Лев Толстой
Възкресение (8)

VIII

Председателят разгледа преписката, отправи няколко въпроса към съдебния пристав и секретаря и като получи утвърдителни отговори, разпореди да доведат подсъдимите. Вратата зад решетката веднага се отвори и в залата влязоха двама стражари с шапки и с голи саби, а след тях първо единият подсъдим, червенокос мъж с лунички, и две жени. Мъжът беше облечен в арестантски халат, твърде широк и дълъг за него. При влизането си в съда той държеше ръцете си с разперени големи пръсти напрегнато опънати надолу, за да придържа при това положение смъкнатите си дълги ръкави. Без да погледне съдиите и зрителите, той внимателно огледа скамейката, край която минаваше. Като я обиколи, той седна чинно на края, оставяйки място за другите, после впери очи в председателя и започна да мърда мускулите на бузите си, сякаш шепнеше нещо. След него пристъпи възрастна жена, също облечена в арестантски халат. Главата на жената беше вързана с арестантска кърпа, лицето й беше сивобяло, без вежди и клепачи, но с червени очи. Жената изглеждаше съвсем спокойна. Докато отиваше към мястото си, халатът й се закачи за нещо и тя, без да бърза, грижливо го откачи и седна.

Третата подсъдима беше Маслова.

Когато тя влезе, очите на всички мъже в залата се обърнаха към нея и дълго време не се откъснаха от бялото й лице с черни, влажно блестящи очи и от очертаващите се под халата й високи гърди. Дори стражарят, край когото тя мина, без да наведе очи, я гледаше, докато минаваше и сядаше, а после, когато тя седна, сякаш почувствал се виновен, бързо се обърна, сепна се и впери очи в прозореца точно пред себе си.

Председателят почака, докато подсъдимите заемат местата си, и щом Маслова седна, се обърна към секретаря.

Започна обикновената процедура: преброяване на съдебните заседатели, разсъждения за неявилите се, за глобяването им и решение за ония, които бяха съобщили, че не могат да дойдат, и попълване местата на неявилите се с подгласници. После председателят сгъна бюлетинките, сложи ги в стъклената купа и като позасука обшитите със злато ръкави на мундира си и оголи силно обрасналите си с косми ръце, започна да вади като някой фокусник бюлетинките една по една, да ги разгъва и да ги чете. После отпусна ръкави и покани свещеника да закълне съдебните заседатели.

Старикът-свещеник, с подпухнало бледожълто лице, в червеникавокафяво расо, със златен кръст на гърдите и с още някакъв мъничък орден, прикрепен отстрани на расото, като движеше бавно под расото подпухналите си крака, приближи до аналоя под иконата.

Съдебните заседатели станаха и тръгнаха накуп към аналоя.

— Моля ви се — каза свещеникът, като попипваше с пухкавата си ръка кръста на гърдите си и чакаше да се приближат всички заседатели.

Този свещеник беше служил четиридесет и шест години и се готвеше след три години да отпразнува своя юбилей също тъй, както неотдавна беше празнувал протойереят на катедралата. А в окръжния съд той служеше от времето, когато въведоха съдилищата, и много се гордееше с това, че е заклел десетки хиляди души и че в преклонните си години продължава да се труди за благото на черквата, отечеството и семейството си, на което ще остави, освен къщата, капитал не по-малко от тридесет хиляди в ценни книжа. А това, че работата му в съда — да заклева хората над евангелието, в което клетвата изрично се забраняваше — не беше почтена работа, никога не му идваше на ум и той не само че не се отегчаваше от нея, а обичаше това обикновено занятие, при което често се запознаваше с добри господа. Сега той не без удоволствие бе се запознал със знаменития адвокат, който му внушаваше голямо уважение с това, че само за делото срещу бабата с огромните цветя на шапката бе получил десет хиляди рубли.

Когато всички заседатели се изкачиха по стъпалата на подиума, свещеникът наведе настрана олисялата си побеляла глава и я провря в мазната дупка на епитрахила, после оправи редките си коси и се обърна към заседателите:

— Вдигнете дясната ръка и сложете пръсти ей така… — каза той бавно със старчески глас, като издигна пухкава ръка с ямички над всеки пръст и събра пръстите си за молитва. — Сега повтаряйте след мен — каза той и започна: — „Обещавам и се кълна пред всемогъщия бог, пред светото му евангелие и животворящия кръст господен, че по делото, по което…“ — изричаше той, като прекъсваше след всяка фраза. — Не отпускайте ръце, дръжте ги така — обърна се той към един млад човек, който отпусна ръката си: — „… че по делото, по което…“

Представителният господин с бакембардите, полковникът, търговецът и другите държаха ръце с прибрани пръсти, както искаше свещеникът, и сякаш с особено удоволствие, много добре и високо, а другите някак без желание и неопределено. Едни повтаряха твърде силно думите, някак закачливо и с израз, който казваше: „А аз все пак ще говоря и ще говоря“; други пък само шепнеха, изоставаха от свещеника и после, сякаш уплашени, го догонваха не навреме; едни стискаха пръстите си с предизвикателен жест, съвсем здраво, като че се бояха да не изпуснат нещо, а други ги отпущаха и пак ги събираха. На всички беше неловко; само старикът-свещеник беше дълбоко убеден, че върши полезна и важна работа. След клетвата председателят предложи на заседателите да си изберат старейшина. Заседателите станаха и като се блъскаха, минаха в съвещателната стая, където почти всички веднага извадиха цигари и запушиха. Някой предложи за старейшина представителния господин и веднага всички се съгласиха, захвърлиха и угасиха угарките и се върнаха в залата. Избраният старейшина обяви на председателя кой е избран за старейшина и отново всички насядаха на двата реда столове с високи облегала, като си прекрачваха краката един друг.

Всичко вървеше без протакане, бързо и не без известна тържественост и тази правилност, последователност и тържественост очевидно доставяха удоволствие на участниците, като утвърждаваха у тях съзнанието, че вършат сериозна и важна обществена работа. Същото чувство изпитваше и Нехлюдов.

Щом заседателите насядаха, председателят произнесе реч относно техните права, задължения и отговорности. През време на речта си председателят постоянно менеше позата си: облакътяваше се ту на лявата, ту на дясната ръка, ту на облегалката, ту на ръчките на креслото, ту започваше да оправя краищата на преписките, да глади ножа за разрязване, да върти молива.

Правата им, според думите му, се състояха в това, че те могат да задават въпроси на подсъдимите чрез председателя, могат да имат молив и хартия и могат да разглеждат веществените доказателства. Длъжността им се състоеше в това, да съдят не нечестно, а справедливо. Отговорността им пък се състоеше в това, че в случай на неспазване тайната на съвещанията и влизане в сношение с външни лица подлежаха на наказание.

Всички слушаха с почтително внимание. Търговецът, който разпространяваше около себе си мирис на вино и задържаше шумните си оригвания, кимаше одобрително с глава на всяка фраза.