Лев Толстой
Възкресение (81)

XXII

— Ужасно! — говореше Нехлюдов на излизане в приемната на адвоката, който подреждаше чантата си. — В най-очевидно нещо се хващат за формата и отказват. Ужасно!

— Делото е провалено в съда — каза адвокатът.

— И Селенин гласува за отказ. Ужасно, ужасно! — продължаваше да повтаря Нехлюдов. — Сега какво да правим?

— Ще подадем молба до височайшата особа. Подайте я сам, докато сте тук. Аз ще ви я напиша.

В това време мъничкият Волф със звездите и мундира излезе в приемната и се приближи към Нехлюдов.

— Какво да се прави, мили княже! Нямаше достатъчно поводи — каза той, като дигна тесните си рамене, затвори очи и отмина, бързайки за някъде.

След Волф излезе и Селенин, научил от сенаторите, че Нехлюдов, някогашният му приятел, е тук.

— Виж ти, никак не очаквах да те срещна тук — каза той, като приближаваше към Нехлюдов с усмивка на устните, докато очите му си оставаха тъжни. — Не знаех, че си в Петербург.

— А аз не знаех, че си оберпрокурор…

— Заместник — поправи го Селенин. — Какво те носи в Сената? — попита той, като гледаше тъжно и унило приятеля си. — Знаех, че си в Петербург, но как си попаднал тук?

— Тук съм, защото смятах, че ще намеря справедливост и ще спася една невинно осъдена жена.

— Каква жена?

— Чието дело току-що решихте.

— А, делото на Маслова? — каза Селенин, като си спомни. — Съвсем неоснователна молба.

— Въпросът не е в молбата, а в жената, която не е виновна и е осъдена.

Селенин въздъхна:

— Твърде възможно, но…

— Не възможно, а така е…

— Ти откъде знаеш?

— Защото бях съдебен заседател. Знам в какво се състои грешката.

Селенин се замисли.

— Трябваше да се заяви още тогава — каза той.

— Аз заявявах.

— Трябвало е да се впише в протокола. Ако това беше прибавено в касационната жалба…

Селенин, винаги зает и рядко вестяващ се в обществото, очевидно не беше чувал нищо за романа на Нехлюдов; Нехлюдов пък, като забеляза това, реши, че не е необходимо да му говори за своите отношения с Маслова.

— Да, но и сега беше очевидно, че решението е нелепо — каза той.

— Сенатът няма право да каже това. Ако Сенатът си позволява да касира решенията на съдилищата въз основа на своя възглед за справедливостта на самите решения, освен че би изгубил всякаква опорна точка и по-скоро би рискувал да наруши справедливостта, отколкото да я възстанови — говореше Селенин, като си спомни предишното дело, — освен това и решенията на съдебните заседатели биха изгубили значението си.

— Знам само едно, че тази жена е съвсем невинна и последната надежда да се спаси от незаслужено наказание е изгубена. Най-висшето учреждение потвърди извършеното беззаконие.

— То не го потвърди, защото никога не е влизало и не може да влиза в разглеждане на самото дело — каза Селенин, като мигаше с очи. — Ти сигурно си отседнал у леля си. — Вчера разбрах от нея, че си тук. Графинята ме канеше да присъствувам заедно с теб на събирането със чуждестранния проповедник — усмихвайки се само с устни, каза Селенин.

— Да, аз бях, но си излязох отвратен — сърдито каза Нехлюдов, недоволен, че Селенин прехвърли разговора на друга тема.

— Че защо отвратен? Все пак това е проява на религиозно чувство, макар и едностранчиво, сектантско — каза Селенин.

— Това е някаква дива безсмислица — каза Нехлюдов.

— А, не. Странното тук е само, че ние тъй малко познаваме учението на нашата църква, че приемаме за някакво ново съкровение тъкмо нашите основни догми — каза Селенин, сякаш бързаше да изкаже пред бившия си приятел новите си възгледи.

Нехлюдов погледна Селенин учудено и съсредоточено. Селенин не сведе очи, в които имаше не само тъга, но и недоброжелателство.

— Та нима ти вярваш в догмите на черквата? — попита Нехлюдов.

— Разбира се, вярвам — отвърна Селенин, като гледаше направо и безизразно Нехлюдов в очите.

Нехлюдов въздъхна:

— Чудно — каза той.

— Впрочем после ще поговорим — каза Селенин. — Ида — обърна се той към почтително пристъпилия към него съдебен пристав. — Непременно трябва да се видим — прибави той, като въздъхна. — Само дали може да те завари човек. Мен винаги ще ме завариш в седем часа, за обяд. Надеждинска — и той каза номера. — Много вода изтече оттогава — прибави после, усмихвайки се пак само с устни.

— Ще дойда, ако успея — каза Нехлюдов вървешком, почувствувал, че някога близкият му и любим човек Селенин му бе станал изведнъж, след този кратък разговор, чужд, далечен, непонятен, дори противен.