Лев Толстой
Възкресение (79)

XX

На другия ден трябваше да се гледа делото на Маслова и Нехлюдов отиде в Сената. Адвокатът се срещна с него пред величествения вход на сенатското здание, пред което вече стояха няколко каляски. Стигнал до великолепното главно стълбище до втория етаж, адвокатът, знаещ всички входове, тръгна наляво към една врата, където стоеше написана годината на въвеждането на съдебните закони. Снел палтото си в първата дълга стая и узнал от портиера, че всички сенатори са тук, че и последният току-що е дошъл, Фанарин, останал по фрак и бяла връзка на бялата риза, с весела увереност влезе в съседната стая. В тази съседна стая имаше вдясно голям шкаф, после маса, а вляво — вита стълба, по която в тоя момент слизаше елегантен чиновник във вицмундир и с чанта под мишница. В стаята привличаше вниманието едно старче с патриархален вид, с дълги бели коси, в сако и сиви панталони, край което с голяма почтителност стояха двама служители.

Старчето с белите коси мина към шкафа и се скри там. В това време Фанарин, като видя един свой другар, също адвокат като него, с бяла вратовръзка и във фрак, веднага влезе в оживен разговор с него, а Нехлюдов разглеждаше хората в стаята. Имаше петнадесетина души публика, от които две дами, едната с pince-nez, млада, а другата стара. Гледаше се дело за клевета чрез печата и затова беше се събрала публика повече от обикновено — все хора предимно от вестникарския свят.

Съдебният пристав, румен, хубав човек във великолепен мундир, с лист в ръка, пристъпи към Фанарин с въпроса — на кое дело е защитник. И като разбра, че е по делото на Маслова, записа нещо и се отдръпна. В това време вратата на шкафа се отвори и оттам излезе старчето с патриархален вид, но вече не в сако, а в дреха, обшита с галони, с блестящи плочки на гърдите, което го правеше приличен на птица.

Това смешно костюмче очевидно смущаваше самото старче и то бързо, по-бързо, отколкото ходеше обикновено, се шмугна във вратата на срещуположния вход.

— Този е Бе, много почтен човек — каза Фанарин на Нехлюдов и като го запозна с колегата си, разправи за интересното според него дело, което щеше да се гледа.

Делото скоро започна и Нехлюдов мина заедно с публиката наляво в заседателната зала. Всички те и Фанарин минаха зад решетката, на местата за публиката. Само петербургският адвокат излезе напред, зад катедрата пред решетката.

Заседателната зала на Сената беше по-малка от залата на окръжния съд, беше по-обикновена и се отличаваше само с това, че масата, зад която седяха сенаторите, беше покрита не със зелено сукно, а с малиновочервено кадифе, обшито със златни ширити, но същите бяха постоянните атрибути на всяко съдебно място: огледало, икона, портрет на господаря-император. Приставът обявяваше все тъй тържествено: „Съдът!“ Също тъй всички ставаха, също тъй влизаха сенаторите със своите мундири, също тъй сядаха в креслата с високи облегалки, също тъй се облакътяваха на масата в старанието си да имат естествен вид.

Сенаторите бяха четирима. Председателят Никитин, гладко обръснат, с тясно лице и стоманени очи, Волф, с многозначително стиснати устни и бели ръчички, с които обръщаше листовете на делото: после Сковородников, дебел, тромав, сипаничав човек, учен юрист, и четвъртият — Бе, същото патриархално старче, което дойде последно. Заедно със сенаторите влязоха оберсекретарят и заместник-оберпрокурорът — среден на ръст, сух, бръснат млад човек, с твърде тъмен цвят на лицето и черни тъжни очи. Въпреки странния мундир и макар че не беше го виждал пет-шест години, Нехлюдов веднага позна в него един от най-близките си приятели от студентските времена.

— Помощник-оберпрокурорът Селенин ли е? — попита той адвоката.

— Да, защо?

— Познавам го добре, той е чудесен човек…

— И добър заместник-оберпрокурор, разбран. Виж, него трябваше да помолите — каза Фанарин.

— Той във всеки случай ще постъпи по съвест — каза Нехлюдов, спомнил си близостта и дружбата си със Селенин и приятните му качества на чистота, честност, порядъчност в най-добрия смисъл на думата.

— Но сега няма и време — пошепна Фанарин, давайки ухо на започналия доклад по делото.

Започна делото по обжалване присъдата на върховния съд, който не бе отменил присъдата на окръжния съд.

Нехлюдов почна да слуша и се мъчеше да разбере значението на онова, което ставаше пред него, но и тук, както и в окръжния съд, главната трудност за разбиране се състоеше в това, че се говореше не за онова, което всъщност беше главното, а за нещо съвсем странично. Въпросът се отнасяше за една статия във вестник, където се разкривали мошеничествата на един председател на акционерно дружество. Всъщност най-важното би трябвало да бъде само това дали е вярно, че председателят на акционерното дружество ограбва своите доверители и как да се направи да престане да ги ограбва. Но за това и дума не ставаше. Говореше се само за това, имал ли е, или не е имал право по закона издателят да напечата статията на фейлетониста и какво престъпление е извършил той, като я е напечатал: обида или клевета и как обидата включва в себе си клеветата или клеветата — обидата, и още нещо малко понятно за простите хора: за разни членове и решения на някакъв си общ департамент.

Единственото, което разбра Нехлюдов, беше това, че макар Волф, който докладваше делото, тъй строго да му внушаваше вчера, че Сенатът не може да разглежда делата по същество — това дело той докладваше явно пристрастно, в полза на касиране присъдата на палатата, и че Селенин, напълно в разрез с характерната си сдържаност, неочаквано горещо изрази противоположно мнение. Разпалеността на винаги сдържания Селенин, която учуди Нехлюдов, имаше своите основания в това, че той познаваше председателя на акционерното дружество като долен човек в паричните работи, а между това случайно беше узнал, че почти в навечерието на разглеждането на делото на този търгаш Волф е бил у него на разкошен обяд. И сега, когато Волф, макар и съвсем предпазливо, но явно едностранчиво, доложи делото, Селенин се разгорещи и много нервно за едно обикновено дело изрази мнението си. Тази реч очевидно оскърби Волф: той се изчервяваше, подскачаше, правеше мълчаливи жестове на учудване и с твърде достоен и оскърбен вид се оттегли заедно с другите сенатори в съвещателната зала.

— Вие всъщност по кое дело? — пак попита съдебният пристав Фанарин, щом сенаторите се оттеглиха.

— Вече ви казах, по делото на Маслова — каза Фанарин.

— Тъй. Делото ще се гледа днес. Но…

— Какво има? — попита адвокатът.

— Знаете ли, предполагаше се това дело да се гледа в отсъствие на страните, тъй че господа сенаторите едва ли ще излязат след обявяването на решението. Но аз ще доложа…

— Тоест как тъй?…

— Ще доложа, ще доложа — и приставът отбеляза нещо в бележката си.

Сенаторите действително смятаха, като обявят решението по делото за клеветата, да свършат с останалите дела, в това число и с делото на Маслова, пиейки чай и пушейки, без да излизат от съвещателната зала.