато всички тия лъжи още не бяха се затвърдили в него, той си спомни себе си такъв, какъвто беше тогава; и особено след като побърза да му намекне за религиозния си възглед, повече от всеки друг път почувствува всичкото „не това“ и му стана мъчително-тъжно. Същото почувствува и Нехлюдов след първото радостно впечатление, че вижда стария си приятел.

И затова и двамата, когато си обещаваха, че ще се видят, не се стремяха към това и тъй и не се видяха при това идване на Нехлюдов в Петербург.